8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 447
гр. София, 06.06.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗОЯ АТАНАСОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело N 4160 по описа за 2017 година.
Производството е по § 74 ПЗР на ЗИД на ГПК /Преходни и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс, обн. ДВ, бр. 86/27.10.2017 г., вр. чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби вх. № 6154/25.07.2017 г. на Апелативна прокуратура, [населено място] и вх. № 6614/16.08.2017 г. на Й. Л. Я. и двете жалби по регистъра на Апелативен съд – П. против решение № 124 от 07.07.2017 г. по гр. дело № 276/2017 г. на П. /Пловдивски апелативен съд/, втори граждански състав.
По касационната жалба на Апелативна прокуратура – [населено място]:
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 52 от 23.02.2017 г. по гр. дело № 79/2016 г. на Старозагорски окръжен съд, трето гражданско отделение в частта, с която първоинстанционният съд е уважил частично иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ /Закон за отговорността на държавата и общините за вреди/, предявен от Й. Л. Я. против Прокуратурата на Република България, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 50000 лв., обезщетение за имуществени вреди до размер на сумата 500 лв., разходи за адвокатско възнаграждение в досъдебно производство по сл. дело № 14/2010 г. на О. при ОП – С., ведно със законната лихва, считано от 26.06.2014 г. до окончателното им заплащане, както и разноски в полза на ищеца в размер на сумата 1010 лв. пред двете инстанции за държавна такса, за експертиза и за адвокатско възнаграждение. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – повдигнато е било незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1 НК и по чл. 143, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за които ищецът е оправдан с влязла в сила присъда № 102 от 21.05.2013 г. по н.о.х. дело № 88/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърдена с решение № 485 от 26.06.2014 г. по н. дело № 1740/2013 г. на ВКС. Освен това в мотивите на въззивното решение са изложени съображения относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като са разграничени причинените неимуществени вреди, претърпени в рамките на обичайните вреди от този характер от неимуществените вреди над обичайните за процесния случай. Въз основа на задължителната практика по чл. 291 ГПК /отм./, но приложим по делото е разгледана хипотезата, при която против лицето са водени по едно и също време повече от едно наказателни производства, по предявен от него иск за обезщетяване на вредите, възникнали в резултат на едно от водените наказателни производства. Прието е, че в тази хипотеза следва да се присъди само припадащата се част от обезщетението, съобразно броя на водените наказателни производства от общото обезщетение за репариране всички причинени вреди. Въззивният съд е мотивирал разбирането, възприето в константната практика на ВКС, че определянето на обезщетението следва да се извърши по реда на чл. 52 ЗЗД, при отчитане на релевантните обстоятелства, включително обществено – икономическите условия на живот към момента на повдигане и поддържане на обвинението – 2011 г. – 2014 г., както и е изложил критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обуславящи по – високия му размер, с оглед причиняването на болки и страдания, над обичайните за такъв случай. Същевременно в мотивите са отразени и вредите, за които е приета недоказаност на поддържаните твърдения. По претенцията за имуществени вреди апелативният съд е мотивирал съображения за доказаност единствено на твърдението за разходи за адвокатско възнаграждение в досъдебно производство по сл. дело № 14/2010 г. на О. при ОП – С..
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран, като въпрос текст със следното съдържание:
„Освен изложеното до тук, следва да се вземе предвид непроизнасянето по процесуално-правния въпрос, относно определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и за точното прилагане на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД“.
Цитираният текст се предхожда от доводи за необоснованост на изводите на съда, че неимуществените вреди са в резултат само на повдигнатото на ищеца обвинение за деяние по НК, без да били отчетени неимуществените вреди от останалите две водени срещу него производства. Тези доводи са по чл. 281, т. 3 ГПК, не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК не релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК в редакцията, преди изменението на закона, обн. ДВ, бр. 86/2017 г., приложима към настоящето дело и цитирана в следващите мотиви. По същите съображения не съставляват предпоставки за допускане на касационен контрол доводите за „неправилния извод“ на П., относно преценката на доказателствата, неотчитането на времетраенето на досъдебното производство, причинната връзка между вредите и досъдебното производство. Цитираният въпрос не произтича от конкретен извод на П., формулиран е общо в текста, без да са посочени обстоятелствата, които въззивната инстанция не е преценила. Липсва мотивировка на твърдението за противоречие между разрешенията в акта на апелативния съд и задължителната съдебна практика, посочена от касатора /ППВС № 4/23.12.1968 г., т. ІІ, ТР № 3/22.04.2005 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК, т. 3 и 11/. Доводите за липса на мотиви за наличие на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди е по чл. 281, т. 3 ГПК и не се разглежда при селектиране на касационната жалба.
Изложен и текст със следното съдържание:
„Налице е и материално-правен интерес относно противоречивата съдебна практика на ВКС, относно приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД – използването на различни критерии при еднородни хипотези“.
Този текст не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е общ, неконкретизиран с оглед на непосочването на съответен извод във въззивното решение, с който страната го свързва. Затова по него не се формира основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В заключение следва да се посочи, че изложението не съдържа общи основания за допускане на касационно обжалване, което има за правна последица недопускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. ВКС не е длъжен и не може да извежда правните въпроси служебно, а липсата им, каквато се констатира в настоящия случай обуславя недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания – в случая касационни решения по гр. дела с номера 1065/2011 г. на ІІІ г.о., 697/2010 година на ІІІ г.о., 170/2011 г. на ІІІ г.о., 1747/2009 г. на ІІІ г.о., 1393/2011 г., ІV г.о. Решенията по гр. дела с номера 1726/2007 г. на І г.о., 5367/2007 г. на І г.о. са по ГПК – 1952 г. отм. не формират практика по чл. 291 ГПК /отм./.
Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по жалбата на Апелативна прокуратура – [населено място].
По касационната жалба на Й. Л. Я.:
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която П. е отхвърлил исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата между 50000 лв. и 450000 лв. и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за разликата между 500 лв. и 7317 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел съображенията, изложени по – горе по предходната жалба.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, формулиран, както следва:
„Произнесъл ли се е съдът, спазвайки принципа за „справедливост“ при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?“.
Като допълнително основание е отразена нормата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в посочената по – горе редакция и са цитирани части от мотиви на решение по гр. дело № 637/2011 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС, съответно е изложено, че въззивният съд „формално“ бил прогласил позицията, заложена в касационното решение, която следвала ППВС /Постановление на Пленума на Върховния съд/ от 23.12.1968 г., но на практика бил пренебрегнал основните компоненти на вредата – „дискредитиране на обществено значима личност и унищожаване на добрата обществена репутация на ищеца“.
Цитираният въпрос е по обосноваността на приетите във въззивното решение изводи, а съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не са правни въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, за обсъждане на събраните по делото доказателства. Дали съдът е спазил чл. 52 ЗЗД е въпрос, който засяга правилността на решението. Затова с поставянето му не се въвежда правен въпрос. В мотивите са обсъдени обстоятелства, обуславящи причиняването на болки и страдания на ищеца над обичайните за такъв случай – личността на ищеца, общественото му положение, фактът че по време на досъдебното производство и след това той е бил втори мандат на длъжността кмет на С., бил е с положителна социологическа прогноза за трети мандат. Съобразяването на въззивният съд с разрешенията в задължителната съдебна практика, включително касационното решение и ППВС, на което се позовава жалбоподателя в производството по чл. 288 ГПК е налице, а доводите му за формално възприемане на правните разрешения в практиката на ВКС и ВС са необосновани и по същество представляват несъгласие с правните изводи на решаващият състав – основание по чл. 281, т. 3 ГПК, неотносимо към производството по чл. 288 ГПК. С оглед на изложеното настоящият състав на ВКС намира, че с цитираният въпрос страната не обосновава предпоставки за допускане на касационен контрол.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, формулиран, както следва:
„Степента на медийна разгласа следва ли да се анализира в контекста на общественото и социално положение на увредения и следва ли да се оцени с оглед указанията на ВКС да се вземат предвид начина и обстоятелствата при които е получено увреждането?“.
Не е налице отклонение на П. от разрешенията в акта, който е посочил касатора – решение по гр. дело № 637/2011 г. на състав на ІІІ г.о. В мотивите на въззивното решение са обсъдени обстоятелствата, имащи отношение към личността на ищеца, общественото му положение, широкото отразяване на първоначалното осъждане в български и чуждестранни медии, включително „Р.“, Г.“, замразяване на членството му във футболни организации. Съдът е посочил, като релевантни фактите, имащи значение за по – висок размер на обезщетението – това, че същият е известен български футболист от близкото минало, член на националния отбор по футбол на България до 1998 г., спечелил четвърто място на Световното първенство по футбол през 1994 г. в САЩ, , който от 2003 г. до 2011 г. в продължение на два мандата е бил кмет на [населено място], а от 2005 г. – вицепрезидент на Б., почетен член на У., но е съобразил и недоказването на твърденията, че е било замразено членството на Й. Я. в У., неизбирането му за трети мандат за кмет на [населено място], връзката на тези обстоятелства с повдигнатото и поддържано обвинение. В този смисъл въззивният съд не се е отклонил от тълкувателните мотиви в посоченото касационно решение, поради което твърдението за противоречие в правните разрешения на въззивния съд и ВКС е необосновано. И тази част от изложението не релевира предпоставки за допускане на касационен контрол, тъй като несъгласието на страната с правните изводи на решаващият състав не аргументира довод за отклонение на второинстанционния съд от задължителната съдебна практика. Това е оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, неотносимо към производството по чл. 288 ГПК.
Третият въпрос в изложението е със следното съдържание:
„Необходимо ли е изрично да се доказват вреди вследствие незаконно повдигнато обвинение или те следва да се считат ноторно ясни?“.
Спрямо същият въпрос е посочено, като допълнително основание решение по гр. дело № 1650/2009 г. на състав на ІІІ г.о на ВКС и са цитирани мотиви, съгласно които – „Доказани по естество и обем вреди са настъпили още с повдигане на обвинението и ищецът ги търпи през цялата висящност на наказателното производство“. По този въпрос касаторът не е обосновал противоречие между приетите от въззивния съд правни разрешения и разрешенията на ВКС в решението по гр. дело № 1650/2009 г. на състав на ІІІ г.о. В съответствие с тълкувателните мотиви на касационния съд П. е разгледал специфичните за отговорността по ЗОДОВ критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, като е отграничил обичайните, характерни за всяка личност, подложена на незаконно преследване неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания /в конкретния случай съдът е приел, че ищецът се е чувствал неудобно, бил е унизен, притеснен и несигурен, накърнени са били моралните и нравствените му ценности и е било нарушено социалното му общуване в семейството, близката среда и обществото/ от преживяванията /болки и страдания/, над обичайните за такъв случай, последните относими към личността на Й. Я., общественото му положение, широкото отразяване на първоначалното осъждане в български и чуждестранни медии. В съответствие с практиката по чл. 291 ГПК – отм. /решение по гр. дело № 1591/2011 г. на състав на ІV г.о. на ВКС/, но приложим по спора въззивният съд подробно е разгледал водените други наказателни производства по обвинения за други престъпления от общ характер, за които Я. е бил оправдан и за репарирането на вредите, по които е претендирал обезщетения по ЗОДОВ и е обосновал изводи за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в настоящия процес, като част от общия размер на обезщетението за репариране на неимуществени вреди по всички водени за същия период против него наказателни производства, за които е бил оправдан. При поставяне на цитирания въпрос в изложението, не е съобразено, че хипотезата на противоречиво разрешавани правни въпроси не е налице тогава, когато въззивният съд се е съобразил с разрешенията в задължителната съдебна практика по приложението на нормите на ЗОДОВ за определяне на размера на неимуществените вреди, като е присъдил обезщетение по иска, въз основа на установените по делото факти, които за всеки индивидуален правен спора са конкретни. Необходимо е да се отбележи, че унификация на присъжданите обезщетения по различните индивидуални спорове е недопустима, поради което и законодателят не въвежда други критерии за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, освен визираният в чл. 52 ЗЗД критерий – по справедливост, изяснен в задължителната съдебна практика, чрез общовалидни показатели и критерии, съчетани с конкретните обстоятелства, възникващи в отделните случаи, които са различни. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано наличието на предпоставки за допускане на касационен контрол.
Четвъртият въпрос е със следното съдържание:
„Допустимо ли е да се установяват имуществени вреди, свързани с направени по наказателно дело разноски, чрез ползването на всички видове доказателства и доказателствени средства, вкл. свидетели, вещи лица и/или обществено известни факти?“.
Жалбоподателят поддържа, че при произнасянето по иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди въззивният съд не се бил съобразил с т. 7 от ППВС № 4/23.12.1968 г.
Въззивният съд при разглеждане на иска за имуществени вреди е процедирал в съответствие с разрешенията, аргументирани в задължителната съдебна практика, както при определяне характера на вредите, произтичащи от направените разноски в наказателното производство /П. се е позовал на практиката на ВКС по чл. 291 ГПК – отм./, така и при разглеждане на техния размер, респективно доказването им в процеса, с оглед възлагането на доказателствената тежест на ищеца. В съответствие с разрешенията в задължителната съдебна практика е разбирането, подробно обосновано в решението на апелативния съд, че имуществените вреди, представляващи разноски в наказателното производство се съизмеряват с претърпените загуби, формирани от стойността, с която имуществото на ищеца обективно е намаляло. След обсъждане на доказателствата второинстанционният съд е приел, че е доказано действително извършване от ищеца на разноски, единствено за адвокатско възнаграждение по досъдебно производство по сл. дело № 14/2010 г. на О. при ОП – С. в размер на сумата 500 лв., като е констатирал, че липсват основания за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за други разходи на ищеца в наказателното производство, тъй като не е проведено пълно и главно доказване, при негова доказателствена тежест, за действителното им извършване и размер. Тези изводи са в съответствие с разрешенията, приети в ТР № 6/2012 г. от 6.11.2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които присъждането на разноски е обусловено от тяхното установяване, като действително извършени в процеса. В мотивите подробно са обсъдени твърденията и доводите на ищеца относно разходите, които същият е поддържал, че е направил и са изложени съображения за липсата на доказателства за тяхното извършване. Д. на касатора, че П. не се бил съобразил с т. 7 от ППВС № 4/23.12.1968 г. е несъстоятелен. Разрешенията в т. 7 от цитираното ППВС засяга имуществени вреди във връзка с увреждане здравето на пострадалия от непозволено увреждане, които са различни от претендираните имуществени вреди по настоящето дело, направени като разноски в наказателното производство. Въпреки това и в посоченото ППВС е обосновано разбирането за присъждането на имуществени вреди, описани в диспозитива му, след доказването им, като действително извършени, разрешение, което е обосновано и във въззивното решение. Ето защо следва да се приеме, че и с тази част от изложението касаторът не е обосновал наличието на предпоставки за допускане на касационен контрол. Затова следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по тази касационна жалба.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в редакцията преди изменението на ГПК, обн. ДВ, бр. 86/2017 г. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 124 от 07.07.2017 г. по гр. дело № 276/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: