О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 45
София, 12.01.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение,
в закрито заседание на тринадесети ноември …………………………………………………………….
две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
при секретаря………………………………..….…………………………………………………………………. в присъствието на прокурора ………….…………………………………………………………… изслуша докладваното от председателя (съдията) ТАНЯ МИТОВА…………………………………………
гр.дело N 4892/2014 година.
Производство по чл.288 ГПК.
Й. И. Й. от [населено място] е подал касационна жалба чрез пълномощниците си адв. Р. Д. и адв. А. Д. от АК-В. срещу решение № 748 от 20.05.2014 година по гр.д. № 3625/2013 година на Варненския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение постановено от РС-Варна, 33 състав по гр.д.№ 4296/2012 г. в частта, с която е осъдено [фирма] да заплати на Й. И. Й. сумата от 251 572, 94 лева обезщетение за причинени имуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 05.06.2010 г., представляващи разлика между общата стойност на брутното трудово възнаграждение, което Й. И. Й. би получавал като работещ в предприятието на [фирма] за периода от деня на увреждането до 07.04.2035 година /деня в който би се пенсионирал/ и пенсията му за инвалидност, която получава и би получавал за същия период и е постановено ежемесечно/периодично/ изплащане за разликата между стойността на брутното трудово възнаграждение и пенсията за инвалидност в размер на 491,17 лв. ежемесечно; отхвърлен е искът за разликата над 145 798,40 лв. представляваща сбор на периодични платежи за периода от 05.06.2010 г. до 07.04.2035 г. до претендираните 251 572,94 лева; отменено е първоинстанционното решение постановено от РС-Варна, 33 състав по гр.д.№ 4296/2012 г., в частта с която е осъдено [фирма] да заплати на Й. И. Й., сумата от 206 167,52 лв. представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди от трудова злополука настъпила на 05.06.2010 г., представляващи общия размер на вноските на ищеца за медицински услуги към хоспис „Ц. Е.” [населено място] ежемесечно за лечение, специализирани грижи, рехабилитация, болнична помощ, превръзки и вместо това е постановено ежемесечно изплащане на сума от 960 лева – размера на месечните разноски за медицински услуги за периода от 05.06.2014 г. до 07.04.2035 г. и е потвърдено първоинстанционното решение постановено от РС Варна, 33 състав по гр.д.№ 4296/2012 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от Й. И. Й. иск за неимуществени вреди за горницата от уважения размер – 100 000 лева до 153 461,52 лева. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
Ответникът [фирма] не е заявил становище. Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК, на които допълнителни основания се позовава касаторът, поради следното:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани въпросите: 1. В делата за изплащане на обезщетения по чл.200 от КТ нормата на чл.131, ал.2, т.5 от ГПК задължителна ли е за съблюдаване? Съществува ли преклузия на непредявените с отговора на исковата молба, а и до края на гледането на първоинстанционното дело от ответника възражения; и могат ли такива възражения /включително свързани и с назначението на допълнителни експертизи, които е можело да се поискат и пред първата инстанция /да се формулират едва във въззивната жалба и въззивния съд да уважи свързаните с тях доказателствени искания. 2. Понятието „брутно трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията” по смисъла на чл.228 от КТ относимо ли е спрямо отговорността на работодателя при водени срещу него искове по чл.200 от КТ? Не е ли достатъчно ясно от самия текст и редакция на чл. 228 КТ, че така дефинираното в него понятие „брутно трудово възнаграждение” касае само обезщетенията по раздел ІІІ от глава Х на КТ; не и тези по чл.200 от КТ? 3.С установяването на една относителна икономическа стабилност в България при условията на валутен борд не следва ли като ориентир за изплащане на обезщетенията по чл.200 от КТ да се вземе един по продължителен период от време/половин година, една година/ отчитащ действително получаваното трудово възнаграждение на търсещия обезщетение, които практически да „реализира критериите прогласени от т.2 и 3 от постановление №4/1968 г. на пленума на ВС? 4. Тъй като самото решение №2 от 11.07.1995г. по гр.д.№ 1/1995 г. на Пленума на ВС е мотивирано, че се издава „поради настъпили значителни инфлационни процеси”, то с отпадането на тези процеси поради наличието на валутен борд самото то актуално ли е по настоящем? 5. Ако все пак има логика в твърдението, че за ориентир при определяне на обезщетението следва ли да бъде взето полученото през последния месец от търсещия обезщетението брутно трудово възнаграждение, не следва ли да се изследва в тези случаи кой е реално отработения от търсещия обезщетението пълен работен месец с пълен обем отработени работни дни, с оглед на постигането на едно по справедливо обезщетение елиминиращо случайните фактори поради което работника може и да е отсъствал от работа през последния календарен месец преди увреждането си. 6. Когато прилага вменените му с точна 11 на Постановление №4830.10.1975 г. на Пленума на ВС задължения дали да присъденото обезщетение за вреди от непозволено увреждане съдът /с оглед на императивните изисквания на чл.131, ал.2, т.5 от ГПК и чл.131, ал.3 от ГПК/ обвързан ли е от процесуалното поведение на ответника – респективно с липсата на направено възражение по време на гледаното на първоинстанционното дело срещу искането за еднократно изплащане; или във всички случаи служебно може сам да прецени и да реши обезщетението да се изплаща периодично, макар и ответникът да не е предявил своевременно такова възражение с оглед на по-строгите норми на новоприетия ГПК. В този случай обаче съдът не помага ли служебно на една от страните /ответника/ пропуснала навреме да формулира своите искания и възражения и това не нарушава ли принципа на диспозитивното начало прокламиран от чл.6, ал.2 от ГПК, принципа на състезателното начало, прокламиран от чл.8 от ГПК и принципа на равенство на страните прокламиран от чл.9 от ГПК”.
Първият въпрос не е обоснован с никое от допълнителните основания по чл.280, ал.1 ГПК. Ако касаторът е имал предвид т.3 на текста, то е трябвало да изложи съображения защо поддържа, че липсва практика по приложението на чл.131, ал.2, т.5 ГПК или защо счита, че тя е неправилна и трябва да се промени. Необяснимо е питането и в частта дали чл.131, ал.2, т.5 ГПК се прилага по иск с правно основание чл.200 КТ. Отговорът следва от характера на делото – гражданскоправен спор. Накрая, с оглед мотивите на въззивния съд /стр.35 на въззивното дело/, че съдебно-счетоводната експертиза се допуска по реда на чл. 162 ГПК, а не на соченото от касатора основание, няма необходимост да се дискутира повдигнатия процесуалноправен въпрос, който не е от значение за изхода на делото.
По въпросите, отнасящи се до начина на определяне на базовото възнаграждение, от което се изчисляват претърпените имуществените вреди, позоваването е на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В тази връзка са представени Постановление № 4 от 23.12.1968 г. П. и Постановление № 4 от 30.10.1975 г. на П.. От мотивите на въззивното решение и от начина на формулиране на въпросите следва извод, че съдът се е съобразил с обявените за загубили сила части от тях /Р. № 2 от 11.07.1995г. по гр.д. № 1/1995 г. на П./, но касаторът настоява за прилагането им, съобразно приетото от първоинстанционния съд. Следователно решението не е в разрез, а в съгласие със задължителната практика на ВКС. След отпадането на методиката, по която се изчисляваха обезщетенията за имуществени вреди, остана да действа правилото, че вредата /в случая пропусната полза/ се преценява към датата на настъпване на деликта , но се съобразява с всяко последващо изменение на трудовото възнаграждение. Това правило е преутвърдено в задължителна практика на състави на ВКС, напр. р. № 413 от 19.03.2013 г. по гр.д. № 334/2012 г. на ІІІ г.о.; р. № 119 от 12.07.2013 г. по гр.д. № 675/2012 г. на ІV г.о. и др. В случая съдът е съобразил всички разпоредби на закона и установената съдебна практика, като видно от мотивите на въззивното решение неоснователно се поддържа, че е приложил разпоредбата на чл.228 КТ.
На последната група въпроси трябва да се отговори, че съдът има задължение да прецени дали обезщетението следва да се присъди еднократно или периодичиски /чл.51, ал.1 ЗЗД/ и това негово задължение никога не е подлагано на съмнение. В тези случаи преценката на съда се основава не толкова на периодичността на възникване на правото и/или задължението на увреденото лице /в случая да получи разликата между трудовото възнаграждение и пенсията за инвалидност, както и да покрие разходите си за пребиваване в хоспис/, а на прекалено дългия период на присъждането. И по двете пера ответникът ще отговаря до 07.04.2035 г., /датата на придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст/, както е заявено в исковата молба, макар че по второто перо претенцията може да се предяви без ограничения във времето и обезщетение ще се присъди до тогава, до когато ищецът търпи вредата. В този смисъл съдът не „помага” на никоя от страните по делото, а следи за постановяване на законосъобразно решение. Това е наложило изслушване на допълнителна експертиза, която да определи размера на обезщетенията при периодичност на присъждането.
По изложените съображения Върховният касационен съд – състав на III г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 748 от 20.05.2014 година по гр.д. № 3625/2013 година на Варненския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.