О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 469
София, 19.12.2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 5699 по описа за 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение от 31.01.2013г. по гр.д. №15 887/2012г. на Софийски градски съд, ІІІ-б състав, с което е оставено в сила решение от 26.03.2012г. по гр.д. № 9149/2008г. на Софийски районен съд, 25 състав за признаване за установено по иска на Българска академия на науките/Б./, че С. Х. Б., О. М. П., Л. Б. Г., В. Г. У., Й. Г. С., Н. Г. Д., С. Н. М., Н. В. Т., В. В. Ф., Р. Н. Б., М. М. М., Р. Н. Д., Л. С. А. и В. С. Д. не са собственици на имот с пл. № 3250/част от стар пл. № 3852 по кад. план на С. от 1939г./, нанесен в кад.лист № 603 от действащия кадастрален план на С., район „М.”, местн.”Ю. градска територия ІІч.” и за отмяна на основание чл. 431, ал.2 ГПК/отм./ на издаден през 2006г. констативен нотариален акт за собственост на имота.
Жалбоподателите О. М. П., С. Н. М., М. М. М. и Л. С. А. чрез пълномощника адв. П. намират решението за неправилно. В изложението на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК посочват три правни въпроса, решени в противоречие с практиката на ВКС.
Касационна жалба е подадена и от Р. Н. Д. чрез особения му представител адв. С. М.. В нея са формулирани същите три правни въпроса.
Ответникът по жалбите Българска Академия на науките взема становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Предявен е отрицателен установителен иск за собственост на недвижим имот. Ищецът Българска академия на науките твърди, че е собственик на имота на основание чл. 10 ал.2 от Закона за Б., тъй като имотът е част от държавен терен, предоставен на А. за стопанисване. С Указ № 12 на Ц. Б. ІІІ, обн. в ДВ бр. 54/1941г., е основан Българо-немски институт за земеделски изследвания, а с Указ № 128, обн. в ДВ бр. 5/1942г., за нуждите на този институт са отчуждени частни недвижими имоти в землището на С., обозначени на приложен план и опис. Процесният имот със стар № 3852 попада в този план и опис като за него е изплатено обезщетение на наследодателя на ответниците Г. Г.. Б. се явява правоприемник на горепосочения Българо-немски институт.
В полза на ответниците е издадено решение на ОСЗГ”Студентска” от 1999г. за възстановяване на собствеността в качеството им на наследници на Г. К. Г. върху имот с площ от 700 кв.м., представляващ имот пл. № 3250/част от стар пл.№ 3852 по кад. план от 1939г./. Те са се снабдили през 2006г. с констативен нотариален акт за собственост.
Съдът е намерил за установено, че имотът е отчужден с Указ № 128 от 1942г. за нуждите на института, че е станал собственост на Б. и че собствеността върху него не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ. Имотът не е бил включван в ТКЗС, а непрекъснато е бил във владение на Б.. Понастоящем имотът е част от терена на Научния комплекс на Б. – 7-8км., където е изградена материалната база на няколко института към Б. и достъпът се осъществява чрез пропускателен режим. Касае се за мероприятие, непозволяващо възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК, които са идентични и за двете жалби, съдът намира следното:
Първият правен въпрос е: налице ли е интерес от предявяване на установителен иск спрямо лице, което се е разпоредило с имота. Въпросът е свързан с възраженията на двама от ответниците, че преди завеждане на делото са отчуждили своите идеални части от имота. Съдът е приел, че исковата молба е заведена през 2003г., а прехвърлителните сделки са от 2007г. и се е позовал на разпоредбата на чл. 121, ал.2 ГПК/отм./, според която производството продължава между първоначалните страни. Твърди се от жалбоподателите и е видно от щемпела на исковата молба, че тя е заведена през 2008г., така че извършените разпореждания от О. П. и С. М. са преди завеждане на иска. Във връзка с това жалбоподателите се позовават на съдебна практика, според която за да е налице правен интерес от водене на установителен иск е необходимо да има спор между страните – Решение № 163 от 13.01.2011г. по т.д. № 12/2010г. на І т.о. и Решение № 455 от 10.08.2010г. по т.д. № 464/2009г. на ІІ т.о. В нито едно от двете решения преценката за правен интерес не е извършена при фактическа обстановка като настоящата. Посочено е от ответника по жалбата определение № 22 от 18.01.2011г. по гр.д. № 380/2010г. на І г.о., където се приема, че собственикът на имота има правен интерес да установи действителните си права по отношение на лице, разпоредило се с него. Определението е постановено по реда на чл. 274, ал.3 ГПК и даденото в него разрешение съответства като краен резултат на възприетото в обжалвания акт относно допустимостта на иска спрямо двама от ответниците.
На второ място е поставен въпроса: приключила ли е процедурата по отчуждаване на имота, ако за него не е изплатено обезщетение. Касаторите сочат съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, според която при неизплащане на обезщетение е налице отнемане на имота не по предвидения в закона ред по смисъла на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. В случая от една страна съдът е приел, че събраните доказателства установяват изплащане на обезщетение на наследодателя при отчуждаването през 1942г. От друга страна, при направените изводи за липса на предпоставки за реално връщане на имота поради реализиране на мероприятието, за което е отчужден, въпросът дали е изплатено обезщетение или не, не е определящ за изхода на спора.
Третият правен въпрос, повдигнат от касаторите, е процесуален и е свързан със задължението на съда да обсъди всички доказателства, съответно дали необсъждането им представлява нарушение на съдопроизводствените правила. Тук касаторите визират наведените оплаквания за погрешното посочване на датата на предявяване на иска и съответно констатацията, че прехвърлянето на дяловете на двама ответници е в хода на делото; също така имат предвид неправилното обсъждане на доказателствата за изплатеното обезщетение. Представената от тях съдебна практика е по приложението на чл.188 ГПК/отм./ и за дейността на въззивната инстанция като инстанция по същество. Както бе изтъкнато грешката в годината на предявяване на иска не е опорочила крайните изводи за допустимост на иска спрямо тези лица. А въпросът дали е изплатено определеното обезщетение при отчуждаването на имота не е обусловил уважаването на иска. Оплакванията на касаторите за неправилно обсъждане на доказателствата всъщност са такива по правилността на обжалвания акт /чл. 281 ГПК/, но не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК са други.
Поради изложеното следва да се откаже достъп до касационен контрол.
Ответникът по жалбите претендира присъждане на разноски, но не е доказал да е направил такива в касационното производство.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 31.01.2013г. по гр.д. №15 887/2012г. на Софийски градски съд, ІІІ-б състав по касационните жалби на О. М. П., С. Н. М., М. М. М. Л. С. А. и Р. Н. Д..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: