О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 467
[населено място], 29.10.2018год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 919 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Б., Цветалия Г. Д. и Е. С. Д., чрез процесуалния представител адв.Б. Б. против решение № 235/17.11.2017г. по в.т.д. №346/2017 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която частично е отменено решение № 276/20.04.2017г. по т.д. № 1195/2016г. на Варненски окръжен съд и вместо него е постановено друго за отхвърляне исковете на касаторките против ЗАД „ОЗК- Застраховане“, [населено място] на осн. чл.226, ал.1 КЗ / отм./ за разликата над 130 000 лв. до 160 000лв. за всяка една от ищците, претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на техния съпруг и баща Г. М. Д., вледствие на ПТП, настъпило на 20.12.2014г. в [населено място], при участието на третото лице помагач на страната на ответника Д. И. И..
Касаторките поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба ЗАД „ОЗК-Застраховане“, [населено място] в писмения си отговор оспорва основателността на същата, както и изпълнението на условията по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Третото лице помагач на страната на ответника – Д. И. И. не подава писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на застрахователя спрямо пострадалите лица по чл.226, ал.1 КЗ /отм./. Установено е било извършването на ПТП на 20.12.2014г., при което е починал Г. М. Д. в резултат на получени тежки травми. След обсъждане на събраните доказателства и предвид приложението на чл.300 ГПК ВнАС е приел, че изключителна вина за настъпване на вредоносното събитие има водачът на лекия автомобил. С оглед показанията на разпитаните свидетели съдът е констатирал, че семейството на починалия е било много задружно и сплотено. Между бащата и дъщерите му е имало много топлота, обич и привързаност. Геогри Д. / 51 г./ е бил изключителен баща и съпруг, с грижа за цялото семейство, всички са търсили неговото мнение, съвет и помощ, бил е „стожер на семейството“. Отчетена е била внезапността на смъртта му, която се е отразила много зле здравословно, емоционално и психически на съпругата му и на двете му дъщери. Свидетелските показания според въззивния съд подкрепят закючението на вещото лице по СПЕ относно претърпяната психотравма от всяка ищца, която засяга значими човешки потребности – потребностите от сигурност, начин на съществуване и живот, което е довело до нарушение на психичният баланс на личността, като е повлияло на приживяванията – настроение и емоции, волева дейност, понижило е самооценката й, създало е малоценностови изживявания, повишило е страховата готовност, затруднило е контактите. Конкретно при съпругата, според възприетото експертно заключение, се наблюдавали: повишена лабилност на нервната система, малоценностови изживявания, свръхчувствителност спрямо себе си и мнителност спрямо другите, тя е с клинична симптоматика на Разстройство в адаптацията – Генерализирана тревожност, като е търсила специализирана психиатрична помощ. При нея ситуацията не е отзвучала напълно и поради това, че тя като майка преработва и страданията на децата си, травмата се поддържа. По отношение на Д. Б. съдът е споделил заключението на вещото лице, че към настоящия момент страда от Смесена тревожно-депресивна реакция, при която се диагностицират тревожни и депресивни симптоми, смесено нарушение на емоциите и поведението и при нея е налице най-тежко изразяване на психотравмата върху състоянието й, не може да я преработи въпреки приеманите медикаменти. ВнАС е приел, че при Цветалия Д. се установява психосоматично заболяване, при което се диагностицират следните психични отклонения: разстройство в адаптацията: повръщане, гадене, главоболие, умора, виене на свят, лош апетит, лесна раздразнителност и афективни реакции. Симптомите са локализирани прояви на едно общо заболяване – цялостно разбалансиране на личността. Съдът е кредитирал заключението на експертизата, че всички тези оплаквания в резултат на приеманото медикаментозно лечение, психотерапевтичните мерки и отдалечаването на психотравмата, макар и все още нерационално преработена, намаляват своята интензивност. За претърпените морални болки и страдания с висок интензитет, отразили се на цялостния живот на касаторките, въззивната инстанция при отчитане на обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, като и конкретно на застрахователната сума по договора, е приела, че справедливото обезщетение е размер на 130 000лв. за всяка една от ищците.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба, касаторките поставят следните правни въпроси: 1/ Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и да даде отговор на направените възражения, с оглед подадената въззивна жалба?; 2/ Следва ли да бъде намалявано застрахователно обезщетение, поради обстоятелството, че наследниците по закон са повече от един?; 3/ Какъв е „справедливият“ размер на полагащото се обезщетение за претърпени неимуществени вреди от наследниците на починалия, когато те са от изключително висок интензитет, смъртта е настъпила по жесток начин като произшествието е станало на пешеходна пътека и е било причинено от пиян водач на МПС, при 100% вина от негова страна?; 4/ С оглед промените в размера на обезщетенията по чл.226 КЗ / отм./ претендираният размер на всеки един от наследниците попада ли в границите на допустимия и възможен размер на обезщетение?
Правните въпроси са поставени с оглед на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / редакция ДВ бр.86/2017г./, поради противоречие между дадените по тях разрешения от въззивния съд и задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968г. и в съдебната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК: Решение №236/13.12.2017г. по т.д. № 1200/2017г. на ВКС, I т.о., Решение № 276/06.11.2017г. по гр.д. № 106/2017г. на ВКС, IVг.о., Решение № 124/14.07.2016г. по т.д. № 2056/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., Решение № 124/11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г. на ВКС, II т.о. и др.
Настоящият състав на ВКС намира, че първият правен въпрос е обусловил крайните правни изводи на въззивния съд. Не е изпълнено изискването за осъществяване на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция ДВ бр.86/2017г./. Съобразно постановките по т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС според правната уредба на въззивното производство по действащия ГПК същото се дефинира като ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Съгласно служебно известната на настоящия състав на ВКС константна практика на касационната инстанция : решение № 161/04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, II т.о.; решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о.; решение № 127/05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009г. на ВКС, IVг.о.; решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/2014г. на ВКС, II т.о.; решение № 68/24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ВКС, II т.о., въззивният съд е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им в рамките на наведените от страните оплаквания във въззивната жалба и доводи в писмения отговор. В случая касаторките обосновават първия правен въпрос с твърдение, че ВнАС не е изложил мотиви защо при пълно възприемане на констатациите на първоинстанционния съд и направените от него правни изводи е намалил размера на присъдените от В. обезщетения. В касационната жалба липсва формулирано оплакване за необсъждане от въззивния съд на конкретни възражения, въведени в процеса с подадения от наследниците на починалото лице писмен отговор на въззивната жалба. В решението си ВнАС е изложил аргументи по всички спорни между страните въпроси, вкл. и по отношение на приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД. Както бе изложено по-горе въззивната инстанция не е контролно –отменителна, поради което не дължи преценка дали присъденото от първоинстанционния съд обезщетение се явява справедливо съобразно конкретните факти по делото, а следва самостоятелно да обсъди всички критерии, които имат отношение към определянето на размера на търсеното обезщетение и на тази основа да го определи.
Съгласно залегналите в ППВС №4/68г. разрешения и в цитираната от касаторките практика в решенията по чл.290 ГПК понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените в резултат от деликта болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Задълбоченото изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, е гаранция за постигане на целта на чл.52 ЗЗД – справедливо възмездяване на произлезлите от деликта неимуществени вреди. В разглеждания случай ВнАС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства към датата на деликта и на тази основа е определил размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди за всяко увредено лице.
Отченена е била възрастта на починалия, неговото социално положение, степента на родставена връзка между загиналото при ПТП лице и всяка една от наследниците, сложилите се приживе отношения между тях, подробно е обсъдено заключението на СПЕ относно психичния статус на всяка ищца в резултат на деликта, направен е бил извод за сериозни психотравми, които те преживяват. В тази връзка вторият правен въпрос не отговаря на обективираните в обжалваното решение мотиви, съдът никъде не споделял виждане, че при по-голям брой увредени лица обезщетението за всяко от тях следва да е в по-малък размер.
Трети въпрос не отговаря на изискванията спрямо общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, а няма значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът за точния „справедлив“ размер на търсеното обезщетение по чл.52 ЗЗД се решава конкретно по всяко дело съобразно всички събрани доказателства и предвид конкретното проявление на изброените по-горе значими за определянето му критерии.
По проблема за значението на социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, в т.ч. и на нормативно определените лимити на застрахователно покритие, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск на увреденото лице по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ в практиката на ВКС, обективирана в Решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 83/06.07.2009г. на ВКС по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о.; Решение № 1/26.03.2012г. на ВКС по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., Решение № 66/03.07.2012г.по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о. и Решение № 242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, II т.о., е прието, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Изхожда се от разбирането, че отношение към критерия за справедливост има съществуващата в страната икономическа конюнктура и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната. Именно динамичните промени в икономическата ситуация са в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В разглеждания случай ВнАС е направил преценка, че към датата на събитието – 20.12.2014 г. обезщетение в размер на 130 000лв. за всяка ищца е съобразено със социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, ето защо е отчел основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие.
Следователно по поставените въпроси е налице задължителна практика на ВКС и решаващият въззивен състав не се е отклонил от дадените с нея разрешения.
Касаторките се позовават и на основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение на ВнАС според настоящия съдебен състав на ВКС не разкрива никой от изброените по – горе пороци. Не може да бъде споделен доводът по касационната жалба, че определянето на обезщетение за всяка ищца в размер на 130 000лв. за претърпените от тях неимуществени вреди е явно несправедливо при установената по делото фактическа обстановка, след като изводът в тази насока е обоснован след анализ на целия доказателствен материал, на всички релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД обостоятелства и при съобразяване със съществуващата практика на ВКС.
Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на атакуваното решение на ВнАС.
В полза на ответника по касацията не следва да бъдат присъждани разноски, тъй като не са ангажирани доказателства за тяхното действително извършване. Представена е само съставена от Адв.дружество „Т. и Г.“ фактура за сумата от 2906,40лв. Адвокатското възнаграждение между застрахователното дружество и процесуалния му представител е било уговаряно в отделни договори за правна помощ за първа и въззивна инстанции, но липсва ангажиран такъв за касационната инстанция.
Водим от което, състав на ВКС, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 235/17.11.2017г. по в.т.д. №346/2017 г. на Варненски апелативен съд в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: