О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 47
София, 10.01.2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 623 по описа за 2012 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. К. С. чрез адв. Е. П. от АК София срещу въззивно решение № 1929/13.12.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 2459/2011 г.
Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Насрещните страни С. С. П. и Д. С. П., чрез адв. Г. С. от АК София са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
С въззивното решение е потвърдено това на първата инстанция по искове с правно осн. чл. 59, ал. 1 и чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
С. П. и Д. П. търсят обезщетение, съответно за ползване без основание на собствения им недвижим имот по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както обезщетение за причинено увреждане на тяхната вещ по чл. 45 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е разгледал иск за 28 080 лв. по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и иск за 4 190,04 лв. по чл. 45, ал. 1 ЗЗД на С. П., както и иск за 3120 лв. по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и иск за 465,56 лв.по чл. 45, ал. 1 ЗЗД на Д. П..
Те са частично уважени и въззивният съд е потвърдил първостепенния съдебен акт.
Въззивното решение подлежи на касационно обжалване само в частта, с която съдът се е произнесъл по иска на С. П. срещу М. С. за сумата от 28 080 лв. по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Решението по другите искове, които са оценяеми, по гражданско дело и са с цена всеки под 5000 лв., е изключено от касационен контрол по силата на чл. 280, ал. 2 ГПК в редакцията след изм. ДВ бр. 100/2010 г.
Всеки един от разгледаните от въззивната инстанция обективно и субективно съединените искове има своя цена и е без значение какъв е техния сбор за възможността решенията, постановени по тях да подлежат на касационно обжалване.
В заключение, на основание чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да се върне касационната жалба в частта срещу въззивното решение, с което е разгледан иск на С. П. по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за 4 190,04 лв., както и исковете на Д. П. за 3120 лв. по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и иск за 465,56 лв.по чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
В останалага част касационната жалба е допустима.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С. П., като съсобственик на недвижим имот търси обезщетение за ползването му без основание от М. С. в периода 01.06.2007 г. – 22.03.2010 г. съобразно своята квота от собствеността върху вещта.
Въззивният съд установил, че с влязло в сила решение по чл. 108 ЗС М. С. е осъдена да предаде на собствениците С. П. и Д. П. владението върху техния недвижим имот, находящ с в [населено място] местност „Л. – зона В”. Решението е влязло в сила на 07.02.2006 г., но не е изпълнено доброволно от С. и собствениците са въведени във владение чрез съдия изпълнител на 22.03.2010 г.
Съдът приел, че за периода след 22.03.2010 г. не е установено ответника С. да е упражнявала фактическа власт върху вещта. До тогава, считано от 01.06.2007 г. /началната дата на исковия период/ владението й е установено от формираната сила на присъдено нещо по ревандикационния иск и изпълнителното производство. Това владение е без основание, поради което С. дължи обезщетение в размер на средномесечен наем, определен с помощта на съдебен експерт.
Искът на С. П. по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е уважен за периода 01.06.2007 г. – 22.03.2010 г. в размер на 28 080 лв.
В изложението към касационната жалба са повдигнати следните въпроси:
Възможно ли е страната да претендира обезщетение за имот, позовавайки се на съдебно решение за „възстановяване владението върху този имот, в който, обаче, имота е различен от този за който се иска заплащане на обезщетение”. Как се индивидуализира недвижим имот и разлика от 5 кв.м. в площта може ли да се приеме като „несъществена характеристика”. Подлежи ли на доказване факта дали ответника ползва имота без основание по иск с правно осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато той е осъден да предаде на собствениците владението му, на осн. чл. 108 ЗС с влязло в сила съдебно решение. Има ли неоснователно владение, когато спорната вещ е неоградено място и ответника не е поставял заключващи устройства и катинари, не е използвал по никакъв начин двора и не е извличал полезни свойства от вещта. Допустимо ли е съдът да прави предположения за относими и съществени по делото факти, които не са доказани по делото. Трябва ли ищците по иск с правно осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД да изпратят покана за опразване на имота или за заплащане на обезщетение. Без надлежна покана може ли да се удостовери, че някое лице е предложило доброволно да му бъде освободен имота и как тогава се определя началната дата, от която се изчислява периода, за който се търси обезщетение. Допустимо ли е съдът да не уважи доказателствено искане за представяне на оригинали на писмени доказателства, представени от другата страна, които са оспорени като съдържание или подписи.
К. поддържа, че повдигнатите правни въпроси са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото, но не е изложил правни доводи във връзка с това.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Въпросите, поставени във връзка с идентичността на имота по настоящото дело и този по ревандикационния иск, не се нуждаят от тълкуване с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото.
Не е имало съмнение в доктрината и съдебната практика, че основен идентификационен белег на недвижимите имоти са техните граници, още повече, когато става реч за урегулирани поземлени имоти /по законова дефиниция парцелните граници са и имотните граници на земята/. В случая, въпросът е и без значение, доколкото по делото е установено, а и страните не спорят, че принудителният въвод на П. по решението за ревандикация, е извършен в имота, за който се търси и обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Относно поставените правни въпроси за доказването на владението върху вещта при предявен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато преди това спорът за собственост е разрешен с влязло в сила съдебно решение по чл. 108 ЗС:
Те също не създават трудности в правоприлагането. Правните норми са ясни и по приложението им има многобройна съдебна практика, която е непротиворечива.
Сила на присъдено нещо при действието на ГПК от 1952 г. се формира към датата на приключване на устните състезания, а при действието на ГПК от 2007 г. преди даване ход на устните състезания в инстанцията, която решава спора по същество. При уважен иск с правно основание чл. 108 ЗС към посочената дата в отношенията между насрещните страни по спора и техните правоприемници се установява със сила на присъдено нещо следното: ищецът е собственик на вещта на посоченото придобивно основание, ответникът упражнява фактическа власт върху същата вещ, владението му е непротивопоставимо на собственика /без основание/.
Ясно е също така, че когато се установи владение в началото и края на един период, то се предполага, че такова се е осъществявано и между двете дати, доколкото не е установено нещо друго.
В случая, периодът, за който е уважен иска, попада във времето между влизане в сила на решението по чл. 108 ЗС и принудителното му изпълнение чрез въвеждане на собствениците в имота спрямо ответника по ревандикацията.
Решението на въззивния съд е в съответствие с точното приложение на закона и в съответствие със съдебната практика. При липсата на доказателства, че С. доброволно е върнала владението върху имота след осъждането, съответно, че за някаква част от периода между датата, към която е формирана силата на присъдено нещо по чл. 108 ЗС и датата на принудителното изпълнение на осъдителното решение, тя не е владяла лично или чрез трети лица вещта, за съда не е имало основание да приеме, че липсва пасивна легитимация по иска с правно осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване.
В съответствие с точното приложение на закона и при многобройна, непротиворечива и ясна съдебна практика, въззивният съд, в съответствие с нея е приел, че за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е нужно предварително отправяне на покана от собственика до упражняващия фактическа власт върху вещта му. Ясно е и последователно съблюдавано в съдебната практика, че поканата не прави неоснователно ползването на чуждия имот, а това, че субектът, упражняващ фактическата власт няма основание за това, противопоставимо на собственика. Последният обеднява без основание от деня, в който владението /държането/ бъде осъществено, а това може да стане по различни начини, включително чрез предоставяне вещта на трети лица и не е нужно собственикът да не е могъл да „влезе” в имота си.
Въпросът дали е допустимо съдът да не уважи доказателствено искане за представяне на оригинали на писмени доказателства, представени от другата страна, които са оспорени като съдържание или подписи, е неотносим в случая, а и правният въпрос, не поставя проблеми в съдебната практика, като разрешението във върззивното решение й противоречи.
Оригиналите на копия от писмени доказателства се представят при поискване, когато копието е неясно, нечетливо или създава съмнение за външно въздействие, а също и при оспорване по чл. 193 ГПК. В случаите, когато се оспорват документи, неотносими към спора или във връзка с факти, без значение за разрешаване на съдебния спор, не е необходимо да се прилагат оригиналите на „оспорените” документи. Така е в случая.
К. счита, че съдът е трябвало да задължи ищците да представят оригинала на разписка от нотариалната им покана до С. за доброволно изпълнение на решението по чл. 108 ЗС, както и оригинала от протокола за въвод във владение, издаден от държавен съдебен изпълнител.
Както стана ясно, поканата за доброволно изпълнение, изпратена чрез нотариус няма отношение към релевантните за спора факти. Съдът, също така не е правил фактически или правни изводи, изхождайки от съдържанието на този документ. Той изобщо не е обсъждан в съдебното решение.
С. не оспорва, че въвод е извършен, нито кога е станало това и по изпълнение на кое решение, а твърди, че представеното с исковата молба копие не е подписано от държавния съдебен изпълнител Б.. При това положение, в съответствие с твърденията и оспорванията на страните, за съда е без значение авторството на протокола за въвод, след като безспорно такъв е извършен в изпълнителното производство, действията на съдия изпълнителя не са били обжалвани по съответния ред, нито С. е доказала, че доброволно е изпълнила решението по чл. 108 ЗС /липсват дори подобни твърдения/.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ВРЪЩА на осн. чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК касационна жалба, подадена от М. К. С. чрез адв. Е. П. от АК София срещу въззивно решение № 1929/13.12.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 2459/2011 г. в частта, с която е разгледан иск на С. П. по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за 4 190,04 лв., както и иск за 3120 лв. по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и иск за 465,56 лв.по чл. 45, ал. 1 ЗЗД на Д. П..
ПРЕКРАТЯВА производството по гражданско дело № 623 по описа на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение за 2012 г. в тази част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО само в тази му част /по чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК/ може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд .
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 1929/13.12.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 2459/2011 г. в частта, с която е разгледан иск на С. П. по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата от 28 080 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО по чл. 288 ГПК не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: