9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 45
София, 04.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3740/2019 година.
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№9464/14.8.2019 г., подадена от адвокат Я. А. – процесуален представител на ищцата М. М. З., против въззивно решение №299/11.7.2019 г. по гр.д.№276/2019 г. по описа на Плевенския окръжен съд, ГО, IV граждански състав, с което e отменено решение №588/27.3.2019 г. по гр.д.№6773/2018 г. на Плевенския районен съд, в обжалваните части, в които е отхвърлен предявеният от М. М. З. срещу „Димитров“ ООД иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ с искане да осъден ответникът да заплати на ищеца обезщетение в размер на 650.81 лв., за неизползван платен годишен отпуск за 31 дни за периода от 09.09.2014 г. до 24.07.2018 г. като погасена чрез прихващане със сумата от 852.15 лв., представляваща дължима сума по неспазено предизвестие по чл.220, ал.1 КТ; е осъдена М. М. З. да заплати на „Димитров“ ООД, , на основание чл.220, ал.1 КТ сума в размер на 245.01 лв., представляващо обезщетение за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане, като е отхвърлен иска до претендираната сума от 852.15 лв. като погасена чрез прихващане с насрещното вземане на ответника по насрещния иск М. М. З., по основателния иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ с искане да осъден ответникът по първоначалния иск да заплати на ищеца обезщетение в размер на 650.81 лева, за неизползван платен годишен отпуск за 31 дни за периода от 09.09.2014 г. до 24.07.2018 г., както и в частта, в която е осъдена М. М. З. да заплати на „Димитров“ ООД сума за разликата над 360 лв. до 780 лв., т.е. за сумата от 420 лв., представляващи сторените по делото разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК, като вместо в тези му части е осъдил на основание чл.224, ал.1 КТ „Димитров“ ООД да заплати на М. М. З. обезщетение в размер на 650,81 лева за неизползван платен годишен отпуск за 31 дни за периода от 09.09.2014 г. до 24.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.09.2018 г. – дата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Освен това е отхвърлил като неоснователен предявения от „Димитров“ ООД против М. М. З. иск с правно основание чл.220, ал.1 КТ за сумата в размер на 852.15 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на насрещния иск – 23.11.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.
Със същото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното такова в останалите му обжалвани части.
В мотивите си Плевенския окръжен съд е приел, че „Правото на едностранно прекратяване на трудовия договор по инициатива на работника или служителя е уредено в чл.326, ал.1 КТ.Касае се за субективно право, което може да бъде упражнено само по преценка на работника или служителя, независимо каква е причината за прекратяване на трудовия договор на това основание.Трудовият договор се прекратява по силата на закона, с изтичане на срока на предизвестието-чл.335, ал.2, т.1 КТ, освен ако той или работодателят пожелаят да го прекратят и преди да изтече този срок.С разпоредбата на чл.220 КТ е предоставена възможност на всяка от страните по трудовия договор възможността да не спази срока на предизвестие, като заплати на другата страна обезщетение в определен размер – брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.Касае се за заместване на първоначално дължимата престация, а именно спазване на срока на предизвестие чрез отработването му, с друга престация: плащане на определената сума.За да произведе действие разпоредбата на чл.220 КТ дължимата сума за обезщетение трябва реално да се заплати, а ако не се заплати, то прекратяване на трудовия договор не настъпва и срокът за предизвестие трябва реално да се отработи.
Въз основа на гореизложеното съдът приема, че не е настъпило прекратяване на основание чл.326, ал.1 КТ, тъй като с подаването на молбата за прекратяване въззивницата не е представила доказателства за това, че е предоставила на работодателя „Димитров“ООД в цялост заместващата престация – изплащане на обезщетение за неспазен срока на предизвестието.
То не е могло да бъде прекратено и на основание чл.325, т.9 КТ без която и от страните да дължи предизвестие, тъй като трябва да е налице невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна нетрудоспособност, или по здравни противопоказания, въз основа на заключение на ТЕЛК.
При първата хипотеза трябва да е налице болест, довела до трайна нетрудоспособност (инвалидност). Въззивницата е имала такава при постъпването й на работа-74% ТНР, видно от картата от 03.09.2014 г., а от 01.04.2017 г. й е определена с решение на ТЕЛК от 10.07.2017 г. 68 % ТНР.
Втората хипотеза е „здравни противопоказания“ – случаите, в които работникът или служителят боледува от болест, която не е довела до неговата трайна нетрудоспособност, или без да боледува, има непоносимост към определени елементи от съществуващата работна среда-изпарения, осветление и др.под., или е налице заболяване, което е вредно за други лица (напр. при работа с хранителни продукти от работник или служител, който е болен от туберкулоза или от друга хронична заразна болест).
Наличието на тази предпоставка в двете й проявни форми (инвалидност или здравни противопоказания) се установява със заключение на ТЕЛК, което трябва да е влязло в сила към момента на прекратяване на трудовото правоотношение.Такова по делото не се установява да е било налице към 23.07.2018 г.
Съгласно чл.327, т.1 КТ работникът или служителят може да прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато не може да изпълнява възложената му работа поради заболяване и работодателят не му осигури друга подходяща работа съобразно предписанието на здравните органи.Трябва да е налице заключение на медицинските органи, влязло в сила към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, с което се установява промененото и влошено здравословното състояние на работника или служителя, но и да дава предписание за подходяща работа, която работникът или служителят да може да изпълнява при наличното му здравно състояние.
Заключение в горепосочения смисъл по отношение на въззивницата не се установява да е било налице към 23.07.2018 г.
Въз основа на цялостния анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства по делото, тълкувайки волята на въззивницата в молбата й, приложена на стр.66 от делото в частта й „да бъде освободена от работа във фирма „Димитров“, считано от датата на подаване на молбата за освобождаване и напускане“, настоящата инстанция приема, че това е молба за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие по чл.325, т.1 КТ.
Взаимното съгласие означава, че двете страни желаят сключеният между тях договор да престане да съществува.Не е необходимо мотивиране на съответното изявление на страните, но волята на всяка от тях трябва да бъде изразена ясно и безусловно.
Именно такъв е процесния случай.Двете страни са изявили желание сключения между тях трудов договор да престане да съществува за в бъдеще, считано от 24.07.2018 г.
Неоснователен е доводът на въззивницата, че въззиваемият е нарушил разпоредбите на Наредба № 5/20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333, ал.1 КТ.Чл.333 КТ установява т.нар. предварителна закрила при уволнение, защото тя предхожда извършването на уволнението, но приложното й поле се очертава в няколко насоки, една от които е с оглед на основанието за уволнение.Те са изчерпателно посочени в чл.333, ал.1 КТ и обхващат само някои от основанията за прекратяване на трудовия договора, а именно: чл.328, ал.1, точки 2, 3, 5, 11 и чл.330, ал.2, т.6 КТ, като нито едно от тези основния не е приложимо в процесния случай.
Ето защо предявеният главен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ се явява неоснователен и като такъв правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд, поради което не са налице основания за отмяна на обжалваното решение в тази му част и то следва да бъде потвърдено.
От протокола от с.з., проведено на 12.02.2019 г. е видно, че ищцата е изразила становище, че поддържа иска по чл.344, т.4 КТ. Счита, че прекратяването на трудовото правоотношение по чл.326 КТ е незаконосъобразно, трябва да е по чл.325, т.9 КТ.В трудовата книжка не следва да е чл.326 КТ, а чл.325, т.9 КТ. Във въззивната жалба също е направено искане въззивният съд да уважи заявеното в ИМ правно основание-чл.325, т.9 КТ, респ. чл.327, т.1 КТ. В представената писмена защита от въззиваемия също са изложени доводи относно предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.4 КТ. Произнасяне по иск с правно основание чл.344, ал.1, т.4 КТ няма от първоинстанционния съд.
При отхвърляне на главния иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, първоинстанционният съд дължи произнасяне по същество по евентуално съединения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.4 КТ, предявен от въззивницата срещу въззиваемия, като в този случай при липса на произнасяне по съединената при условията на евентуалност претенция защитата срещу него е по реда на чл.250 ГПК – чрез допълване на решението.
С иска по чл.344, ал.1, т.4 КТ не се установяват правните възможности, при които страните по трудовото правоотношение, едностранно или по взаимно съгласие, биха могли да прекратят трудовото правоотношение, а правната квалификация на действителното основание (осъществените юридически факти), при които това е сторено.Искът е конститутивен, като се постига правна промяна по силата на съдебното решение, като трябва да се установи несъответствие между основанието, вписано от работодателя и действителното правно положение.
Отмененото незаконно уволнение при уважаване на искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ (в процесния случай не е предявен иск за възстановяване на предишната работа, поради което не може да се възстанови съществуването на прекратеното между страните трудово правоотношение), както и промененото основание за уволнение при уважаване на иска по чл.344, ал.1, т.4 КТ, трябва да бъдат вписани в трудовата книжка.
Следва да бъде постановено връщането на делото на първоинстанционния съд за провеждане на процедурата по чл.25, ал.1 ГПК и произнасяне по предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.4 КТ.
С оглед на приетото по главния иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, са налице основания за отмяна на обжалваното решение в частта му, в която е отхвърлен предявеният от въззивницата срещу въззиваемия иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ с искане да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца обезщетение в размер на 650.871 лв. за неизползван платен годишен отпуск за 31 дни за периода от 09.09.2014 г. до 24.07.2018 г. като погасена чрез прихващане със сумата от 852.15 лв., представляваща дължима сума по неспазено предизвестие по чл.220, ал.1 КТ, както и в обжалваната част, в която е осъдена въззивницата да заплати на въззиваемия на основание чл.220, ал.1 КТ сума в размер на 245.01 лв., представляващо обезщетение за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане, като е отхвърлен иска до като е отхвърлен иска до претендираната сума от 852.15 лв. като погасена чрез прихващане с насрещното вземане на ответника по насрещния иск М. З. по основателния иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ с искане да осъден ответникът по първоначалния иск да заплати на ищеца обезщетение в размер на 650.81 лв., за неизползван платен годишен отпуск за 31 дни за периода от 09.09.2014 г. до 24.07.2018 г., като следва да бъде постановено ново по съществото на спора в тази му част.
С оглед на предявения иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ, то от заключението на ВЛ И., неоспорено от страните, което съдът възприема като обективно и компетентно, се установява, че за периода от 09.09.2014 г. до датата на прекратяване на ТП – 24.07.2018 г., въззивницата има право на платен годишен отпуск по 26 дни годишно или 102 дни за периода (поради наличие на ТЕЛК), като за същия период са използвани общо 71 дни.
ВЛ е посочило също така, че полагащото се обезщетение по чл.224, ал.1 КТ на база 852.15 лв., колкото е последното БТВ за м.06.2018 г. – за 31 дни се следва БТВ в размер на 1257.95 лв., изплатено е 607.14 лв., неизплатено обезщетение – 650.81 лв. брутна сума, като разликата се явява от една страна от разликата при изчисление на базата, а от друга-начислени и изплатени са 6 дни по-малко.
Неоснователен е доводът във въззивната жалба, че общо неизплатеното възнаграждение (обезщетение) за неизползван ПГО е 796.53 лв., която включва съответно сумите от 650.81 лв. и 145.72 лв. В с.з. ВЛ И. е посочила, че 650.81 лв. е сумата, която следва да се начисли и изплати, а нетната сума е 585.73 лв., като сумата от 145.72 лв. не се включва.
Ето защо предявеният иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ е основателен и доказан по размер, поради което следва да бъде осъден въззиваемият да заплати на въззивницата обезщетение в размер на 650.81 лв., за неизползван платен годишен отпуск за 31 дни за периода от 09.09.2014 г. до 24.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.09.2018 г. – датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
С оглед на основанието, на което настоящата инстанция приема, че е прекратено трудовото правоотношение, предявеният насрещен иск с правно основание чл.220, ал.1 КТ за сумата в размер на 852.15 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 23.11.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, е изцяло неоснователен и следва да бъде отхвърлен като такъв.
Не са налице основания за отмяна на решението и в обжалваната му част, в която е отхвърлен предявеният от въззивницата срещу въззиваемия иск с правно основание чл.222, ал.2 КТ с искане да бъде осъден да заплати обезщетение в общ размер на 1 704.30 лв. за прекратяване на ТД по реда на чл.325, ал.1, т.9 КТ като неоснователен и недоказан, поради което следва да бъде потвърдено в същата.Една от предпоставките за присъждане на обезщетението по този текст е прекратяване на трудовото правоотношение поради болест (чл.325, т.9 и чл.327, т.1), каквато с оглед на гореизложеното не се установява да е налице.
Не са налице основания за отмяна на решението и в обжалваната му част, в която е отхвърлен предявения предявеният от въззивницата срещу въззиваемия иск с правно основание чл.162, ал.3 КТ за заплащане на обезщетение в размер на 100 лв. за неизпратен своевременно болничен лист, като неоснователен и недоказан.
Съгласно чл.162, ал.3 КТ за времето на отпуск поради временна неработоспособност на работника или служителя се изплаща парично обезщетение в срокове и размери, определени от отделен закон.
Въззивницата твърди, че й е издаден болничен лист на 25.07.2018 г., т.е. след прекратяване на трудовото правоотношение, което е изпратила в отдел „Личен състав“ на следващия ден с писмо с обратна разписка, а обезщетението от НОИ за временна нетрудоспособност не е получила.
При правилно разпределена доказателствена тежест първоинстанционният съд е указал на въззивницата, че следва да установи ползването на отпуск поради временна неработоспособност за посочения период. Доказателства за издаден болничен лист на 25.07.2018 г. и изпращането му до работодателя не са представени от въззивницата.
Във въззивната жалба са изложени доводи, че болничният лист е издаден за 10 дни – от 25.07.2018 г. до 03.08.2018 г.Съгласно чл.40а КСО документите и данните за изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност или трудоустрояване се изпращат в съответното поделение на НОИ от осигурителите, техните клонове и поделения и осигурителните каси – до 10-о число на месеца, следващ този, през който осигуреното лице е представило документите за изплащане на обезщетението пред осигурителя.
Неоснователен е доводът в същата, че той се плаща до 30 календарни дни от прекратяването на трудовия договор, тъй като разпоредбата на чл.42, ал.2 от КСО е отменена – ДВ бр.99/2017 г., в сила от 01.01.2018 г., която предвиждаше, че когато временната неработоспособност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална болест е настъпила до 30 календарни дни от прекратяването на трудовия договор или осигуряването, паричното обезщетение се изплаща за срока на неработоспособността, но за не повече от 30 календарни дни.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както по чл.280, ал.2 ГПК, а именно: 1.Следва ли при подаване на молба от страна на работника за прекратяване на трудовия му договор с мотив за невъзможност за изпълнение на възложената му работа поради заболяване, да изследва конкретните фактически обстоятелства, с оглед законосъобразното издаване на заповедта за уволнение ?, 2. При подаване на молба от страна на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение по чл.325, т.9 КТ, следва ли същата да бъде придружена с доказателства относно невъзможността на работника да изпълнява възложената му работа поради болест ? В случай, че същата не е придружена с такива доказателства, следва ли работодателят да уведоми работника и да му даде подходящ срок за представянето им ?, 3. Следва ли работодателят,у при получаване на молба от страна на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение по чл.325, т.9 КТ да уведоми дали приема за основателна или молбата му ?, 4. Приемането или отхвърляне то на молбата на работник за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325, т.9 КТ, следва ли да бъде съобщено в писмен вид и следва ли същото да е мотивирано ? и 5. Когато въззивният съд прецени, че основанието за прекратяване на трудовото правоотношение следва да е друго, а не това въз основа на което е издадена заповедта за уволнение, следва ли с въззивното решение да се отмени първоинстанционното решение, което е признало уволнението за незаконосъобразно, въз основа на същата тази заповед за уволнение?
Моли се обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване.
Ответникът по касация – „Димитров“ ООД – Плевен, е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
С оглед поставените въпроси обаче, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:
По първите четири въпроса не са налице решаващи изводи на окръжния съд за изхода от спора. Крайният, решаващ извод на въззивната инстанция е за наличие на основание за прекратяване на трудовия договор по чл.325, т.1 КТ. Въпрос, относим към това основание не е поставен. По петия от поставените въпроси обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като крайният резултат от спора не е променен, за да бъде отменено първоинстанционното решение.
Освен изложеното, и по петте въпроса не е обосновано искането за допускане на въззивния съдебен акт до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК.
Относно въпроса за наличието на очевидна неправилност настоящият на ВКС, IV г.о., намира, че същата не е налице.
В основанието по чл.280, ал.2 ГПК ( ЗИДГПК – ДВ бр. 86/2017 г. в сила от 31.10.2017 г.) е въведено понятието „очевидна неправилност“ (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.т. 1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изхода от спора касационната жалбоподателка следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски в размер на 720 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №299/11.7.2019 г. по гр.д.№276/2019 г. по описа на Плевенския окръжен съд, ГО, IV граждански състав.
ОСЪЖДА М. М. З. ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], вх.В, ап.1, да заплати на „Димитров“ ООД – град Плевен, ул.“Гривишко шосе“ № 7, деловодни разноски в размер на 720/седемстотин и двадесет/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: