6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 446
София, 08.07.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 4209/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 648 от 28.03.2013 г. по т. д. № 2354/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6 от 23.02.2013 г. по т. д. № 1033/2011 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против [фирма] и И. М. М. иск за установяване съществуването на парично вземане в размер на 45 737.52 евро, произтичащо от запис на заповед, издаден от първия ответник на 11.09.2008 г. и авалиран от втория ответник, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 4722/2009 г. на Софийски районен съд.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на иска с присъждане на разноските.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната практика на ВКС в решение № 19/30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., по следните значими за изхода на делото въпроси : „Може ли авалист по запис на заповед, издаден с цел обезпечение на задължения по каузално правоотношение между издателя и поемателя, да противопоставя на менителничния кредитор възражения, основани на каузалното правоотношение, по което авалистът не е страна; Допустими ли са възражения на авалиста във връзка с каузално правоотношение между хонората и поемателя на записа на заповед в хипотезата, при която авалистът не е страна по каузалното правоотношение”. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е заявено бланкетно във връзка със следните въпроси : „Потвърждава ли изпълнение на задължението за доставка на лизинговия обект по договор за финансов лизинг лизингополучател, който извършва доброволни плащания по договора, отнасяни от кредитора за погасяване на лизингови вноски, лихви или такси в изпълнение на постигнатото съгласие помежду им; При липса на изготвен частен документ, с който лизингодателят и лизингополучателят са удостоверили доставката на лизинговия обект по сключен помежду им договор за финансов лизинг, следва ли извършените от лизингополучателя доброволни плащания за получаване на вноски, лихви и такси по договора да бъдат тълкувани като потвърждаване на доставката на лизинговия обект с конклудентни действия”.
Ответникът по касация И. М. М. от [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 22.08.2013 г.
Ответникът [фирма] – [населено място], не заявява становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството пред Софийски градски съд е образувано по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против [фирма] и И. М. М. иск за установяване съществуването на парично вземане в размер на 45 737.52 евро по запис на заповед от 11.09.2008 г., издаден от [фирма] и авалиран от И. М. в качеството му на управител на дружеството, послужил като документ по чл.417, т.9 ГПК за издаване на заповед за изпълнение в полза на ищеца.
В отговора на исковата молба ответникът И. М. е противопоставил възражение, че записът на заповед е издаден във връзка с договор за финансов лизинг между ищеца и управляваното от него дружество за обезпечаване на вземанията на ищеца – лизингодател към дружеството – лизингополучател за плащане на лизингови вноски, лихви и такси, който договор е нищожен поради персонална симулация при сключването му и не е породил обезпечените със записа на заповед вземания. Ответникът е противопоставил и възражение, че гарантираните със записа на заповед вземания не са възникнали по причина, че ищецът не е изпълнил задължението си да предаде на управляваното от него дружество лекия автомобил, обект на лизинговото правоотношение, а е предал автомобила на трето лице, което е осъществявало ползването, и въпреки знанието на този факт, е пристъпил към снабдяване със заповед за изпълнение въз основа на менителничния ефект.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, след като е счел за доказана връзката между записа на заповед и договора за финансов лизинг и е приел за основателно възражението на ответниците за нищожност на договора, препятстваща възникването на обезпечените със записа на заповед парични вземания на лизингодателя.
Сезиран с въззивна жалба от ищеца, Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение, приемайки за правилен крайния извод за неоснователност на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е споделил становището на първата инстанция за нищожност на договора за лизинг, но е преценил, че въпреки действителността на договора, записът на заповед не е породил менителнично вземане за ищеца, предвид липсата на доказателства за възникване на обезпечените с него вземания към дружеството – лизингополучател за лизингови вноски, лихви и такси. Изводът, че договорът за лизинг не е породил обезпечените със записа на заповед вземания, е мотивиран с клаузата на чл.2.2.1 от общите условия към договора, предвиждаща предаване на лекия автомобил от лизингодателя на лизингополучателя с нарочен писмен протокол, с липсата на представен по делото предавателно – приемателен протокол, установяващ предаването на автомобила, и с показанията на свидетеля М. Ч., че след сключване на договора за лизинг автомобилът е предаден и ползван от трето за лизинговото правоотношение лице.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първата група въпроси, по отношение на които касаторът поддържа основанието по чл.280, ал.1 ГПК, се отнасят до възраженията, които авалистът по запис на заповед може да противопостави на поемателя, за да се освободи от отговорност за плащане на обещаната със записа на заповед парична сума. Макар въззивният съд да не се е произнесъл изрично в тази насока, поставените въпроси са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отхвърлянето на иска по чл.422, ал.1 ГПК е резултат от разглеждане на възраженията на ответника И. М. – авалист по записа на заповед, че установяваното с иска менителнично вземане не съществува поради невъзникване на обезпечените със записа на заповед вземания по сключения между издателя [фирма] и ищеца – поемател [фирма] договор за финансов лизинг.
Неоснователен е доводът на касатора за отклонение на въззивното решение от задължителната практика по чл.290 ГПК в решение № 19/30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. Първото решение е неотносимо към въведените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, тъй като дава отговор на процесуалноправен въпрос, какъвто не е въвеждан от касатора – за възможността без надлежно сезиране съдът да се произнесе по валидноста на сделка, от която произтича защитаваното с иска материално право. Поради неотносимостта му към предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор посоченото решение не доказва основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., е относимо към първите два въпроса, с които е обосновано приложното поле на касационния контрол, но въззивното решение не противоречи на формираната с него задължителна практика. В посоченото решение, както и в други, служебно известни на настоящия състав, решения по чл.290 ГПК – решение № 120 от 30.07.2010 г. по т. д. № 988/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 40 от 05.06.2012 г. по т. д. № 148/2011 г. на ВКС, І т. о., е прието, че поради самостоятелния и неакцесорен характер на уреденото в чл.483 – чл.485 ТЗ менителнично поръчителство авалистът не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да му предостави самият хонорат /издател на записа на заповед/ – както абсолютни възражения за недействителност на ефекта /с изключение на възражението относно формата/, така и лични възражения, произтичащи от каузално правоотношение между приносителя и хонората; Противопоставянето на лични възражения от авалиста, основани на каузално правоотношение между приносителя и хонората, е допустимо само ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с хонората; При установена недобросъвестност или злоупотреба с право от страна на приносителя авалистът може да противопоставя успешно на последния личните възражения на издателя по каузалното правоотношение, макар това право по принцип да не му принадлежи. В конкретния случай още с отговора на исковата молба ответникът – авалист И. М. е противопоставил възражение, основано на твърдяна недобросъвестност на ищеца като приносител на записа на заповед, а именно – че въпреки знанието за неизпълнение на задължението за предаване на лизинговия автомобил като условие за възникване на обезпеченото със записа на заповед вземане за лизингови вноски, ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение не само срещу издателя, но и срещу авалиста. Въззивният съд е разгледал възражението на авалиста за несъществуване на установяваното по реда на чл.422, ал.1 ГПК парично вземане, основани на каузалното правоотношение между издателя и приносителя на записа на заповед, след като е съобразил релевираната недобросъвестност на приносителя и е достигнал до извод, че ищецът няма вземане за лизингови вноски поради неизпълнение на задължението си да предаде автомобила на лизингополучателя. При тези данни не би могло да се приеме, че като е разгледал основаните на договора за лизинг възражения на ответника – авалист, въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС. Дали възраженията са основателни, е въпрос на правилност на въззивното решение, която не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Втората група въпроси, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото. За да отхвърли предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск, въззивният съд изобщо не е обсъждал извършвани ли са частични плащания от лизингополучателя по договора за лизинг и дали евентуалните плащания на лизингови вноски или други дължими суми могат да се квалифицират като признание за предаване на лекия автомобил, т. е. като признание за възникване на вземането по каузалното правоотношение, за чието обезпечаване е издаден представеният в заповедното производство запис на заповед. След като не са разрешени с обжалваното решение и не са обусловили крайния извод за неоснователност на иска, въпросите не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Самостоятелна пречка за допускане на касационното обжалване е и отсъствието на надлежно обосноваване на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на която касаторът се е позовал бланкетно, без да изложи аргументи в какво се изразява значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 2354/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Разноски не са претендирани от ответниците по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 648 от 28.03.2013 г., постановено по т. д. № 2354/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :