О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 466
София, 17.10. 2008 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести октомври две хиляди и осма година в състав:
Председател: СТОИЛ СОТИРОВ
Членове: ГАЛИНА МИХАЙЛОВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова ч.гр.д. № /2008 година.
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на С. Г. П., П. Г. П. , И. Й. М. , Г. Й. И. , Д. И. Д. , Т. И. Д. срещу определение № 1* от 23.06.2008г. по ч.гр.д. № 1187/2008 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е оставено в сила определение от 4.04.2008 г. по гр.д. № 7799/2007 г. по описа на Варненския районен съд, с което производството по цитираното дело е прекратено. Излагат се съображения за незаконосъобразност на определението и се иска отмяната му и връщане на делото на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Към частната жалба е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от лица имащи право на жалба и съответства на изискванията на чл. 260-263, вр.чл.275, ал.2 ГПК.
Не са налице предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С частната жалба се атакува определение на окръжен съд, постановено в качеството му на въззивна инстанция, с което е оставено в сила прекратително определение на районен съд. В мотивите към определението е прието, че предявеният отрицателен установителен иск е недопустим, тъй като предмет на същия е бивш земеделски имот, подлежащ на възстановяване по ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, и процедурата по възстановяването му не е приключила с влязло в сила решение на ОСЗГ и скица.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал.1, точки 2 и 3 ГПК – произнасяне по съществен процесуален въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата и произнасянето по който ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Действително, разгледаният от въззивния съд процесуалноправен въпрос е съществен, тъй като засяга допустимостта на иска и по-конкретно правния интерес като процесуална предпоставка за допустимост на установителните искове.
Същият, обаче, не е решаван противоречиво от съдилищата. Съдебната практика приема, че предпоставка за допустимост на установителните искове /положителни или отрицателни/, е наличието на интерес от установяване съществуването или несъществуването на дадено спорно правоотношение. За да се приеме,че съществува интерес от предявен отрицателен установителен иск за собственост, следва ищецът да бъде носител на някакви права върху спорната вещ, които се засягат от неоснователно претендираното от ответника право на собственост върху същата – например учредено вещно право на ползване или концесия, упражняването на които е смутено от претенциите за собственост на ответната страна. Собственик на дадена спорна вещ би имал правен интерес само от предявяване на положителен установителен иск за собственост, съотв. от искове по чл. 108 ЗС или 109 ЗС, а не от отрицателен установителен иск срещу лицето, претендиращо също да е собственик на тази вещ. Относно имоти, които са имали земеделски характер към образуване на ТКЗС и подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, какъвто е настоящият случай, се приема, че едва след приключването на административната процедура по възстановяване на собствеността с влязло в сила решение по чл. 14, ал.1, точки 1 и 2 ЗСПЗЗ и скица, респ. с влязло в сила решение по чл. 14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ и заповед на кмета по пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ /за имоти по пар.4и ЗСПЗЗ/, имотът може да бъде предмет на положителен или отрицателен установителен иск за собственост, като до тогава искът се счита преждевременно заведен, при липса на правен интерес. В този смисъл е и съдебната практика: решения № № 410/10.01..1994г. по гр.д. № 397/93г. на ВКС, 5-членен с-в, 1035/27.07.1994г. по гр.д. № 1657/93г. на ВКС, ІV г.о., 1814/10.11.1998г. по гр.д. № 1141/98г. на ВКС, Vг.о., 24/1.02.1999г. по гр.д. № 1912/97г. на ВКС, ІVг.о., 413/13.04.1994г. по гр.д. № 1005/93г. на ВКС, ІV г.о., 98 /97г. на ВКС ІV г.о., 1078/1.10.2007 г. по гр.д. № 1107/2006г. на ВКС, V г.о., 804/23.07.2007г. по гр.д. № 600/2006г. на ВКС, ІV г.о., 25/28.02.95г. по гр.д. № 514/94г. на ВКС, 1991/15.01.2002г. по гр.д. № 316/01г. на ВКС, ІVг.о., както и определения № № 383/31.05.2005 г. по ч.гр.д. № 309/2005г. на ВКС, ІV г.о., опр. От 21.07.2006г. по ч.гр.д. № 730/06г. на ОС – Велико Т. и др.
Цитираното от жалбоподателите и приложеното определение № 114/14.01.2008 г. по ч.гр.д. № 2563/2007г. на ВОС не обосновава извод в обратния смисъл. Липсва идентичност между процесуалноправните въпроси, разгледани в обжалваното определение и в приложеното към жалбата. В последното е прието, че изводът за наличието или липсата на правен интерес от иска се предпоставя от необходимостта да бъде изяснен статутът на процесния имот – дали се касае за бивш земеделски имот, включен в регулация или в строителните граници на населеното място и застроен, в който случай възстановяването на собствеността става само при липса на пречките за реституция по чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ и по чл. 10б ЗСПЗЗ, с влязло в сила решение на ОСЗГ по чл. 14,ал.1, т.1 ЗСПЗЗ и скица или се касае за имот в терен по пар.4 ЗСПЗЗ, в който случай приключила реституционна процедура има при наличие на влязло в сила решение по чл. 14,ал.1, т.3 ЗСПЗЗ за признаване собствеността върху заявените земеделски земи в реални граници и влязла в сила заповед на кмета на общината по пар.4к,ал.7 ЗСПЗЗ. От друга страна, съставът на съда също е приел в мотивите, че приключилата процедура по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ е предпоставка за допустимост на предявени искове за собственост с предмет имоти, подлежащи на възстановяване по реда на цитирания закон.
Не е налице и второто посочено в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване – произнасяне по съществен процесуален въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал.1, т.3 ГПК/. По приложението на посочените по-горе разпоредби от ГПК и ЗСПЗЗ има практика на ВКС, която е единна, непротиворечива и правилна, т.е. не е налице различно тълкуване на закона,нито има необходимост от преодоляване на противоречива или непротиворечива, но погрешна практика на ВКС. Няма и необходимост от преодоляване на непълнота, неяснота или противоречивост на процесуалния закон.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че засегнатите в обжалваното определение въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1911/23.06.2008 г. по ч.гр.д. № 1187/2008 г. по описа на Варненския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: