О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 46
[населено място], 23.01.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №3134 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274 ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на К. Н. К. срещу определение №2567 от 01.11.2017г., постановено по ч.гр.д. №2629/2017г. на Пловдивски окръжен съд. С посоченото определение е потвърдено определение от 20.09.2017г. на съдия по вписванията при Пловдивски районен съд, с което по молба на К. К. вх. рег. №29422/20.09.2017г. е отказано вписване на прекратяване на договор за наем на земеделска земя.
Частният касационен жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Поддържа, че в случая съдията по вписванията е следвало да прецени дали е налице договор за наем на земеделска земя или за аренда. Поддържа, че при анализ на характеристиките на договора, макар и той да е наименован „договор за наем“, е видно, че представлява договор за аренда, към който са приложими разпоредбите на ЗАЗ. Навежда доводи, че следва да бъде приложена разпоредбата на чл.27 ал.2 от ЗАЗ, която предвижда,че прекратяването на договор за аренда е обстоятелство, подлежащо на вписване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди определение от 20.09.2017г. на съдия по вписванията при Пловдивски районен съд, с което е отказано да се извърши вписване по подадената от К. К. молба вх. рег. №29422/20.09.2017г. Пловдивски окръжен съд е изложил доводи, че разпоредбата на чл.4 б. „е“ от Правилника за вписванията /ПВ/ предвижда вписване само на договорите за наем на недвижим имот за срок повече от една година, но не и на тяхното прекратяване. Изложени са и съображения, че това обстоятелство не попада и в обхвата на чл.4 б.„л“ от същия правилник, доколкото вписването му не е предвидено изрично със закон. Въведено е разграничение от случаите на вписване на прекратяването на договори за аренда на земеделска земя, чиято уредба е в специален закон – ЗАЗ.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател е посочил като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следните въпроси : 1.При наличие на договор, който е наименован като договор за наем на земеделска земя, но същият е с нотариална заверка на подписите и е вписан в АВ, както и е със срок 20 стопански години, следва ли съдията по вписванията да прави преценка относно вида на договора съобразно съдържанието му, за да определи коя правна норма е приложима? 2. Следва ли при положение, че договорът, за който се иска отбелязване за прекратяване, има белезите на аренден договор, но е озаглавен като договор за наем, да се приложат разпоредбите на ЗАЗ? 3.В случай, че отговорът на предходния въпрос е отрицателен, а именно, че следва да се приложат разпоредбите на ЗЗД, то стигаме ли до извода, че за да бъде вписано прекратяването на договор за наем на земеделска земя, то същият следва да бъде прекратен по съдебен ред, респ. да се впише съдебното решение за прекратяването му и не е ли това в противоречие с чл.87 ал.3 от ЗЗД? Не би ли било това разширително тълкуване на правило – изключение, тъй като правилото е, че договорите се развалят извънсъдебно, а изключение е налице, когато същите имат за предмет вещни права върху недвижим имот? Като основания за допускане на касационно обжалване се поддържат чл.280 ал.1 т.3 от ГПК с твърдението, че поставените въпроси са от значение за точното и правилно прилагане на закона.
При сочения от касатора селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК допускането на касационното обжалване е обусловено както от наличието на конкретна непълна или неясна правна норма, нуждаеща се от разширително, респ. корективно тълкуване, с оглед непротиворечивото й прилагане от отделните съдилища, така и от предизвикана обществена необходимост за промяна на възприетото до момента тълкуване на закона или отделна негова разпоредба, което от своя страна води до развитие на правото по вложения от законодателя в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК смисъл. По въпроса относно обхвата на дължимата от съдията по вписванията проверка, е формирана задължителна практика на ВКС. Съгласно разясненията в т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013г. на ОСГТК на ВКС съдията по вписванията извършва формална проверка относно това дали представеният за вписване акт подлежи на вписване според нормативната уредба, отговаря ли на изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. При проверката за форма се изхожда от наименованието на самия акт – съдията по вписванията не може да откаже, например, вписването на акт за правна сделка, по съображения, че от съдържанието е видно, че се касае за друг вид договор и за него формата не е била спазена. Проверката на съдържанието на акта е в две насоки – идентификация на страните /чл. 6, ал. 1, б. „а“ от Правилника за вписванията/ и идентификация на имота /чл. 6, ал. 1, б. „в“ от Правилника за вписванията/. С определение №409/02.08.2017г. по ч.т.д. №1028/2017г. на ВКС, І т.о., се приема , че съдът, пред който е обжалван отказ на съдията по вписванията, разполага със същите правомощия – проверява редовността на представения за вписване акт от външна страна и не може да разглежда спор за материални права, вкл. и да извършва преценка за собствеността на имота, предмет на съответната сделка, обективирана в представен за вписване акт. По своят характер вписването е едностранно охранително производство, в чиито рамки е недопустимо разрешаването на правни спорове и съдията по вписванията не разполага с правомощието да проверява материалноправните предпоставки на акта, освен ако това не е изрично предвидено в закон. В определение №230/02.05.2012г. по ч.гр.д. №35/2012г. на ВКС, І г.о., ВКС определение №311/24.04.2013г. по ч.т.д. №1880/2013г. на ВКС, І т.о., определение №791/17.12.2014г. по ч.т.д. №2319/2014г., определение №424/05.07.2012г. по ч.т.д. №316/2012г. на ВКС, І т.о., ВКС последователно е поддържал разбирането, възпроизведено и в обжалвания съдебен акт, че по силата на чл.2 от Правилника за вписванията вписването в имотния регистър е допустимо само в изрично предвидените от закона случаи.
Тази практика е съобразена от въззивния съд в обжалваното определение. Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното определение изключва възможността въпросите да са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поради това не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното по ч.гр.д. №2629/2017г. определение на Пловдивски окръжен съд.
Воден от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от определение №2567 от 01.11.2017г., постановено по ч.гр.д. №2629/2017г. на Пловдивски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.