О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 46
София, 05.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на петнадесети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 3964/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник адвокат А. К., срещу решение № 183 от 05.07.2013 г. по в.т.д. № 136/2013 г. на Апелативен съд – В. Т., с което след частична отмяна на решение № 229 от 02.10.2012 г. по т.д. № 141/2012 г. на Окръжен съд – Русе, е отхвърлен предявения срещу К. [фирма], [населено място] иск за заплащане на главница, дължима по фактура № 00316722 от 18.05.2009 г. за размера над 16 000 лв. до 35 421.23 лв., като е отхвърлен и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 1 731.17 лв. до 2 358.53 лева за периода от 13.06.2011 г. до 02.02.2012 г.
В жалбата се поддържат касационните основания по чл.281, т.3, предл. 1 и 3 ГПК, с искане за отмяна на решението в частта за отхвърляне на главницата за разликата над 16 000 лв. до 25 421.23 лв. и в частта за отхвърляне на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 1 731.17 лв. до 2 358.53 лв. и осъждане на дружеството – ответник и за тези суми, с присъждане на разноски по делото. Твърди се, че при извършваните от ответника многократни частични плащания по процесната фактура, към датата на всяко от плащанията следва да се съобрази и натрупаната лихва, с приложимост на правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД. Според касатора, въззивният съд неправилно не е приложил посочената разпоредба, а от друга страна е зачел „признания” на ищеца за дължимост на сумата 16 000 лв., каквито не са правени в процеса.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: „ Приложим ли е чл.76, ал.2 от ЗЗД в правоотношенията между търговските дружества по ТЗ”, с позоваване на допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник адв. Р. К., счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество, че въззивното решение е правилно. Съображения са изложени в писмен отговор, подаден по реда по чл.287 ГПК, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – В.Т. е приел за доказано наличието на търговски договор за покупко-продажба на ламарина, с издадена фактура № 00316722 от 18.05.2009 г., по която са извършени частични плащания, вкл. и в хода на процеса, като дължимата към момента на постановяване на решението главница възлиза на 16 000 лева. Въззивният съд е възприел изцяло заключението на вещото лице, прието в производството пред първостепенния съд, според което дължимата главница към момента на подаване на исковата молба е 26 000 лв. При изготвяне на експертизата частичните плащания по фактурата са приспаднати от общата стойност на стоките с ДДС, или от 105 777.90 лв., а размера на дължимата законна лихва върху остатъка от главницата е определен на 1 731.17 лв. Решаващият състав е преценил и писмото-покана на ищеца – продавач, в което посочената дължима към 20.04.2011 г. сума по фактурата е 28 000 лв. В мотивите към решението е отразено, че процесуалният пълномощник на ищеца е заявил/признал, че размерът на задължението на ответното дружество по главницата възлиза на 16 000 лв.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане касационното разглеждане на делото.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос, свързан с приложимостта на чл.76, ал.2 ЗЗД следва да се определи като значим за изхода на делото. Независимо от липсата на изрично произнасяне по доводите на въззиваемия/сега касатор/, обосноващи приложение на посочената разпоредба при частичните плащания по процесната фактура, невъзприемането на тези доводи от страна на въззивната инстанция имплицитно се съдържа в изводите относно начина, по който е определен размера на неизплатената главница към момента на завеждане на иска, вкл. и чрез цялостно възприемане на икономическата експертиза.
Независимо от наличието на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, като недоказано следва да се прецени твърдението на касатора, че произнасянето по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Преди всичко това допълнително основание за достъп до касация не е мотивирано, а от друга страна, противоречивата практика на съдилищата по приложението на чл.76, ал.2 ЗЗД е вече преодоляна със задължителна практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК. Така например, в решение № 111 от 27.10.2009 г. по т.д. № 296/2009 г., І т.о. изрично е постановено, че установената в разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД поредност на погасяване на заадълженията не се прилага при задължение за заплащане на главница и на законна лихва върху същата от датата на забавата. Това становище се споделя и от настоящия съдебен състав и не е допуснато отклонение от него от въззивната инстанция, поради което липсва основание за преквалифициране на поддържаното допълнителното основание за достъп до касация.
Останалите доводи на касатора по поставения правен въпрос са относими към правилността на решението и е недопустимо да се преценяват в рамките на производството по селекция на касационните жалби.
Независимо от изхода на делото, искането на ответника по касация за заплащане на разноски за тази инстанция е неоснователно. В приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие е отразено, че договореното възнаграждение в размер на 500 лв. е платено, без обаче да е посочен начина на плащане – в брой, или по банков път, като не са представени други доказателства, установяващи действително направените от ответника по касация разноски, нито пък договорът би могъл да служи и като разписка. В тази насока се съобразяват задължителните постановки на т.1 от Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 183 от 05.07.2013 г. по в.т.д. № 136/2013 г. на Апелативен съд – В. Т..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: