6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 444
София, 05.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и трети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 682/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 16 от 02.01.2018 г., подадена от [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 277 от 25.10.2017 г. по в. т. д. № 386 /2017 г. на Апелативен съд – П., с което след отмяна на решение № 101 от 31.03.2017 г. по т.д. № 100/2016 г. на Окръжен съд – Стара Загора е постановено отхвърляне на предявения срещу С. И. А. иск за сумата 310 000 лв., представляваща получени без правно основание : 150 000 лв. – на 08.04.2011 г. и 160 000 лв. – на 13.04.2011 г., ведно със законната лихва от 08.04.2016 г., с присъждане на разноски в полза на ответника.
В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост. Според касатора, решаващият съд не е обсъдил възраженията: за невалидност на заемните правоотношения между ответника и трето за спора лице – [фирма] и за недоказаност на вземане на А. от ЕТ, за което да е постигната уговорка да бъде платено чрез сключването на предварителния договор за продажба на ипотекираните имоти; за нищожност на договорите за цесия и за нищожност на предварителния договор. Оспорва се становището на съда, че процесните плащания са извършени на валидно правно основание, поради наличие на сключен предварителен договор между ответника и трето лице – [фирма], в който е уговорено, че купувачът – [фирма] ще заплати цената от 310 000 лева по сметката на ответника А.. Основание за плащането на последния не е отразено и не може да бъде извлечено чрез тълкуване на волята на страните. Поддържат се и доводи, че между [фирма] и [фирма] не е налице правоотношение, което да поражда задължение за ищеца да извършва плащане към ответника от името и за сметка на [фирма].
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. Относно задължението на въззивната инстанция при отмяна на решението и аргументиране на противоположен извод, да обсъди своевременно направените възражения на страните, да изложи мотиви, като даде отговор на конкретните съображения срещу твърдяната порочност на решението; 2. Ако съдружник в търговско дружество изпълни задължение на самото дружество, представлява ли извършеното плащане спрямо трето лице – получател на паричните средства, плащане без основание или не; 3. При извършено плащане по договор, по който ЮЛ – платец не е страна, но има прието решение от О. за такова плащане, може ли платилият да претендира от получателя на сумата връщането й на осн. чл.55 ЗЗД; 4. При нищожен договор за покупко-продажба, по който цената е платена не на продавача, а на едно трето за продажбеното правоотношение лице, дължи ли това трето лице връщане на получената сума на осн. чл.55 ЗЗД. По въпроси № 1 и № 3 се поддържа допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по останалите два въпроса – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация – С. И. А., чрез процесуалните си пълномощници, оспорва искането за достъп до касация, а по същество твърди правилност на въззивното решение. Подробни съображения са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид становищата на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване решение. Поради това жалбата се преценява като процесуално допустима.
За да постанови атакуваното решение, въззивният съдебен състав е приел следното: наличието на два броя заемни правоотношения от 2009 г. между [фирма], заемател и [фирма] и С. И. А. – заемодатели, при учредени в полза на заемодателите договорни ипотеки върху пет имота на ЕТ; наличието на предварителен договор за покупко-продажба от 08.04.2011 г., сключен между ЕТ – продавач, [фирма] – купувач и С. А. – трето ползващо се лице, с отразяване, че цената от 310 000 лева ще бъде платена от купувача на продавача по следния начин: в деня на подписване на предварителния договор – сумата от 150 000 лв., платима по сметка на А., а остатъкът от 160 000 лв. да бъде платена от купувача на продавача на посоченото от продавача лице – С. А. в деня на сключване на окончателния договор, с лични средства и/или чрез банков кредит, но не по-късно от 15.04.2011 г. ; превеждането на сумата от 150 000 лв. от ищцовото дружество по сметка на ответника на 08.04.2011 г., а сумата от 160 000 лв. – чрез превод на 13.04.2011 г., т.е. така както е уговорено в предварителния договор; сключване на два договора за цесия от 08.04.2011 г., по силата на които заемодателите са цедирали вземанията си на ищцовото дружество. Съдът се е позовал и на окончателния договор за покупко-продажба, обективиран в н.а. № 129 от 14.04.2011 г., в който е отразено, че цената от 310 000 лв. е предварително платена, както и на н.а. за поправка досежно цената.
Въззивният съдебен състав е съобразил, че до 02.11.2011 г. дружеството – купувач на имотите е със съдружници : [фирма], чийто едноличен собственик на капитала и управител е С. С., управител и на [фирма], и [фирма]. При вземане на решение от О. на [фирма] на 07.04.2011 г. за закупуване на описаните в предварителния договор имоти е прието решение и относно източника на средства – от кредит, предоставена на съдружника [фирма], в какъвто см. е и декларацията на купувача за произхода на средствата /приложена по нот.дело/. С оглед на тези данни, решаващият съд е извел извод, че дори не се касае за изпълнение на чуждо задължение по см. на чл.73 ЗЗД, доколкото с плащането на уговорената продажна цена по начина, посочен в предварителния договор, ищцовото дружество е изпълнило задълженията си на съдружник по чл.124 ТЗ, от което следва, че процесните суми са изплатени от ищеца на ответника на годно правно основание.
В съобразителната част към решението съставът на АС – Пловдив е застъпил подробно мотивирано становище, че дори и да се приеме, че се касае за плащане на чужд дълг от трето лице, то с изпълнението от третото лице се погасява вземането на кредитора, но изпълнението не погасява задължението на длъжника по отношение на третото, изпълнило неговия дълг лице. В случай, че ищецът е изпълнил чуждо задължение – на [фирма], произтичащо от предварителния договор за продажба на недв. имоти, без да е имал основание за това, за ищеца ще настъпи правото на регрес спрямо длъжника – купувач, чието задължение не е погасено. В тази насока съдът се е позовал и на задължителна за него практика на ВКС – решение по т.д. № 1043/2010 г., ІІ т.о.
Подробни правни съображения са изложени и във връзка с хипотезите по чл.73 ЗЗД, при отчитане на установеното, уточнено основание за двата превода съответно на сумата 150 000 лв. и на 160 000 лв., като плащания по предварителния договор за покупко-продажба на недв.имоти, а не по договорите за цесия. Счетено е, че това сочи на субективното възприемане на факта, че е извършено плащане по договор, по който [фирма] формално не е страна, но е извършило действие по „упълномощаване” на длъжника, предвид решението на О. на купувача, или е знаело, че изплаща чужд дълг, с желание да освободи длъжника, като и в двата случая даденото не е без основание.
Преценени са и възраженията за нищожност на предварителния договор, поради невъзможен предмет, основани на постановени съдебни актове на Административен съд – Пловдив и Върховния касационен съд, с оглед публичноправен характер на правото на собственост върху недв.имоти, съответно – спорно право на собственост на продавача – [фирма]. Съдебният състав се е позовал на цитираното по-горе решение на ВКС, според което: В хипотезата на договор за заем, сключен между две лица и договор за покупко-продажба, сключен между заемателя, в качеството му на продавач и трето лице, са налице различни правоотношения, като участието на една от страните и в двете правоотношения не е основание за възобновяване на заемното, по което задължението на заемателя е погасено. Последващото обявяване на покупко-продажбата за нищожна само поражда правото на купувача да иска връщане на даденото – цената на имота, на осн. чл.34 ЗЗД. Това право се поражда дори и в случая, когато с цената е погасено задължение на продавача към неговия заемодател.
Настоящият съдебен състав, съобразявайки указанията по приложението на чл.280 ал.1 ГПК, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, приема за неустановено общото основание за достъп до касация. Съгласно този акт на нормативно тълкуване, за да е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК, касаторът следва в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК точно и ясно да формулира материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на делото. В настоящия случай, формулираните от касатора материалноправни въпроси са пряко релевантни към правилността на атакуваното решение, доколкото техният отговор предпоставя извършване на преценка за законосъобразност и обоснованост на изведените от въззивния съд изводи. Такава преценка е недопустима в стадия на селекция на жалбите, на което е акцентирано и в т.1 от ТР № 1/2009 г..
Процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да прецени доказателствения материал, доводите и възраженията на страните и да изведе самостоятелни изводи по спорното материално право, формално покрива изискванията на общия селективен критерий. Предвид мотивите към решението, не би могло обаче да се счете за доказано поддържаното от касатора допълнително основание, изразяващо се в противоречие с многобройната задължителна практика на ВКС, част от която е приложена към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Твърдението на касатора за очевидна неправилност на решението е основано на следните доводи: че е налице нищожен договор за покупко-продажба на недв.имот, поради невъзможен предмет; извършено плащане от купувача на трето за продажбеното правоотношение лице, като купувачът не е станал собственик на имота; налице е разместване на блага. Поради това счи, че е справедливо и правилно правното положение да бъде възстановено в състоянието, в което е било преди разместването на паричната престация, т.е. лицето, което е получило плащане, следва да върне сумата на лицето, което я е платило.
Касационен контрол не би могъл да бъде допуснат и на това ново самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, въведено със ЗИД ГПК – ДВ бр.86 от 2017 г. Съгласно формираната практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност, тя следва да е съществена до такава степен, че да е възможно да бъде констатирана без необходимост от анализ или излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила или необоснованост. Очевидна неправилност ще е налице при постановен съдебен акт в явно нарушение на закона, или извън закона, или при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. В случая, искането за достъп до касационен контрол е основано на твърдения на дружестовото – ищец, които не са възприети от въззивната инстанция, като при позоваване на това основание не е съобразена разликата между очевидната неправилност по см. на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК и неправилността на съдебния акт по см. на чл.281, т.3 ГПК.По
Предвид горното, искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е изцяло неоснователно.
Независимо от изхода на делото, искането на ответника за присъждане на разноски не следва да бъде уважено. Действително, такова искане е направено с отговора на касационната жалба, без да е представен списък по чл.80 ГПК и без доказателства за действително сторени разноски. Молба, имаща характер на списък на разноските, заедно с договор за правна защита и съдействие, е депозирана по делото с вх. № 5627 от 06.06.2018 г. – след срока за отговор и след з.з. на 23.05.2018 г., поради което искането по чл.78, ал.3 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 277 от 25.10.2017 г. по в. т. д. № 386 /2017 г. на Апелативен съд – П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: