О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 450
София, 26.05.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 18 май 2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАСИЛКА ИЛИЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2990/08 г. по описа на ВКС, и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
П. С. Х. е подала касационна жалба срещу решение № 291 от 18.04.2008 г. по в.гр.д. № 121/08 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С него е отменено решението от 29.11.2007 г. по гр.д. № 456/06 г. на Районен съд- Пещера и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на жалбоподателката, че към момента на образуване на ТКЗС през 1958 г. Георги П. Б. е бил собственик на ливада с площ от 5.5 дка, находяща се в землището на гр. П., м. ”И”. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон.
В изложение към касационната жалба жалбоподателката обосновава допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че е налице съществен материалноправен въпрос относно приложението на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ в контекста на установителния иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, като твърди, че по този въпрос няма съдебна практика и поради това произнасянето на касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона. Освен това счита, че въпросът за правните последици на придобивната давност е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Позовава се на няколко решения на ВС на РБ – решение № 975 от 19.07.1994 г. по гр.д. № 1498/93 г., І. г.о.; решение № 505 от 19.04.1994 г. по гр.д. № 1120/93 г., ІV г.о.; решение № 445 от 28.04.1994 г. по гр.д. 0 1851/93 г., ІV г.о. и решение № 257 от 14.06.1994 г. по гр.д. № 815/93 г., ІV г.о.
В писмен отговор ответникът по касация Б. С. Б. изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по приложението на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ има постоянна и еднозначна практика на ВКС, с която атакуваното решение не влиза в противоречие.
Върховният касационен съд, състав на І г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съобрази следното:
Жалбоподателката П. С. Х. е ответник по иск с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, предявен от Б. С. Б.. За да намери предявения иск за основателен въззивният съд е приел, че с частен писмен договор от 16.01.1956 г. наследодателят на ищеца е закупил спорния имот и е установил владение върху него, което е продължило и след кооперирането на земята. С оглед на това е приел, в случая е приложима разпоредбата на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ и е заключил, че Г. Б. е бил собственик на процесния имот към релевантния минал момент- този на образуване на ТКЗС, поради което същият следва да бъде възстановен на кръга от неговите наследници.
Приложената от жалбоподателката практика на ВС на РБ е неотносима към приложението на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ, тъй като решенията са постановени преди влизане в сила на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ /ДВ бр. 98/ 1997 г./
Не е налице и основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. С нормата на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ се зачитат правните последици на придобивната давност, започнала да тече в полза на владелец на земеделска земя, когато владението е основано на писмен акт. Противно на твърдяното в изложението към касационната жалба, по този въпрос има константна съдебна практика, която последователно приема, че когато са налице предпоставките на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ, земеделската земя се възстановява на лицето, което я е владяло към момента на кооперирането въз основа на писмен договор или друг документ, а не в полза на собственика. Нормата урежда едно отклонение от принципа на земеделската реституция, установен в чл. 10, ал.1 ЗСПЗЗ, съгласно който собствеността се възстановява в полза на собственика към момента на кооперирането, респ. на неговите наследници, както и от общата правна уредба на института на придобивната давност- чл. 79 и сл. ЗС, продиктувани от спецификата в режима на земеделските земи до влизане в сила на ЗСПЗЗ. В случая въззивният не се отклонил от тази практика, като е приложил разпоредбата на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ съобразно действителното й съдържание.
В обобщение, не се установяват основанията по чл. 280, ал.1 и 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационна обжалване на решение № 291 от 18.04.2008 г. по в.гр.д. № 121/08 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: