8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 462
София, 25.09.2015 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3156 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. П. Д. в качеството му на [фирма] срещу въззивното решение на Бургаския апелативен съд, постановено на 20.02.2015г. по в.гр.д.№352/2014г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Българската държава, представлявана от процесуалния представител на Областния управител на Област Бургас, представител по пълномощие на Министъра на регионалното развитие и Министъра на финансите главен иск за приемане на установено, че едноличният търговец е собственик на ? ид.част от кухня с площ от 40 кв.м. и зала за хранене с площ от 60кв.м., находяши се в [населено място], [община], хотел “Кипарис” в поземлен имот с идентификатор 51500.506.472 /стар идентификатор 255/, квартал 5101, парцел ХVІІІ, на основание чл.359 ЗЗД като съответен дял от обща собственост, придобита за учредено гражданско дружество с договор №196/15.09.1997г. и анекс към него от 26.05.1998г. и движими вещи в тези помещения, закупени от едноличния търговец в изпълнение на поето задължение и представляващи съответен дял от обща собственост, придобита за учредено гражданско дружество с договор №196/15.09.1997г. и анекс към него от 26.05.1998г.; и евентуални искове за осъждане на ответника като правоприемник на имуществото на ТС”Романтика”-бивш съдружник в гражданско дружество, създадено с договор №196/15.09.1997г. да му заплати сумата от 11000лв., представляваща част от общо дължима сума в размер на 71488лв. за извършени подобрения-пристройка; да му заплати същата сума от 11000лв. като част от общо дължима сума в размер на 71488лв., представляваща пазарната стойност на пристройката, а в частта по предявен иск за заплащане на сумата от 11000лв. като част от общо дължима сума в размер на 71488лв. в изпълнение на задължение по т.4 от анекс от 26.05.1998г. към договор №196/15.09.1997г. постановеното от въззивния съд решение е обезсилено и производството по делото е прекратено.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуално-правни и материално-правни въпроси, както следва:
· За задължението на въззивния съд да се произнесе и да обсъди всички въведени във въззивната жалба основания за обжалване, доводи и възражения;
· по материалноправния въпрос за вида на осъществяваната фактическа власт върху имота
· по въпроса длъжен ли е съдът, когато установи, че владелецът не е добросъвестен, дори и без изрично искане да се произнесе дали не е налице недобросъвестно владение, като съобрази нормата на чл.74 ЗС.
Поддържа също така, че съдът се е произнесъл и по материално-правни въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по които няма съдебна практика, а именно:
· допустимо ли е съобразно българското законодателство да се придобие право на собственост на основание издадено строително разрешение;
· тъй като гражданското дружество не е юридическо лице, то в хипотеза на строителство на имот, собственост на един от съдружниците в гражданско дружество, осъществено по силата и на основание договора за дружество, на чие име би следвало да се издаде разрешение за строеж и какви вещноправни последици се свързват с него;
· допустимо ли е съобразно законовата регламентация в Република България издаването на разрешение за строеж на гражданско дружество, което не е юридическо лице и дори няма име;
· може ли да възникне право на собственост върху недвижим имот на основание правна сделка-сключен договор за дружество, по силата на който единият съдружник предоставя терена, а другият поема задължение да изгради постройката със свои средства, труд и материали, а постройката се ползва за дейността на гражданското дружество и стават ли съдружниците съсобственици на тази нова постройка на основание договора за гражданско дружество след прекратяване дейността му на основание чл.359 ЗЗД или не;
· допустимо ли е при спазване на правилото на чл.20 ЗЗД сключените между съдружниците в гражданско дружество допълнителни съглашения, свързани с дейността и целите на дружеството, да се тълкуват от съда като самостоятелни договори;
· в хипотеза на прекратяване на гражданското дружество на иснование чл.363, буква ”в” ЗЗД поради прекратяване и заличаване на един от съдружниците, с какъв иск или искове другият съдружник разполага, за да установи спрямо универсалния правоприемник правото си на собственост върху дял от имуществото-обща собственост на съдружниците на основание чл.359, ал.1 ЗЗД;
· има ли качеството “владелец” съдружникът в гражданко дружество спрямо имущество, придобито в резултат на дейността на дружеството, предвид нормата на чл.359, ал.1 ЗЗД и ако има, запазва ли това си качество след прекратяване на гражданското дружество, ако продължи да упражнява фактическата власт върху това имущество;
· допустимо и възможно ли е по време на действието на договор между две лица, въз основа на който са извършени подобрения от едната страна по договора, да настъпи неоснователна размяна на блага между универсалния правоприемник на едното лице и другата страна по договора за тези подобрения “приживе” на праводателя.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК Българската държава, в качеството си на ответник в производството, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
За да достигне до извода, че предявеният иск за признаване право на собственост върху ? идеална част от постройките и намиращите се в тях движими вещи е неоснователен, въззивният съд е анализирал клаузите на сключения между едноличния търговец и ТС”Романтика” договор за гражданско дружество и анекса към него, както и установените по делото факти, а именно, че едноличният търговец е осъществил, като е поел разходите за това, в периода 1998-1999г., пристройка, състояща се от две помещения-кухня и зала за хранене, преустройство на хотелска стая в кафе, оформил е градинска част, поставил е оборудване за тези помещения, направил е подобрения в тях. Прието е, че процесната пристройка е недвижимост и по отношение на нея могат да се породят вещни права, като същата е възникнала като обект след извършено строителство, за което е издадено строително разрешение №22/25.09.1998г. в срока на сключения на 15.09.1997г. договор за гражданско дружество и анекса към него от 26.05.1998г., т.е. по време на действието им. Тъй като строителното разрешение е издадено на името на ТС”Романтика”, а не на гражданското дружество, е прието, че строежът е станал собственост на ТС, а не на гражданското дружество. Посочено е, че в самия договор и анекса към него ясно и недвусмислено са уговорени правата и задълженията на страните и няма уговорка за възникване на самостоятелни вещни права върху новопостроения обект в полза на гражданското дружество, още по-малко на съдружника-едноличен търговец. И след като към момента на построяване на постройката правото на собственост върху нея е възникнало за ТС”Романтика”, което към този момент е упражнявало държавното право на собственост, е прието, че с прекратяване на туристическото дружество имуществото му е преминало към правоприемника в лицето на държавата. Изложени са и съображения, че по делото не са представени каквито и да са документи със самостоятелна правосъздаваща сила, от които да се приеме различен извод за правото на собственост. Прието е, че прекратеното дружество е упражнявало правото на държавна собственост върху описания в АДС №1291/1982г. имот и тази собственост включително към момента на сключване на договора не е спорна.
За да достигне до извода, че предявеният на основание чл.72 ЗС иск е неоснователен, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал качеството си на владелец, още по-малко добросъвестен.
Прието е, че е доказано извършването на подобренията, както и фактическата власт върху имота от страна на едноличния търговец, но упражняването на фактическата власт е прието, че е ставало в изпълнение на договор за съвместна дейност и не обосновава владение по смисъла на чл.72 ЗС, а държане. Изложени са съображения, че държателят не разполага с правата по чл.72 ЗС, поради което и предявената на това основание претенция следва да бъде отхвърлена.
За да достигне до извода, че предявеният на основание чл.59 ЗЗД иск е неоснователен, въззивният съд е приел, че претенцията е погасена по давност. Изложени са съображения, че давностният срок започва да тече от деня на получаване на благото, от който ден е изискуемо вземането, защото неоснователността на преминаването на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент. С оглед на това е прието, че в случая началото на давностния срок е момента на завършване на строителството, за което има данни да е станало към м.май, 1999г. по неоспореното твърдение на ищеца в исковата молба. Прието е, че давностният срок е изтекъл към м.май, 2004г., а първата покана до областния управител е през м.февруари, 2009г.
За наличието на основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси съдът приема следното:
По въпроса за задължението на въззивния съд да се произнесе и да обсъди всички въведени във въззивната жалба основания за обжалване, доводи и възражения:
Въпросът е поставен от касатора във връзка с наведените оплаквания, че съдът не е дал ясен и точен отговор дали анексът е договор за строителство или е част от договора за дружество, както и на въпроса защо според него ищецът не е добросъвестен владелец и на какво основание прави извод, че е държател и не обсъжда нито едно от пространните възражения във въззивната жалба по този въпрос и нито едно доказателство. С оглед на така наведените доводи следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос, тъй като в мотивите към обжалваното решение изрично е посочено, че строежът е извършен по време на действието на договора за гражданско дружество и анекса към него, т.е. анексът е възприет като част от този договор, в какъвто смисъл е и поддържаната от касатора теза. Изложени са и съображения в подкрепа на извода, че касаторът не е имал качеството “владелец”, а именно, че е осъществявал фактическа власт върху постройката по силата на договора за гражданско дружество, който извод съответства на трайно установената съдебна практика, според която в подобна хипотеза, за да се приеме, че намерението, с което фактическата власт се осъществява е променено, тази промяна да бъде демонстрирана по категоричен начин спрямо собственика на имота.
По въпроса за вида на осъществяваната фактическа власт върху имота, както и по въпроса има ли качеството “владелец” съдружникът в гражданско дружество спрямо имуществото, придобито в резултат на дейността на дружеството, предвид нормата на чл.359, ал.1 ЗЗД и ако има, запазва ли това си качество след прекратяване на гражданското дружество, ако продължи да упражнява фактическата власт върху това имущество:
По изложените по-горе съображения, а именно, че изводите на въззивния съд за основанието, на което е била осъществявана фактическата власт върху постройката, съответстват на трайно установената съдебна практика, следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по така поставените въпроси. Действително в посоченото в изложението ППВС №6/27.12.1974г. е прието, че при изясняване дали подобрителят е владелец съдилищата са длъжни да изхождат от презумпцията на чл.69 ЗС и да изследват доколко тя е оборена. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с така дадените указания по приложението на закона, е приел, че наличието на договор за дружество обосновава извода за вида на упражняваната фактическа власт, който извод е основан на констатацията, че установената в чл.69 ЗС презумпция е оборена-доказано е, че е налице основание за упражняваната фактическа власт.
По въпроса длъжен ли е съдът, когато установи, че владелецът не е добросъвестен, дори и без изрично искане да се произнесе дали не е налице недобросъвестно владение, като съобрази нормата на чл.74 ЗС:
Тезата на касатора, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочените в изложението решение №134/31.07.2014г. на ВКС по гр.д.№6535/2013г. на І ГО на ВКС, решение №131/10.07.2013г. по гр.д.№913/2012г. на І ГО на ВКС; решение №96/12.04.2011г. по гр.д.№332/2010г. на ІІ ГО на ВКС, не може да бъде споделена, тъй като в обжалваното решение е прието, че предявилото иска лице има качеството “държател”, т.е. принципно качеството “владелец” е отречено. Постановените по реда на чл.290 ГПК решения на тричленни състави на ВКС не разглеждат подобна хипотеза, доколкото при принципното отричане на качеството “владелец” произнасяне дали не е налице недобросъвестно владение не може да се приеме за допустимо.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса допустимо ли е съобразно българското законодателство да се придобие право на собственост на основание издадено строително разрешение както и по въпросите на чие име следва да бъде издадено разрешението за строеж, ако строителството се извършва в имот, собственост на един от съдружниците в гражданско дружество, което не е юридическо лице и допустимо ли е издаване на разрешение за строеж на гражданско дружество. На първо място по причина, че българското законодателство не съдържа правна норма, която да предвижда подобно основание за придобиване на вещни права върху недвижим имот, която да може да се възприеме като неясна и нуждаеща се от тълкуване, т.е. така поставените въпроси нямат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това в обжалваното решение са изложени и съображения, че съдружниците не биха могли да придобият право на собственост върху построеното, тъй като в самия договор за гражданско дружество ясно и недвусмислено са уговорени правата и задълженията на страните и няма уговорка за възникване на самостоятелни вещни права върху новопостроените обекти в полза на гражданското дружество и на съдружника-едноличен търговец. Следва да се има предвид също така, че касаторът не е поддържал в хода на производството теза, че правото на собственост е придобито от гражданското дружество, вкл. и по причина, че същото не представлява правен субект, който да може да продобива вещни права.
По въпроса може ли да възникне право на собственост върху недвижим имот на основание правна сделка-сключен договор за дружество, по силата на който единият съдружник предоставя терена, а другият поема задължение да изгради постройката със свои средства, труд и материали, а постройката се ползва за дейността на гражданското дружество и стават ли съдружниците съсобственици на тази нова постройка на основание договора за гражданско дружество след прекратяване дейността му на основание чл.359 ЗЗД или не:
Така поставеният въпрос всъщност изразява поддържаната от касатора защитна теза в процеса, която не е била споделена от въззивния съд в обжалваното решение по съображения, основани на анализ на съдържащите се в договора за гражданско дружество и анекса към него уговорки и по-специално на липсата на уговорка за възникване на самостоятелни вещни права върху новопостроения обект в полза на дружеството по смисъла на чл.359, ал.1 ЗЗД. С оглед на уговореното в т.4 от анекса, а именно при приключване на договорните отношения между страните ТС”Романтика” да заплати на едноличния търговец стойността на новото строителство, въззивният съд е приел, че липсва воля обектът да бъде придобит за дружеството. Възможността правото на собственост върху недвижим имот да възникне за дружеството, т.е. обектът да бъде придобит за дружеството по смисъла на чл.359, ал.1 ЗЗД в хипотеза на построяване на сграда в имот на единия съдружник със средства, труд и материали на другия съдружник принципно в обжалваното решение не е отречена, но е прието, че наличието на подобна уговорка не е установено, поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса допустимо ли е при спазване на правилото на чл.20 ЗЗД сключените между съдружниците в гражданско дружество допълнителни съглашения, свързани с дейността и целите на дружеството, да се тълкуват от съда като самостоятелни договори. Както вече беше отбелязано, въззивният съд е приел, че анексът касае вече сключения договор за гражданско дружество, т.е. не е квалифицирал същия като самостоятелен договор. Така поставеният от касатора въпрос следователно е ирелевантен за настоящето производство.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса в хипотеза на прекратяване на гражданското дружество на иснование чл.363, буква ”в” ЗЗД поради прекратяване и заличаване на един от съдружниците, с какъв иск или искове другият съдружник разполага, за да установи спрямо универсалния правоприемник правото си на собственост върху дял от имуществото-обща собственост на съдружниците на основание чл.359, ал.1 ЗЗД. Макар в частта по предявения иск за изпълнение на задълженията по т.4 от анекс от 26.05.1998г. постановеното от първоинстанционния съд решение да е обезсилено и производството по делото-прекратено, поставеният въпрос не може да се приеме за обуславящ крайния изход на спора с оглед направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност по така заявената претенция. По същите съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали е допустимо и възможно по време на действието на договор между две лица, въз основа на който са извършени подобрения от едната страна по договора, да настъпи неостнователна размяна на блага между универсалния правоприемник на едното лице и другата страна по договора за тези подобрения “приживе” на праводателя. Дори да се приеме, че изводът на въззивния съд, че давностният срок по претенцията за заплащане на извършените подобрения е започнал да тече от момента на завършване на строителството, т.е. по време на действието на договора за гражданско дружество, противоречи на практиката на ВКС, доколкото по отношение на извода, че към момента на отправяне на покана за заплащането /м.февруари, 2009г./ подобен извод /че е налице противоречие с практиката на ВКС/ не може да бъде направен, сам по себе си въпросът за началния момент на давностния срок не може да се приеме, че би могъл да обуслови крайния изход на спора-дори да се приеме, че давността е започнала да тече в по-късен момент, а именно от момента на заличаване на ТС”Романтика” като правен субект, крайният извод, че давностният срок е изтекъл към момента на отправяне на покана за заплащане стойността на подобренията, посредством която давността да бъде прекъсната, не би се променил.
Поставените от касатора въпроси, които обуславят крайния изход на спора, не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а останалите въпроси са ирелевантни за изхода на спора, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 20.02.2015г. по в.гр.д.№352/2014г. по описа на Бургаския апелативен съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: