2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 459
гр. София, 02.04.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 332 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата В. С. Б. и по касационна жалба на ответницата София С. А. срещу решение № 1438/08.07.2014 г., постановено по гр. дело № 262/2014 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 03.07.2013 г., изменено в частта му за разноските с определение от 01.11.2013 г., постановени по гр. дело № 923/2010 г. на Софийския градски съд, като краен резултат, на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, е обявен за относително недействителен спрямо ищцата договор за дарение, обективиран в нотариален акт №., н. дело №. на нотариус А. Ч. с рег. № 310, в частта, с която ответницата Е. К. А. прехвърля на ответницата-жалбоподателка София А. ? идеална част от апартамент № 155 в [жилищен адрес] вх. „Е”, ет. 7, [улица], [населено място],[жк]– ІІ част, заедно с избено помещение № 27 и 4.334 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото; като искът по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД на В. Б. е отхвърлен в останалата част – за обявяване за относително недействителен спрямо нея на същия договор за дарение в частта, с която ответникът С. К. А. прехвърля на ответницата-жалбоподателка другата ? идеална част от посочения апартамент ведно с принадлежностите му; в тежест на двете жалбоподателки са възложени разноски по делото.
Двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В отговора, подаден от ответниците С. А. и София А., се излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ищцата, както и за неоснователност на тази жалба. Ищцата и ответницата Е. А. не са подали отговори на касационната жалба на съответната насрещна страна по делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ищца В. Б., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран материалноправен въпрос по приложението на чл. 135 от ЗЗД, а именно – може ли за личен дълг на единия съпруг да бъде обявена изцяло за недействителна сделка, извършена с имот в режим на съпружеска имуществена общност (СИО). Ищцата сочи и трите допълнителни основания по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 612/26.10.2010 г. по гр. дело № 1764/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 1437/22.01.2009 г. по гр. дело № 6172/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, както и че въпросът е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; изтъква също, че той е предмет на тълкувателно дело № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ответница София А., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два правни въпроса: 1) материалноправен по приложението на чл. 135 от ЗЗД – налице ли е увреждане на кредитора, ако той обективно не е поставен в по-неизгодно положение за удовлетворяване на вземането си, в сравнение с възможностите, които е имал преди разпоредителната сделка, предмет на иска по чл. 135 от ЗЗД – ако преди сделката той не е имал възможност да удовлетвори вземането си поради това, че длъжникът му не е притежавал секвестируемо имущество, а след сделката длъжникът разполага с имущество, аналогично на това, с което се е разпоредил, като наред с това е придобил и друго секвестируемо имущество; и 2) процесуалноправен по приложението на чл. 195, ал. 1 и чл. 266, ал. 3 от ГПК – длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, които се събират служебно от съда, и конкретно – съдебно-техническа експертиза, когато първоинстанционният съд е следвало да събере служебно това доказателство, но в нарушение на процесуалния закон не го е сторил, и във въззивната жалба е въведено оплакване за това нарушение и с оглед това е поискано въззивният съд да назначи такава експертиза. Жалбоподателката-ответница също сочи и трите допълнителни основания по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Поддържа, че изведеният от нея материалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 456/25.06.2010 г. по гр. дело № 1294/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и че същият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа, че процесуалноправният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 3 от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основния за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Противоречивата съдебна практика, формирана по изведения от ищцата материалноправен въпрос, е уеднаквена с т. 1 от тълкувателно решение № 5/2013 от 29.12.2014 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че за личен дълг на единия съпруг разпоредителната сделка с имот, притежаван в режим на СИО, се обявява за относително недействителна по реда на чл. 135 от ЗЗД за ? идеална част от имота.
В обжалваното въззивно решение апелативният съд е възприел същото разрешение на този материалноправен въпрос. По делото е установено, че длъжник на ищцата е само ответницата Е. А.. Установено е и че същата ответница и ответникът С. А. са притежавали в режим на СИО процесната ? идеална част от апартамента, която двамата, през време на брака си, са дарили с процесния договор на дъщеря си – ответницата София А., както и че след дарението бракът им е прекратен с развод. При тези обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че е изключено обявяването на недействителността по отношение на цялата процесна сделка на разпореждане с ? идеална част от имота, както и че искът по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД срещу ответника С. А. – за прогласяване относителната недействителност на процесния договор, в частта за прехвърлената от този ответник ? идеална част от имота, подлежи на отхвърляне.
В съответствие със задължителната практика на ВКС е разрешен от въззивния съд и материалноправният въпрос, изведен в изложението на жалбоподателката-ответница. Апелативният съд е приел, че дарението на ? идеална част от процесния имот, извършено от ответницата-длъжник Е. А. в полза на ответницата-жалбоподател, е увреждащо ищцата-кредитор действие, тъй като с него се намалява имуществото на длъжницата – срещу дарението не е получена насрещна престация, и съответно е намаляла възможността на кредитора да се удовлетвори. Прието е и че с оглед момента на сключване на сделката – след възникване на вземането на ищцата, и безвъзмездността на оспорената сделка, е налице увреждане поради самия факт на извършването на дарението.
Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ответниците, че не е налице увреждане на ищцата-кредитор поради това, че след извършването на процесната сделка, ответницата-длъжник Е. А. е придобила други недвижими имоти по наследство от починалата през 2010 г. нейна майка. В тази връзка съдът е изложил съображения, че възражението, че длъжникът разполага и с друго имущество, извън разпореденото, не е основание да се приеме, че не е налице увреждане, като противното би означавало при недобросъвестност на длъжника (неплащане на дълга) да му се предостави възможност за избор, срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. Прието е и че за упражняване на правото по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД кредиторът не следва да установява цялостното финансово състояние на длъжника и съответно да доказва, че длъжникът не разполага с друго имущество или същото е недостатъчно; както и че изследването на състоянието на длъжниковото имущество би имало значение в хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, доколкото разпоредителното действие е извършено преди възникването на вземането, в който случай състоянието на длъжниковото имущество представлява факт от значение за доказване на намерението за увреждане, но това е състоянието към момента на извършеното атакувано действие, а не към момента на предявяване на иска, като в случая не е налице хипотеза по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД. Предвид позоваването от страна на ответниците, и във въззивното производство на решение № 456/25.06.2010 г. по гр. дело № 1294/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС – в частта, в която там е направен извод за липса на увреждане като елемент от фактическия състав по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, тъй като длъжницата по това дело е закупила друг жилищен имот, апелативният съд е приел, че в тази негова част решението на ВКС не е задължително за него, тъй като се касае до извод по съществото на спора, направен от касационната инстанция, при допуснато касационно обжалване по друг правен въпрос.
По изложените и от въззивния съд съображения, това изтъкнато в изложението на жалбоподателката-ответница, противоречие между посоченото решение на ВКС, което в цитираната негова част не формира задължителна практика, и обжалваното въззивно решение, попада в хипотезата на т. 2 (а не на т. 1) на чл. 280, ал. 1 от ГПК. То обаче не е основание в случая за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като (както вече беше посочено) материалноправният въпрос, изведен от жалбоподателката София А., е разрешен с него в пълно съответствие с формираната по реда на чл. 290 от ГПК, трайно установена задължителна практика на ВКС, намерила израз в решение № 407/29.12.2014 г. по гр. дело № 2301/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 18/04.02.2015 г. по гр. дело № 3396/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 639/06.10.2010 г. по гр. дело № 754/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 48/21.02.2014 г. по гр. дело № 4321/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр. Там – в отговор на подобни въпроси, по които е било допуснато касационното обжалване (а не в изводите по съществото на конкретния правен спор), е прието следното: Съгласно установената практика на ВКС, всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. Отменителният иск по чл. 135 от ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в това число – опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр. Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникне на кредиторовото вземане. Когато разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно, е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него, а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т.е. – че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира – чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. Съгласно чл. 133 от ЗЗД, за обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество. Кредиторът разполага с възможност да избира от кое имущество да се удовлетвори – с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова, поради което всяко действие на длъжника, намаляващо имуществото му е увреждащо кредитора. Същото е прието и в цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение.
При това положение – след като и двата материалноправни въпроса по приложението на чл. 135 от ЗЗД, изведени от двете жалбоподателки, са разрешени от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, то не е налице никое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по тези два материалноправни въпроса (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 2, т. 3 и т. 4 и мотивите към тях от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Процесуалноправният въпрос по приложението на чл. 195, ал. 1 и чл. 266, ал. 3 от ГПК, изведен в изложението на жалбоподателката-ответница, е свързан с оплакването в касационната й жалба за съществено нарушение на процесуалния закон, допуснато от въззивния съд, който е отказал да постави допълнителна задача на съдебно-техническата експертиза за оценка на единия от придобитите от ответницата-длъжник Е. А. – по наследство от майка й, недвижими имоти, което доказателствено искане от своя страна е свързано с възражението на ответниците, че ищцата-кредитор не е увредена с извършването на процесното дарение. Тъй като, обаче, последното възражение е намерено за неоснователно от въззивния съд, не поради липса на оценка на придобитите от ответницата-длъжник наследствени имоти, а по цитираните по-горе съображения в мотивите към обжалваното решение, които са в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, то изведеният в изложението на жалбоподателката-ответница процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 195, ал. 1 и чл. 266, ал. 3 от ГПК не е обуславящ тези правни изводи на въззивния съд и се явява без никакво значение за изхода на правния спор по делото – дори въззивният съд да беше допуснал и приел допълнително заключение на съдебно-техническата експертиза, това не би довело до промяна на крайния резултат по правния спор, постановен с обжалвания съдебен акт. По тези съображения, процесуалноправният въпрос, изведен от страна на жалбоподателката-ответница, не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените и от двете жалбоподателки основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Разноски за касационното производство не следва да се присъждат, тъй като предвид неговия изход, разноските за заплатени държавни такси от двете жалбоподателки следва да се понесат от тях така, както са направени, а ответниците С. А. и София А., които са подали отговор на касационната жалба на ищцата, не се установява да са направили разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1438/08.07.2014 г., постановено по гр. дело № 262/2014 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.