5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№453
София01.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и втори юни две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 96/2011година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 409 от 23.07.2010 г. по т.д.№ 3148/2009 г. на Апелативен съд – С., Търговско отделение, пети състав, в частта, с която е оставено в сила решение № 712 от 17.08.2009 г. по гр.д.№ 2070/2006 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-5 състав за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 40 000 лева, представляваща извършено на 04.12.2003 г. без основание авансово плащане, ведно със законната лихва считано от 01.12.2006 г. до окончателното изплащане и за уважаване на предявения иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 630.74 лева- мораторна лихва за забава върху сумата 40 000 лв. за периода от 15.10.2006 г. до 01.12.2006 г., с присъждане на разноски в полза на ищеца.
Въззивното решение не е обжалвано от ищеца в частта, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на останалите предявени от [фирма] искове: с правно основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД – за сумата 6 400 лв.; с правно основание чл.74 ЗЗД – за сумата 9 817.56 лв.; с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД – за сумата 14 601 лв. ; с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с §3, ал.3 от договора за наем и в частта, с която искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 630.74 лв. до 14 915.63 лв. и в тези части е влязло в сила.
В жалбата се поддържат касационни доводи за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, с искане за отмяната му и отхвърляне на исковите претенции, с присъждане на разноски. Подробни фактически и правни изводи са изложени в самата жалба.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът счита, че въззивният съд се е прознесъл по значими за изхода на делото материалноправен и процесуалноправни въпроси, а именно: 1. Изпълнена ли е хипотезата на нормата, съдържаща се в чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД – който е получил нещо без основание, при твърдения на ищеца за наличието на основание и при наличие на събрани по делото доказателства за постигнато между страните споразумение за извършване на конкретни СМР и доказване на тяхното извършване; 2. Допустими ли са свидетелски показания за установяване на споразумение между страните, съставляващо по същността си договор за изработка; 3. Коя от страните в процеса носи доказателствената тежест да установи наличието на основание при хипотезата на чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД, която касаторът счита за правилната правна квалификация на предявения иск; 4. Следва ли признанията на ищеца за определени факти, направени с исковата молба, да се обсъждат в съвкупност със събраните по делото доказателства. Твърди се, че дадените от въззивния съд разрешения по тези въпроси са в отклонение от практиката на ВКС и се разрешават противоречиво от съдилищата, а от друга страна, произнасянето по тях е от значение за точното прилагане на закона.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, е заявил становище за липса на основания за достъп до касация, по съображения в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Софийски апелативен съд, след самостоятелна преценка на доказателствата по делото, е приел, че извършеното от ищеца плащане в полза на ответника на сумата 40 000 лв. по фактура № 7 от 04.12.2003 г. е без основание и подлежи на връщане. Възражението на ответника за сключено между страните устно споразумение, имащо характер на договор за изработка, е отхвърлено като недоказано. Изложени са съображения, че макар и договорът за изработка да има неформален характер, в случая за доказването му е необходима писмена форма предвид ограничението на чл.133, ал.1, б.”в” ГПК/отм./, а такива надлежни доказателства не са ангажирани от ответника/сега касатор/. Преценено е, че посоченото във фактурата основание за плащане „аванс по споразумение” не е достатъчно само по себе си, за да обоснове извод за наличие на договореност за изпълнение на СМР. Във фактурата липсва препращане към конкретно правоотношение, обективирано в друго писмено доказателство, като в нея липсва конкретизация на съществени елементи на договора за изработка. Прието е, че от съдържанието на фактурата може да се направи единствено извода, че плащането е извършено с оглед на бъдещи договорни отношения, за възникването на които обаче няма съставени последващи писмени доказателства. Съобразно разпределението на доказателствената тежест в процеса по този иск, ответникът не е установил насрещно съвпадане на волите на двете страни за извършването на определени по вид и количество СМР, за които да е уговорено заплащане на възнаграждение. Отчетено е, че предвидената в договора за наем възможност за извършване на СМР в наетия от ищеца обект за сметка на наемателя, не съдържа конкретни видове и количества СМР, а препраща към отделни споразумения и приложения към договора, каквито не са представени. Прието е за безспорно, че обектът е преустроен, с оглед уговореното ползване за производствена дейност на ищеца, но от ангажираните по делото доказателства не би могъл да се направи правнорелевантен извод за съгласуване волите на двете страни това да бъде за сметка на наемателя, в какъв обем и на каква стойност. Искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е уважен за периода след поканата за връщане на платената без основание сума.
Настоящият съдебен състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно разглеждане на делото.
Формулираните от касатора материалноправен и процесуалноправни въпроси всъщност касаят произнасянето по същество по очертания с исковата молба, с последващи уточнения, предмет на делото и дадената от решаващия състав на въззивния съд правна квалификация на предявения иск. Всъщност, правните въпроси са основани и обосновани с твърдяна от касатора неправилност на фактическите и правни изводи на съда. Съгласно задължителните постановки, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, основанията за допускане до касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт, включително и преценката по поставените от касатора въпроси, свързани с елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване по първия фактически състав, предвиден в чл.55, ал.1, ЗЗД и тяхното доказване, както и правната квалификация на заявената искова претенция, не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби.
Независимо от недоказаността на основната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, следва да се отрази, че с представените към изложението решения касаторът не доказва твърденията си за противоречиво разрешаване на правните въпроси. Решенията на ВКС са постановени по реда на отменения ГПК и с тях не са разрешени поставените въпроси, тъй като самите решения са отменителни. Останалите решения, постановени при инстанционното разглеждане на отделни дела също не попадат в обхвата на съдебната практика по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като липсват данни за влизането им в сила. В този смисъл е и т.3 от цитираното по-горе тълкувателно решение.
По алтернативно поддържаното допълнително основание за допускане на касационно разглеждане на делото, следва да се вземе предвид, че по смисъла на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК точното прилагане на закона и развитието на правото не са самостоятелни основания, а формират едно общо основание за допускане на касационно обжалване. В тази насока е тълкувателната практика на ВКС, обективирана в т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. Липсата на доводи в жалбата, че произнасянето по посочените правни въпроси е и от значение за развитието на правото е достатъчна, за да обоснове извод за недопускане на обжалването. Независимо от това, цитираното основание не е налице, тъй като липсва съдебна практика, създадена в резултат на неточно тълкуване на закона, нито се касае за неясни или непълни законови/материалноправни и процесуалноправни/ разпоредби, които да се нуждаят от тълкуване и даване на конкретни правни разрешения по прилагането на закона. Необходимо е да се отчете и наличието на задължителна съдебна практика по всички въпроси, свързани с неоснователното обогатяване – ППВС № 1/1979 г.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 409 от 23.07.2010 г. по т.д.№ 3148/2009 г. на Апелативен съд – С., Търговско отделение, пети състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: