О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 466
Гр.София, 29.10.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 541 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Корпоративна търговска банка” АД /н./, [населено място], подадена чрез синдиците на банката, срещу решение № 2157/23.10.2017г., постановено по т.д.№ 1564/17г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2261/27.12.2016г. по т.д.№ 3658/16г. на Софийския градски съд по възражение на В. Г. А., [населено място] срещу решение на синдиците на „Корпоративна търговска банка” АД /н./, като на основание чл.68, ал.3 З. е допълнен списъкът на приетите вземания с вземане на В. Г. А., произтичащо от договор за цесия от 14.10.2014г., с който В. В. М. е прехвърлил на В. Г. А. вземания срещу „Корпоративна търговска банка” АД /н./ по рамков договор за платежни услуги на потребители от 03.04.2014г. и анекс № 129217/03.01.2014г. с ред на удовлетворяване на вземането по чл.94, ал.1, т.4 З. /редакция преди изменението с ДВ бр.62/2015г./ и размер на вземането 68062,73 лв.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 23.10.2014г. В. В. М., в качеството си вложител в банката, е уведомил същата за прехвърлянето на вземането си по договор от 03.04.2014г. за платежни услуги на потребители в размер на 68000 лв. на лицето В. Г. А. с договор за цесия от 14.10.2014г. Вземането е включено в списъка на приетите вземания с ред на удовлетворяване по чл.94, ал.1, т.7 З.. Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение за промяна на реда на удовлетворяване на вземането в определената поредност по чл.94, ал.1, т.4 З. по съображения, че предмет на договора за банков влог могат да бъдат само парични средства, които да се предоставят на съхранение от всяко физическо или юридическо лице и този договор не следва да се счита за сключен с оглед на личността на вложителя. Прието е, че вземането по договор за влог е свободно прехвърлимо и с прехвърлянето не се създава по-благоприятно положение на цедента отколкото би имал цесионерът. Банката дължи възстановяване на всички вложени суми, като при откриване на производство по несъстоятелност вложителите имат предимство пред останалите кредитори. Обстоятелството, че не цесионерът, а цедентът е сключил договора за влог, не променя вида на договора и съответно поредността на удовлетворяване.
Касаторът поставя в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК следните въпроси, по отношение на които твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК: 1. Качеството „вложител” субективно качество ли е с оглед на личността?; 2. Прехвърлимо ли е чрез договор за цесия качеството „вложител”?; 3.След уведомяване и осчетоводяване на прехвърленото вземане по влог от страна на длъжника – банката по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД, цесионерът придобива ли качеството „вложител” по смисъла на пар.1, т.4 от ДР на З.?; 4. Придобитото вземане по силата на договор за прехвърляне на вземане (цесия), произтича ли от временни положения в резултат на обичайните банкови сделки, отговарящи на дефиницията за „вложител” по смисъла на пар.1, т.4 от ДР на З.?; 5.Следва ли цесионерите да предявят вземанията си пред синдика в сроковете и по реда на чл.63, ал.1 З. или следва да бъдат включени служебно в първоначалния списък на приетите от синдика вземания по чл.64, ал.1 З.?; 6. С оглед на това, че вземането е придобито до една година преди датата на откриване на производството по несъстоятелност, следва ли кредиторът да се удовлетворява по реда на чл.94, ал.1, т.4 З. като вложител?; 7. Отговаря ли на дефиницията за „вложител” съгласно П..1 т.4 от ДР на З. цесионер, за когото не е налице, което и да е от следните условия: не е в правоотношение с банката, не е сключил договор за влог с банката, не е предоставил парични средства на банката, не е идентифициран от банката съгласно вътрешните правила, не е приел общите условия на банката, не заплаща такси по тарифата на банката за обслужване на сметката, по която е осчетоводено прехвърленото вземане, не е извършена задължителна проверка по реда на ЗМИП?; 8.Законосъобразно ли е прилагането на двойни стандарти по отношение на списъка на приетите вземания, като същият да бъде допълван с кредитори – цесионери с ред на удовлетворяване по реда на чл.94, ал.1, т.4 З.?.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Петият и осмият от поставените въпроси не са обуславящи за решаването на спора. Въпросът дали съществува задължение на цесионерите да предявят вземанията си пред синдика в сроковете и по реда на чл.63, ал.1 З. или тези вземания подлежат служебно на включване в списъка на приетите от синдика вземания не е обсъждан от въззивния съд, поради обстоятелството, че вземането на ищеца по иска е включено от синдиците в списъка на приетите вземания и възражението по чл.66, ал.6 З. е подадено само относно определената поредност за удовлетворяване. Въпросът за създадения според касатора „двоен стандарт” по отношение на списъка на приетите вземания не попада в приложното поле на касационното обжалване предвид законодателната уредба за разглеждане на подадените възражения по чл.66, ал.6 З. в отделно производство по реда на чл.68, ал.1 З.. Възприемането на противната теза би създало обвързаност на решението на съда по възражението (разглеждано по чл.68 З.) от акта на съда по несъстоятелността за одобряване на списъка на приетите вземания по чл.67, ал.2 З., което по същество би представлявало лишаване на кредиторите на несъстоятелността от право на възражение срещу поредността на удовлетворяване на приетите им вземания.
Въпроси от втори до седми биха могли да се обобщят като въпрос, относим към преценката за качеството „вложител” на цесионер, придобил вземане по договор за влог, непокрито от гаранцията по ЗГВБ, която преценка е обуславяща за поредността на удовлетворяване на това вземане по чл.94, ал.1, т.4 З. в приложимата за спора редакция до изменението с ДВ бр.62/2015г. Въпросът е от значение за спора, поради което е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, но касаторът не е обосновал наличието на някое от въведените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК.
Според т.4 на ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК представляват основание за допускане на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредба на ясна норма, от противоречивите разпоредби – безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстраняване на непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото.
В случая поставеният въпрос изисква тълкуване на разпоредбата на чл.94, ал.1, т.4 З. – редакция към ДВ бр.67/29.07.2003г., приложима към спора съгласно пар.6, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗБН, ДВ бр.62/2015г. в сила от 14.08.2015г. Според нормата на чл.94, ал.1, т.4 З. в този ред на удовлетворяване са включени вземания, за които фондът (ФГВБ) се е суброгирал, и вземания на вложители, които не са покрити от системата за гарантиране на влоговете. По силата на чл.9, ал.2 ЗГВБ Фондът за гарантиране на влоговете в банките не изплаща суми на лица, които са придобили право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога в срока на действие на мерките по чл.116, ал.2, т.2 и 3 от ЗКИ и след датата на издаване на акт по чл.20, ал.1. По смисъла на този закон влог е кредитно салдо, което се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки, което банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия – пар.1, т.1 от ДР, а вложител е титулярят или в случаите на съвместен влог – всеки от титулярите на влога – пар.1, т.6 от ДР. В пар.1, т.4 на ДР на З. е дадено легално определение на вложител, като лице, което има право съгласно приложимите законови и договорни условия да получи паричните средства по банкова сметка или кредитните салда, произтичащи от временните положения в резултат на обичайни банкови сделки.
Съставът на І т.о. на ВКС намира, че отговорът на въведения от касатора правен въпрос се извежда от така цитираната законодателна уредба.
По реда на чл.94, ал.1, т.4 от Закона за банковата несъстоятелност се удовлетворяват вземанията на вложители, поради което качеството „вложител” се определя според дефиницията за вложител в допълнителната разпоредба на този закон и същото произтича от правото на едно лице да получи паричните средства по банкова сметка или средствата, представляващи кредитни салда. Определението за вложител в Закона за банковата несъстоятелност съответства на определението за влог в Закона за гарантиране на влоговете в банките. Влогът е дефиниран като кредитно салдо, което банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия, независимо дали салдото се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки. Следователно в Закона за гарантиране на влоговете в банките законодателят не е обвързал понятието за влог само със сключен договор за банков паричен влог по смисъла на Търговския закон (чл.421 и сл.), а и с други хипотези, при които се формират кредитни салда, т.е. налични са средства, които банката трябва да плати на вложители.
При тълкуването на разпоредбата на чл.94, ал.1, т.4 З. в частта „вземания на вложители, които не са покрити от системата за гарантиране на влоговете” съобразно смисъла на понятието за „влог” по ЗГВБ и на понятието „вложител” според З. безпротиворечивият извод, който се налага е, че лицата, „които са придобили право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога в срока на действие на мерките по чл.116, ал.2, т.2 и 3 от Закона за кредитните институции”, т.е. лицата по чл.9, ал.2 ЗГВБ, имат качеството на вложители, чиито вземания не са покрити от системата за гарантиране на влоговете. Такова лице, придобило право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога, е цесионерът, на когото цедентът (страна по договор за влог с банката), е прехвърлил правата си. Смисълът на законовата норма на чл.94, ал.1, т.4 З. се установява точно от легалното определение за вложител, дадено в пар.1, т.4 на ДР на З..
По тези съображения съставът на ВКС приема, че приложимата за спора правна норма е ясна, не е налице непълнота, която да бъде отстранена чрез тълкуване и липсва противоречие между тази норма и други норми, от които да се извлича точният й смисъл, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и основанието по чл.280, ал.2 ГПК.
Разноски за производството не се дължат. Касаторът е заплатил държавна такса за производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2157/23.10.2017г., постановено по т.д.№ 1564/17г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.