6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 456
гр. София, 08.06.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на осми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело N 4061 по описа за 2017 година.
Производството е по § 74 ПЗР на ЗИД на ГПК /Преходни и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс/, обн. ДВ, бр. 86/27.10.2017 г., вр. чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Г. П. В., подадена чрез адвокат Б. И. Ж. против решение № 139 от 10.07.2017 г. по гр. дело № 170/2017 г. на Великотърновски апелативен съд.
Ответникът В. А. Д. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат П. П. поддържа становище за недопускане на касационното обжалване.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 479 от 28.11.2016 г. по гр. дело № 458/2016 г. на Окръжен съд – Велико Търново. С първоинстанционното решение е отхвърлен иск, предявен от настоящата жалбоподателка по чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се претендира да бъде признато за установено по отношение на ответника, че не му дължи сумата 48000 лв., представляваща част от договорена продажна цена в общ размер на 85000 лв., предмет на договор за покупко – продажба на недвижими имоти, сключен с нотариален акт № 1, том ІV, нотариално дело № 953/2010 г. на нотариус З. А., [населено място] и са присъдени разноски в полза на ответника в размер на сумата 1600 лв.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран, като въпрос текст със следното съдържание:
„Ползва ли се извлечението по банкова сметка, което е банков документ за извършена счетоводна операция /парична транзакция/, с доказателствена сила за погасяването на паричен дълг, т.е. надлежно доказателство за погасяване на парични задължения, при условие, че съдържа данни, индивидуализиращи задължението, основание за плащане, платец и получател на сумата, както и размера на платената сума?“
Въпросът не е изведен от решаващи мотиви на въззивния съд. Съдебният състав е приел, че основателността на иска е обусловена от доказване от страна на ищцата, че сумата 48000 лв. е заплатена след изповядване на сделката по нотариалния акт, както и че тази сумата е част от договорената в нотариалния акт продажна цена от 85000 лв. Отхвърлянето на иска е мотивирано с извода, че извършеният превод на сумата от 48000 лв. не е част от продажната цена. За да обоснове този извод съдебният състав е развил съображения, съгласно които от представеното банково извлечение не се установява твърдението, че сумата по процесното извлечение е заплатена, като част от продажната цена. По тези решаващи мотиви не е поставен въпрос, а е формулиран въпрос във връзка със становище на касатора за погасяване на процесния дълг и посочване на мотив, какъвто не се съдържа във второинстанционното решение – „Въззивният съд е приел, че извлечението от банковата сметка, съдържащо данни, индивидуализиращи задължението, основание за плащане, платец и получател на сумата, и размера на платената сума, не се полза с доказателствена сила за погасяване на паричния дълг“. В мотивите е констатирано, че дори и да се приеме, че сумата е получена след подписване на нотариалния акт, не е част от продажната цена, като извода е аргументиран след обсъждане на доказателствата, гласни и писмени, установяващи липсата на други уговорки за размера на продажната цена и начина на плащане, различни от тези в нотариалния акт. Като допълнителен аргумент съдът е посочил липсата на възражение по чл. 414 ГПК за недължимост на платена вече част от цената при сключване на процесния договор. Следователно въпросът не релевира приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и позоваването на решение по т. дело № 121/2009 г. на І т.о., решение по т. дело № 483/2012 г. на І т.о. на ВКС не подкрепя твърдението за отклонение на апелативния съд от практиката по чл. 290 ГПК – отм.
Вторият въпрос е със следното съдържание:
„Допустими ли са гласни доказателства за опровергаване на основанието за плащане, посочено извлечение от банковата сметка, което сочи като източник на задължението писмен договор /в случая в нотариална форма/ и така се свързва с писмен акт, по който е поето задължението?“; „Допустими ли са гласни доказателства за опровергаване на основанието за плащане, отразено в платежен документ, вкл. извлечение от банкова сметка, извън хипотезите на чл. 165 от ГПК?“
И двата въпроса са поставени извън конкретните мотиви на въззивния съд, който е приел, че свидетелските показания са допустими за обстоятелствата, при които е сключен посочения договор, а не е изложил констатацията, описана в същите въпроси – допустимост на свидетелските показания „за опровергаване на основанието за плащане“. Както сама жалбоподателката, чрез процесуалния си представител е отразила в изложението – „Тази мисъл не е формулирана дословно в мотивите на съда, но произтича като логично продължение на разбирането на съда, че гласните доказателства са допустими в процесния случай“. За да бъде общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК въпросът трябва да е формиран от конкретен мотиви на второинстанционния съд, а не от субективната преценка на страната за това, какво тя е възприела, като виждане на съда и от „логично продължение на разбирането на съда“. Въпросът не е въведен по мотив на съда и съгласно разрешенията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не формира общо основание по чл. 280 , ал. 1 ГПК. Не е основателно искането за допускане на касационно обжалване и по другия цитиран въпрос, тъй като по него съдът не е произнесъл, а въпросите, по които липсва произнасяне във въззивното решение са ирелевантни за преценката на касационния съд относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. При ирелевантност на въпроса не следва да се обсъжда посочената съдебна практика – решение по т. дело № 483/2012 г. на състав на І т.о. на ВКС.
Третият въпрос е формулиран, както следва:
„При поемане на парично задължение с писмен акт /процесният договор е в нотариална форма/, при спор относно погасяването му /какъвто е процесният случай/, допустимо ли е събирането на гласни доказателства в тази насока при условие, че липсва съгласие от страна на ищцата за това, т.е. съгласие на страните по чл. 164, ал. 2 от ГПК?“.
Подобно на предходните и този въпрос не е съобразен с мотивите на въззивния съд. Съставът е приел, че е неоснователно оплакването за нарушение по чл. 164 ГПК, по – конкретно чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, тъй като възражението на ответника не е насочено към опровергаване съдържанието на частен документ, който освен това не изхожда от него по смисъла на нормата, а за установяване на обстоятелства, предхождащи сключването на нотариалния акт, за които свидетелските показания са допустими. В съответствие със задължителната съдебна практика съдът е преценил неотносимостта на ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Така приетите мотиви не са послужили, като основание за формулиране на правен въпрос, а е поставен от жалбоподателката, чрез пълномощника й въпрос в хипотеза, неразгледана от съда. Затова и предвид вече изложеното по относимостта на въпросите към предпоставките за селектиране на жалбата следва да се приеме, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. И в този случай, поради липсата на обща предпоставка за допускане на касационен контрол не следва да се обсъжда практиката, обективирана в решение по т. дело № 483/2012 г. на І т.о.
Четвъртият въпрос е формулиран, както следва:
„Приложимо ли е ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК при спор за наличието на съществуващо договорно отношение /предварителния договор/?“.
Въпросът не е произтича от решаващи мотиви на апелативния съд. По приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, относно установяване на предварителни договорни правоотношения не са изложени мотиви, което констатира и касатора Г. В., като посочва в доводите си, че „Тази мисъл на съда…“ не е отразена дословно в мотивите, но според нея се съдържала имплицитно в решението. Като изведен от доводи и становища на ищцата, а не от мотиви на въззивния съд въпросът е ирелевантен, а практиката, цитирана от страната не следва да се обсъжда, предвид липсата на правно разрешение на съда, с което да се съпостави.
Петият въпрос е със следното съдържание:
„При оспорване на основанието, на което е получена сумата по документ, установяващ плащане, следва ли оспорващият основанието да докаже, че паричните средства са получени на друго основание?“.
Апелативният съд е приел, че след като е установено, че процесната сума от 48000 лв. не е била заплатена, като част от продажната цена е без значение, на какво основание ответникът е получил същата сума. Въззивният съд не е допуснал отклонение от разрешенията в решение по гр. дело № 856/2009 г. на състав на ІV г. о., тъй като в мотивите му се третира въпроса за липсата на необходимост от доказване на определени обстоятелства, а не въпросите за тълкуването на договорите и допустимостта на свидетелските показания за изясняване на обстоятелствата, при които е сключен конкретен договор /за заем/ и релевантните факти в производството по иск по чл. 240 ЗЗД. Настоящата инстанция не намира противоречие между разрешенията на въззивния съд и ВКС и по решението по гр. дело № 4557/2007 г. на І г.о., тъй като причината, поради която плащането е извършено е от значение за спора, при относимост на плащането към престацията, поета от купувача, в случая такава относимост не е доказана, т.е. съдът е приел, че сумата 48000 лв. не е заплатена, като част от продажната цена. Освен това позоваването на казуална практика не обуславя наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /редакцията преди изменението на ГПК, обн. ДВ, бр. 86/2017 г./ при уеднаквяване на практиката по реда на чл. 290 ГПК – отм., какъвто е настоящия случай. Затова и по този въпрос липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Шестият въпрос е поставен със следното съдържание:
„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните?“.
Този въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като съдът не е приел, посочената в него хипотеза, т.е., че не следва да обсъди доводите и възраженията на страните. Приета е ирелевантност на конкретни обстоятелства – на какво основание ответникът е получил 48000 лв. при положение, че не е установено плащане по задължението на ищцата, произтичащо от процесния договор. Въззивният съд е задължен да обсъди обстоятелствата имащи правно значение за спора, което съставът е извършил с мотивиране на решението. Ето защо позоваването на задължителна съдебна практика, подробно изброени решения на ВКС и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС не обосновава извод за наличието на основания за допускане на касационен контрол.
Седмият въпрос е формулиран, както следва:
„Неподаването на отговор в срока по чл. 131 ГПК лишава ли ответника от възможност да представи доказателства и да направи доказателствени искания в по-късен момент и преклудира ли възможността за съда да уважи несвоевременно направените доказателствени искания и да съобрази несвоевременно представените доказателства, когато пропускът не се дължи на особени непредвидени обстоятелства?“.
Въпросът не е съобразен с развитието на процесуалното правоотношение, а също така и с мотивите на въззивния съд. Липсата на преклузия по чл. 133 ГПК е обоснована от въззивния съд с приетата друга квалификация на иска – приета е квалификация на претенцията по чл. 124, ал. 1 ГПК, вместо по чл. 59 ЗЗД, поради което е следвало да се обезпечени възможността за защита по иска, вече с ново правно основание, като се дадат нови указания, относно подлежащите на доказване факти, предвид служебния контрол в тези случаи, упражняван от съда за осигуряване правилното приложение на закона. Въззивният съд е процедирал в съответствие с разрешенията в ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС, чиито тълкувателни изводи касатора В., чрез процесуалния си представител не е съобразила при изготвяне на изложението. Позоваването на практика по чл. 290 ГПК – отм. при тези обстоятелства е ирелевантно, предвид необосноваването на приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поставен е въпрос със следното съдържание:
„Може ли трето лице да встъпи като съдлъжник в определено задължение без съглашение с кредитора или длъжника в тази насока и може ли заместване в дълг да се осъществи без волеизявлението на заместващия и без изричното съгласие на кредитора?“
Въпросът не произтича от мотиви на въззивния съд, който не е изложил съображения по него. Напротив второинстанционният съд е приел, че искът е неоснователен, не защото с изплащането на сумата от 48000 лв. е изпълнено задължение по предварителен договор, в който ищцата не е страна, а поради недоказаност от ищцата на обстоятелството, че превода, за който не е представено платежно нареждане, е осъществен след изповядване на сделката, независимо от посоченото основание. Следователно въпросът произтича от становище на страната, а такъв въпрос няма характеристиките на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова и по него не са налице основания за допускане на касационен контрол.
Следващият въпрос е формулиран, както следва:
„Извършено ли е на основание, различно от посоченото от длъжника в документа, удостоверяващ плащане, извършеното от длъжника спрямо кредитора плащане, ако такова основание не е установено по делото?“.
Въпросът не произтича от конкретен мотив на съда. Цитираният въпрос е по обосноваността на изводите на въззивната инстанция и поради това няма характеристиките на общо основание. След като не е формирано общо основание за допускане на касационен контрол не следва да се обсъждат решенията, формиращи съдебна практика, на която се позовава жалбоподателката. Следователно и по този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. В изложението не са мотивирани основания по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството и обществените условия, а при твърдение за липсата й, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на правна уредба, която е непълна, неточна или неясна.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в редакцията преди изменението на ГПК, обн. ДВ, бр. 86/2017 г. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 139 от 10.07.2017 г. по гр. дело № 170/2017 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: