5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 464
гр. София, 17.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и девети ноември двехиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 2865/2018 г.
С определение № 245 от 26.07.2018 г. по настоящето дело е спряно производството до постановяване на решение по конституционно дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на Република България. Решението е постановено на 06.11.2018 г., отпаднали са пречките за спиране на производството, постановено с цитираното определение, поради което същото следва да бъде възобновено и Върховният касационен съд да се произнесе по предмета на производството по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Производството по чл. 274, ал. 3 ГПК е образувано по частна касационна жалба на Б. Г. К. против определение № 524 от 15.05.2018 г. по ч. гр. дело № 166/2018 г. на Окръжен съд – Смолян, с което е потвърдено определение № 67 от 04.04.2018 г. по гр. дело № 279/2017 г. на Районен съд – Чепеларе за прекратяване на производството по делото, поради липса на компетентност на българския съд.
ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Сезирането на настоящата инстанция е извършено в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол, по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, при наличието на правен интерес за подаване на жалба. Затова касационният съд приема, че жалбата е процесуално допустима.
Не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното определение, поради следните съображения:
Постановеният правен резултат е обоснован с мотиви за законосъобразност на първоинстанционното определение. След анализ на изложените в исковата молба обстоятелства ОС /окръжен съд/ – С. достига до извод, че претенцията по чл. 422, ал. 1 ГПК произтича от неизплатен наем за процесния период на ползвано съвместно с ищцата от страна на ответниците жилище, находящо се в Обединено Кралство Великобритания и съгласно чл. 24 от Регламент /ЕС1215/2012 г. районният съд не е компетентен да разгледа иска. Обосновани са съображения за липсата на компетентност на районният съд да разгледа и иска по чл. 59 ЗЗД, предявен при условията на евентуалност. Обсъдена е разпоредбата на чл. 4, раздел І от цитирания регламент и е прието, че сезираният съд определя местоживеенето на ответниците, прилагайки вътрешното си право, изложено е разбирането на съда за израза „обичайно местопребиваване“, употребен в чл. 48, ал. 7 от КМЧП и е направено заключение, че под местоживеене по смисъла на Регламент ЕС 1215/2012 в Република България, съобразно действащото вътрешно право, следва да се разбира мястото, където лицето фактически живее, без значение дали е извършена административна регистрация. Направен е извод, че това фактическо местоживеене на физическите лица се доказва с всички допустими доказателствени средства, в това число и признанията на страните по смисъла на чл. 175 ГПК, които следва да се ценят с всички събрани по делото доказателства. С оглед така изведените мотиви и констатацията, че няма данни, а и не се твърди, ответниците да са се установили преимуществено да живеят в България, както и че няма данни, които да сочат трайни връзки с България, въз основа на обстоятелства от личен и професионален характер е отразено, че ответниците нямат местоживеене в България.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, по които се твърди основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „Задължен ли е въззивният съд да обсъди и съобрази всички оплаквания, възражения и доводи на страните по делото при постановяване на съдебния си акт ?“; „Какъв е предмета на делото по утановителния иск по чл. 422 ГПК“; „Следва ли при възражение за международна некомпетентност на съда на основание Регламент /ЕС/ 1215/2012, да се доказва „местоживеенето“ на ответника с всички допустими по ГПК средства?“. Цитираните въпроси не притежават характеристиките на общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият от тях не е съобразен с мотивите на ОС – фактически и правни. Като въззивна инстанция, съдът е изложил оплакванията в частната жалба, но е приел за правилна квалификацията на исковете, дадена от РС. Несъгласието на касатора К. с мотивите на ОС не може да се приеме, като необсъждане на оплаквания и доводи в частната жалба. Това се отнася и до тълкуването на Регламент /ЕС/ 1215/2012. Когато се поставя въпрос, неотразяващ процесуалните действия на съда или съдържанието на мотивите, не е налице общо основание по смисъла на тълкуването в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, а последицата е недопускане на касационен контрол. В този случай практиката, цитирана от жалбоподателката не обосновава приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Следователно с разгледаната част от изложението не са релевирани предпоставки за допускане на касационен контрол. Вторият въпрос не е изведен от решаващите мотиви на въззивния съд, а от становище на касатора за неправилни изводи на ОС, относно предмета на иска по чл. 422 ГПК. Като е посочил източника на вземането, предмет на претенцията по чл. 422, ал. 1 ГПК съдът не се е отклонил от дефиницията на спорния предмет по същата категория искове, дадена в ТР № 4/18.06.2014 г. по т. дело № 4/2013 г. на ОСГКТК на ВКС. Затова и въпросът не е формиран от изводи на съда. Изведен от становище на страната, същият няма характеристиките на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. П. при липсата на общо основание, както вече се изложи по – горе е недопускане на касационно разглеждане на жалбата. Третият въпрос се основава на неправилна интерпретация на мотивите на ОС, който е формирал изводите си за местоживеенето на ответниците, не само с оглед на твърденията им, но и предвид обсъждането на данните по делото. Освен това жалбоподателката не е съобразила разрешенията в т. 2 – 3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които определението по чл. 288 ГПК /посоченото в изложението определение по гр. дело № 1754/2016 г. на състав на V г.о./ не формира съдебна практика, респективно не може да се сочи като допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касаторът К. не е формулирала правен въпрос, а е развила своето становище за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, като е поддържала, че ОС не е уважил нито едно от възраженията й, с което се е произнесъл според нея в отклонение от решение на Съда от 16.11.2016 г. по дело С – 417/15. Съгласно разясненията дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правните въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд служебно, а липсата на формулирани в изложението въпроси, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол. Ето защо и по тази част от изложението настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
По последното от поддържаните основания – чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК жалбоподателката е развила становището си за мотивите на ОС, като „декларативна част, която следва да изпълнява ролята на мотиви на съдебния акт, всъщност сочи на правно разрешение на спора, без да обяснява защо се възприема това правно разрешение“. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивният съд е съобразил задължението си за обсъждане на доказателствата и доводите на страните, като в мотивите на определението е обсъдил доказателствата относно правно релевантните факти, посочил е кои обстоятелства намира за установени и кои намира за недоказани. В този смисъл са разрешенията в приложената от касатора практика на ВКС. Така изразеното от жалбоподателката разбиране е относимо към нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда като основание по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът К. няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като е посочила в доводите си нарушения, относими към основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Ето защо съставът на ВКС намира, че и с тази част от изложението не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне разглеждане на частната касационна жалба.
Предвид крайният и решаващ извод на настоящата инстанция за недопускане на касационно обжалване на въззивното определение следва да се приеме и неоснователност на искането по чл. 628 ГПК. Неговата релевантност е обусловена от значението на тълкуването, за което се прави запитване за правилното решаване на делото, а в случая по въззивното определение частната касационна жалба не е допусната за разглеждане, процесуалноправният спор е разрешен и обжалваното определение влиза в сила, с което отпада необходимостта от по – нататъшни правни разрешения.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по ч. гр. дело № 2865/2018 г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 524 от 15.05.2018 г. по ч. гр. дело № 166/2018 г. на Окръжен съд – Смолян.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Б. Г. К. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: