8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 468
гр.София, 29.10.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осми октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 945 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси”, [населено място], чрез процесуалния представител гл.юрк.Койна Х., срещу решение № 2165/23.10.2017 г. по гр.д. № 3425/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав в частта, с която, след частична отмяна на решение № 584/27.03.2017 г. по т.д. № 1164/2013 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 9 състав, касаторът е осъден да заплати на „Монтажинженеринг”АД на основание чл.59 ЗЗД сумата от 332 347,65 лв., получена като обезщетение за неизпъление на договор за услуга № 224/03.03.2006 г. за обект „Резервоари № 101, № 102 и № 103 с вместимост 5 000 куб.м., резервоар № 02 с вместимост 50 000 куб.м. и обслужващите ги тръбопроводи в ПЛ С.” във връзка с усвоена банкова гаранция № 60/2006 г., дадена като обезпечение на задължението за добро изпълнение в полза на касатора за сумата от 1 295 101 лв., издадена от „Банка ДСК” ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба (04.03.2013 г.), мораторна лихва върху същата сума в размер на 63 050,01 лв., дължима за периода 03.05.2011 г. – 04.03.2013 г., както и сумите от 19 233 лв. и 22 200 лв., представляващи разноски за двете инстанции.
Подадена е и касационна жалба от „Монтажинженеринг” АД, [населено място], чрез процесуалния представител адв.И. С., срещу решение № 2165/23.10.2017 г. по гр.д. № 3425/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав в частта, с която е потвърдено решение № 584/27.03.2017 г. по т.д. № 1164/2013 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 9 състав в частта за отхвърляне на иска на касатора против Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси” на основание чл.59 ЗЗД за разликата над 332 347,65 лв. до предявения размер от 664 695,30 лв., както и за разликата над 63 050,01 лв. до предявения размер от 126 100,45 лв. – мораторна лихва, дължима за периода 03.05.2011 г. – 04.03.2013 г.
Касаторите поддържат, че въззивното решение в съответните обжалвани негови части е неправилно, както и че са налице основанията по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски.
В писмения отговор „Монтажинженеринг” АД изразява становище за неоснователност на касационната жалба на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси”.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационните жалби са редовни – подадени от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за услуга № 224/03.03.2006 г., по силата на който Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси” като инвеститор е възложила на изпълнителя „Монтажинженеринг” АД да изготви инвестиционни проекти и да изпълни ремонтни строително – монтажни работи по четири броя резервоари и обслужващите ги тръбопроводи, при обща цена в размер на 2 150 000 лв. Установил е, че в изпълнение на чл.6 от договора „Монтажинженеринг” АД е предоставил на възложителя банкова гаранция с изх. № 9122/22.12.2006 г., издадена от „Банка ДСК“ ЕАД, за сума в размер на 1 295 101 лв. Констатирал е, че след проведено исково производство по реда на чл.422 ГПК въз основа на влязло в сила съдебно решение и изпълнителен лист банката е превела по сметка на ЧСИ М. Ц. сумата от 664 695,30 лв. в полза на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси”. Във връзка със спорния въпрос относно заплатена ли е дължимо сумата от 664 695,30 лв., въззивният съд е приел, че в чл.28 от договора за услуга страните са предвидили две хипотези на дължимост на неустойка – за неизпълнение на задълженията по договора в размер на 10 % от стойността на договора и за забава на задълженията по договора в размер на 0,5 % на ден, но не повече от 10 % от договорената стойност. По отношение на първата хипотеза, решаващият съд е счел, че уговорената неустойка намира приложение единствено в случай на пълно неизпълнение на поетите задължения от страните относно предмета на договора и е изложил съображения относно нейната недължимост. Позовавайки се на изричното признание във въззивната жалба на „Монтажинженеринг” АД, че строителните и ремонтни работи са приети при забавено изпълнение за съответния период на забавата, вкл. и относно периода на забавата, представените актове обр. 19, както и на заключението на вещото лице по проведената съдебно – техническа експертиза, Софийският апелативен съд е заключил, че се дължи неустойка при уговорената втора хипотеза – забавено изпълнение на задълженията. Тълкувайки волята на страните, е приел, че критерий за определяне размера на неустойката е продължителността на забавата, но не и обема на неизпълнението. Счел е за недопустимо искането на „Монтажинженеринг” АД за намаляване размера на неустойката, като е посочил, че неустойка, уговорена между търговци, не може да бъде намалена поради прекомерност. Според въззивния съд основателни са доводите на изпълнителя за липса на възможност за кумулиране на двете неустойки, предвидени в чл.28 от договора. Изложил е съображения, че по този начин се налагат две санкции за едно и също неизпълнение. Тъй като при забавено изпълнение следва да се начисли единствено втората уговорена неустойка, то искът за заплащане на необезщетение поради неоснователно обогатяване е приет за частично основателен.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси” поставя при допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е да се преразглеждат отново договорните отношения между страните с оглед прилагането на чл.59 ЗЗД при валидно издадена и усвоена, след произнасяне с влязло в сила съдебно решение, банкова гаранция?; 2/ Допустимо ли е при наличието на други искове и то между съсобственици на един имот, ощетеният да се защитава единствено с иска по чл.59 ЗЗД?
В изложението към касационната жалба на „Монтажинженеринг” АД по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните правни въпроси: 1/ Какви критерии се прилагат при тълкуване на спорна клауза от договора между страните и дали валидно сключеният договор обвързва страните и може ли да бъде изменен чрез тълкуване?; 2/ Каква преценка дължи съдът по отношение на размера на уговорената неустойка и съпоставката й с обема на неизпълнението, което обезпечава?; 3/ Длъжен ли съдът при постановяване на съдебното решение да обсъди всички твърдения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си доводи? Въпросите се обосновават с допълнително основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, предвид противоречивото им разрешаване в обжалваното въззивно решение и практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 4/17.12.2013г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГК на ВКС, решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. на ВКС, I т.о., решение № 89/17.07.2009 г. по т.д. № 523/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 167/26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 157/30.10.2012 г. по т.д. № 696/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 220/31.07.2014 г. по гр.д. № 6126/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 159/17.10.2014 г. по т.д. № 3605/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 502/26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 100/10.08.2015 г. по т.д. № 1191/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 137/25.06.2010 г. по т.д. № 888/2009 г. на ВКС, II т.о. – по първи въпрос; т.3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, решение № 129/09.07.2010 г. по т.д. № 977/2009 г. на ВКС, II т.о. – по втори въпрос и ППВС № 1/13.07.1953 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 344/21.09.2012 г. по гр.д. № 862/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 127/05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 194/18.06.2013 г. по гр.д. № 1100/2012 г. на ВКС, IV г.о. – по трети въпрос. Въпросите са поставени и при въвеждане на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Без да свързва с конкретна аргументация касаторът посочва и предпоставката по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
По касационната жалба на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси”:
Първият правен въпрос е въведен при обосноваване на твърдение, че дружеството-изпълнител по договор за услуга е участвало в качеството си на трето лице – помагач на страната на ответника в производството по иска с правно осн. чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане по банкова гаранция, предявен от държавната агенция-бенефициер срещу банката-гарант, поради което и е недопустимо в производството по иск за неоснователно обогатяване /неоснователно получена от бенефициера по банковата гаранция сума/ отново да се преразглежда въпросът налице ли е изпълнение по валутното правоотношение. Така въведен правният въпрос не отговаря на фактите, по които се е произнесъл въззивният съд. Действително същият е коментирал влязлото в сила съдебно решение по иска с правно осн.чл.422 ГПК, постановено на 24.07.2009г. по т.д. № 883/2007г. на СГС, но видно от мотивите на акта изрично решаващият съд е приел, че извън предмета на делото са възраженията за изпълнение на задълженията по договор № 224/03.04.2006г. и не е обсъждал ангажираните от страните доказателства в тази насока. Съответно и във въззивното решение на САС по т.д. № 96/2010г., с което се оставя в сила решението на СГС, апелативният съд също не е обсъждал посочените възражения и доказателства. Ето защо се налага извод, че първият правен въпрос не отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият въпрос също не изпълнява изискването за общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно мотивите на въззивното решение съдът не е обусловил крайния си правен извод на съображения относно допустимостта на иск по чл.59 ЗЗД, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик на недвижим имот.
Не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно задължителните постановки в т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. За да е налице това основание, не е достатъчно касаторът само да се позове на същото, но е необходимо и да обоснове, че по поставения правен въпрос е създадена поради неточното тълкуване на закона съдебна практика, която се нуждае от промяна или че е нужно осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и че по същия правен въпрос законите са непълни, неясни или противоречиви и е необходимо да се създаде съдебна практика по прилагането им или тя да бъде осъвременена. Първият въпрос е въведен при позоваване единствено, че е от значение за точното прилагане на закона, каквото самостоятелно допълнително основание няма предвидено в чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По отношение на втория въпрос липсва аргументация защо същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По касационната жалба на „Монтажинженеринг” АД:
Първият и вторият въпрос, свързани с размера на уговорената неустойка, приложението на чл.20 и чл.20а ЗЗД и начина на тълкуване на договора, не съответстват на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК. В съдържанието на въпросите е инкорпорирано развитото в касационната жалба оплакване за неправилност на обжалваното решение и конкретно – за необосноваността и незаконосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до точния смисъл и съдържанието на уговорките, обективирани в чл.28 от договора относно основата, върху която се начислява неустойката за забава и относно периода на забавата. Общите основания за неправилност на обжалваното решение (чл.281, т.3 ГПК) не могат да запълнят изискуемото съдържание на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като във фазата на селектиране на касационната жалба касационната инстанция не извършва проверка на законосъобразността на атакувания съдебен акт.
Същевременно е налице трайно установена практика на ВКС, съгласно която при наличие на съмнение, неяснота или двусмисленост на договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл.20 ЗЗД критерии – търси се действителната воля, отделните уговорки в договора се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване с целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В този смисъл са цитираните от касатора решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. на ВКС, I т.о., решение № 89/17.07.2009 г. по т.д. № 523/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 167/26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 100/10.08.2015 г. по т.д. № 1191/2014 г. на ВКС, II т.о., служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 105/30.06.2011 г. по т.д. № 944/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 170/15.10.2014 г. по т.ф. № 595/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 16/28.02.2013 г. по т.д. № 218/2012 г. на ВКС, II т.о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 ГПК. В настоящия случай въззивният съд е тълкувал съдържанието на чл.28 от договора, спазвайки правилата, предвидени в чл.20 ЗЗД. При анализа на посочената договорна клауза и обсъждане на доказателствата въззивният съд не е изменил поетите от страните с договора задължения, нито е приел, че са създадени права, които страните не са уговаряли. Общата воля относно начина на изчисляване на неустойката за забава е изведен от съдържанието на клаузата и от съпоставянето й с останалите уговорки в договора, вкл. и относно: предмета на договора – изготвяне на инвестиционни проекти и СМР на система от съоражения, интереса на възложителя да получи като едно цяло и в срок договорените работи, определената глобално цена за възложената работа.
По отношение на третия въпрос не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по същество са изложени касационни оплаквания за неправилност на обжалваното решение от една страна, а от друга – въззивният съд е съобразил установената съдебна практика. Съобразно постоянната практика на ВКС, обективирана в т.2 от ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от ТР № 1/04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, цитираните от касатора решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи (пример неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства), когато страните спорят относно конкретни факти и доказателства и пред въззивната инстанция, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и изложените в отговора на въззивната жалба съображения всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл.235, ал.2 и чл.236, ал.1 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай с обжалваното решение въззивният съд е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, обсъдил е доказателствата по делото и доводите на страните, които имат значение за решението по делото, съответно е преценил всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и е формирал свои фактически и правни изводи по предмета на спора.
Не е налице и соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението към касационната жалба липсва аргументация относно значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Като неоснователно следва да се прецени поддържаното и от двамата касатори основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение на САС не разкрива никой от изброените по – горе пороци. Следва да се отбележи, че изложените от касатора Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси” доводи за очевидна неправилност на въззивното решение не съответстват на данните по делото. Съдът се е произнесъл в рамките на определения от страните предмет на спора с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания относно даденото от първоинстанционния съд тълкуване на клаузата на чл.28 от договора относно неустойката при неизпълнение.
Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода на спора разноски на касатора Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси”, който е подал само касационна жалба, но не и отговор по касационната жалба на насрещната страна, не се присъждат.
Касаторът „Монтажинженеринг”АД е направил искане в подадената от него касационна жалба и в писмения отговор по касационната жалба на насрещната страна за присъждане на разноски за настоящето производство. Към същите видно от описаните приложения са били представени адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие. Съгласно договора страните по него са уговорили адвокатското възнаграждение да бъде заплатено по банков път. До датата на заседанието за произнасяне на настоящия състав по реда на чл.288 ГПК не са представени доказателства за извършени по указания начин разноски, поради което и такива не следва да се присъждат в полза на дружеството.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2165/23.10.2017 г. по гр.д. № 3425/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: