1
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1366
гр. София, 29.10.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осми октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1366 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. К. и А. И. К. чрез процесуалния им представител адвокат Д. Д. срещу решение № 319 от 16. 11. 2017 г. по т. д. № 521/2017 г. на Пловдивския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 181 от 28. 03. 2017 г. по т. д. № 864/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е признато за установено, че А. С. К. и А. И. К. дължат солидарно на „Уникредит Булбанк“ АД – [населено място] сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 3968/2015 г. на Пловдивския районен съд, а именно: 45 000 лв., дължима и неизплатена главница по договор за банков револвиращ кредит № 020 от 27. 09. 2012 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 1. 04. 2015 г. до окончателното й изплащане, и 5 714, 55 лв., договорна лихва за периода 20. 07. 2014 г. – 29. 03. 2015 г., и е ангажирана отговорността на ответниците – физически лица за направените от банката разноски в исковия процес и заповедното производство.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост и правят искане за отмяната му. Според касационните жалбоподатели, изводите на съда, че унищожаемостта на договора не може да бъде въвеждана в процеса с изявление, а само с предявяване на конститутивен иск и че в случая не са налице основанията по чл. 29 ЗЗД и чл. 30 ЗЗД за унищожаване на договора за банков кредит в частите за задължаване на ответниците като солидарни длъжници са неправилни. Сочат, че съдът неправилно заключил, че вземанията на банката, предмет на установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, са изискуеми, тъй като не било установено, че банката-кредитор е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е уведомила за предсрочната изискуемост всички солидарни длъжници и кредитополучателя преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
Допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следният въпрос: „Налице ли са предпоставките за уважаване на иска по чл. 422 ГПК при липса на данни изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем да е връчено на всички от солидарно отговорните длъжници?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК и постановеното по чл. 290 ГПК решение № 6 от 12. 06. 2017 г. на ВКС по гр. д. № 50203/2016 г., II т. о.
В изложението се поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация – поради очевидна неправилност на обжалваното решение. Тази предпоставка за допускане на касационно обжалване се аргументира с незаконосъобразния извод на съда, че унищожаемостта на сделката не може да бъде въведена в процеса с възражение. Тъй като въззивният съд разгледал възраженията на ответниците по същество, се сочи, че заключението за липса на пороците по чл. 29 и чл. 30 ЗЗД е неправилно. Разсъжденията в обжалваното решение били насочени единствено към представените писмени доказателства относно наличието на други отношения между солидарните длъжници. Не можело да бъде споделено разбирането на съда, че физическата саморазправа почти две години след сключването на договора не може да обуслови наличие на заплаха. Към момента на отвличането на бащата на ответницата и на ответника К. били уведомени за предсрочната изискуемост и разбрали, че целта на сключване на договор за банков кредит с „Фаме“ ООД, в което ответниците участвали като съдружници, била останалите съдружници в дружеството да присвоят пари, а тежестта на всички задължения на кредитополучателя да бъде поета от ответниците – физически лица с адрес и собственост в България. По друг висящ спор на страните първоинстанционният съд приел, че в отношенията на солидарните длъжници, съвпадащи с тези по процесния договор за банков кредит, е налице унищожаемост на договора поради заплашване.
Ответникът по касационната жалба „Уникредит Булбанк“ АД, представляван от пълномощника си адвокат Д., е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на предпоставките за достъп до касация, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното.
Касационната жалба е подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е безспорно и се установява от писмените доказателства, че на 27. 09. 2012 г. между ищеца „Уникредит Булбанк“ АД като кредитор и „Фаме“ ООД като кредитополучател и А. К., А. К. /ответниците по делото/, Ф. М., Д. М., О. М. и А. М. като солидарни длъжници е сключен договор за банков револвиращ кредит № 020 от 27. 09. 2012 г. със срок на усвояване – до 17. 09. 2013 г. и срок на погасяване – 18. 09. 2013 г. Страните по договора подписали анекси №№ 1 от 17. 09. 2013 г. и 2 от 17. 10. 2013 г., по силата на които срокът на усвояване на кредита бил продължен до 16. 09. 2014 г., а срокът на погасяване – до 17. 09. 2014 г. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдът е приел за установено усвояването на разрешения кредит изцяло и липсата на внесени суми за погасяване на главното задължение по кредита. Общият размер на неиздължените лихви по кредита към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение възлизал на 5714, 55 лв. При тези установени факти съдът е счел, че спорните вземания съществуват в размерите, за които ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение и които е поддържал, че е легитимиран да получи в исковия процес по чл. 422, ал. 1 ГПК.
Във въззивното решение е отразено, че поддържаните от ответниците възражения за унищожаемост на договора за банков кредит в частите, в които те са се задължили по него, са недопустими и неоснователни. Съгласно мотивите на съда унищожаемост на договора не може да бъде въвеждана в процеса с изявление, а само с предявяване на конститутивен иск. Независимо от горното, съдът е разгледал направените от ответниците правоунищожаващи възражения по същество. Според въззивния акт в случая обстоятелствата, на които се позовавали ответниците във връзка с твърдяните пороци на волята им, не били свързани с насрещната страна по сделката – банката, кредитор. Те касаели вътрешните отношения между физическите лица – солидарни длъжници по договора. Действията, които ответниците свързвали с опорочаване на волята им, били осъществени в периода май – юли 2014 г. или след подписване на договора за банков кредит и анексите към него. Поради това не можело да се приеме, че ответниците са се задължили по договора поради измама или заплашване. Съгласно мотивите на съда неубедителността на твърденията за пороци на волята на ответниците следвала и от подписването на договора за банков кредит и анексите към него от ответника К. в качеството му на управител на кредитополучателя „Фаме“ ООД и като физическо лице – солидарен длъжник. Доказателствата за образувано наказателно производство по жалба на А. К., доколкото касаели събития от 24. 07. 2014 г. или момент след сключването на процесния договор, нямали отношение към твърдяните измама и заплашване като основания за унищожаване на сделката. Освен това от твърденията на ответниците и приетото във въззивното производство определение от 1. 05. 2017 г. по н. ч. д. № 3665/2017 г. на СРС за отмяна на постановление на СРП от 26. 05. 2016 г. за прекратяване на наказателното производство по дос. пр. № 259/2015 г. на СО – СГП се установявало, че става дума за евентуални противоправни действия, насочени към А. К., за да бъдат прекратени съдебни дела във връзка с промени в обстоятелства, подлежащи на вписване в търговския регистър и касаещи „Фаме“ ООД. Липсвали доказателства противоправните действия, предмет на наказателното производство, да са имали за цел да принудят ответниците да се задължат по договора за кредит.
Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът касае обявяването на предсрочната изискуемост на вземанията по договор за банков кредит на задължените по договора лица и значението му за основателността на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. Този въпрос не е бил разглеждан от въззивния съд. По делото Пловдивският апелативен съд е приел, че е налице изискуемост на вземанията поради настъпил краен срок за погасяване на задълженията по договора за банков кредит /17. 09. 2014 г./, а не поради предсрочна изискуемост. Следователно поставеният въпрос не е включен в предмета на спора и не е обусловил решаващите изводи на съда за съществуване на спорните вземания на банката и за тяхната изискуемост.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съществува при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма и който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материалния и процесуалния закон и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, представлява основание за касационно обжалване и не може да бъде преценявана в производството по чл. 288 ГПК. В този смисъл е вече създадената практика на ВКС, намерила израз в определение № 97 от 2. 02. 2018 г. по ч. т. д. № 221/2018 г., II т. о., определение № 161 от 6. 03. 2018 г. по ч. т. д. № 331/2017 г., II т. о., определение № 180 от 18. 03. 2018 г. по ч. т. д. № 74/2018 г., II т. о. и др., която се споделя и от настоящия състав.
Във въззивното решение е отразено разбиране, че унищожаемостта на сделката може да бъде предявена само с конститутивен иск, но не и с възражение. Въззивният съд е приложил закона в неговия противоположен смисъл, тъй като съгласно нормата на чл. 32, ал. 3 ЗЗД правото да се унищожи сделката може да се упражни с възражение, когато лицето, на което това право принадлежи, не е изпълнило своите задължения по сделката и срещу него е предявен иск за изпълнение, съответно иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение. Нарушението е от категорията на видимите тежки нарушения на закона, които могат да обусловят очевидната неправилност на обжалваното съдебно решение. В случая обаче въззивният съд е разгледал правоунищожаващите възражения на ответниците по същество, поради което отричането на възможността да се иска унищожаване на договора и чрез възражение не предпоставя очевидна неправилност на въззивното решение. При аргументацията на въведената предпоставка по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с оглед направените от въззивния съд изводи за отсъствие на пороци на волеизявленията на ответниците, признати от нормите на чл. 29 ЗЗД и чл. 30 ЗЗД като основания за унищожаемост, касаторите поддържат твърдения за противоречие на тези изводи със събрания по делото доказателствен материал и за неправилно тълкуване и приложение на посочените материалноправни норми. Твърденията не биха могли да обосноват очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като не е съобразено изясненото разграничение между очевидната неправилност на решението като основание за достъп до касация и неправилността на решението като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд.
Независимо от този изход на настоящото производство на ответника по касацията не следва да се присъждат разноски, тъй като липсват доказателства такива да са направени.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 319 от 16. 11. 2017 г. по т. д. № 521/2017 г. на Пловдивския апелативен съд
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: