Определение №455 от 31.3.2014 по гр. дело №6809/6809 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 455

София,31.03.2014 г.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА

при секретар
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 6809/2013 год.

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от адв.Е.В. – процесуален представител на П. И. Д. против решение № 3024/ 25.04.2013 год., постановено от Софийски градски съд по в.гр. д. № 2108/2012 год.,в частта,с която е потвърдено решение № І-043-161/20.06.2011год.на Софийски районен съд по гр.д. № 45191/2010 год., с което е отхвърлен предявения от касатора против Прокуратура на РБ иск с правно основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ над 500 лв.до пълния предявен размер,ведно със законната лихва от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по материалноправния въпрос относно обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД,към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на решения на ВКС – № 434/2.11.2011 год. по гр.д.№ 1235/10 год.,ІV г.о. и № 402/19.06.2009 год. по гр.д.№ 569/08 год. на І г.о.,както и на решение № 1282/19.07.2011 год. по гр.д.№1364/11 год. на САС по еднороден случай.
Ответникът не взима становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки се с т.13 от ТР № 3/2004 год. е приела,че обезщетението за репариране на понесените неимуществени вреди от прекратяване на наказателното производство поради недоказаност дължимо на основание чл.2,т.2 ЗОДВПГ обхваща и обезщетението от незаконното задържане на ищеца под стража като мярка за неотклонение.Пряка и непосредствена последица от незаконното задържане и незаконното обвинение са настъпилите неимуществени вреди за ищеца, изразяващи се в изживените емоционални страдания и негативни чувства и съобразно принципа на справедливост е определил паричния еквивалент на обезщетението.Поради недоказаност на останалите неимуществени вреди – негативни душевни изживявания в продължение на около четири години,в резултат на воденото наказателно производство,довели до отрицателни промени в начина на живот и в начина на приемане в обществото са мотивирали съда да отхвърли иска до пълния размер.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице,макар и посочената съдебна практика да е задължителна.Касаторът е следвало да конкретизира в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика ,според която обезщетенията по чл.2,ал.2 ЗОДОВ за неимуществени вреди от неоснователно поддържано обвинение се определят по справедливост, като във всеки конкретен случай те се преценяват с оглед установените по делото обстоятелства относно тежестта на повдигнатото и поддържано срещу ищеца обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, отражението на наказателното преследване върху физическото и психическо здраве на обвиняемия, върху доброто име в обществото и върху взаимоотношенията му със семейството, близките и приятелите му.Въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение е въпрос на конкретна фактическа обстановка за всеки отделен случай. В. с разпоредбата на чл.52 ЗЗД критерий за справедливост означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице, по всеки конкретен случай. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Различието в размера на присъденото обезщетение по приложеното дело не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение и определения размер на обезщетението по представеното съдебно решение не може да бъде критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Представеното съдебно решения на ВКС е постановено по случай, който не е идентичен със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решаван противоречиво от съдилищата. Представеното решение на САС е по еднороден случай,но изхода на спора е в зависимост и от това доколко страните са успели да се справят с доказателствените си задължения,т.е.да ангажират доказателства в подкрепа на претенциите си.Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3024/ 25.04.2013 год., постановено от Софийски градски съд по в.гр. д. № 2108/2012 год.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top