О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 47
гр. София 20.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 18 януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
ч. гр.дело № 4189 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по подадена касационна частна жалба от ищцата М. Д. П., чрез адв. Д. М., срещу определение № 12118/19.05.2016 г., по ч. гр. дело № 2271/2016 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на М. Д. П. срещу определение от 05.02.2016 г. по гр. д. № 40617/2015 г. на Софийски районен съд, с което е върната исковата й молба с вх. № 12767/13.07.2015г. против „ Д. VII С.“ и е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявените искове.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното определение са съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Искането е за отмяна и постановяване на друго, с което делото да се върне на Софийски районен съд за продължаване на процесуалните действия по предявените искове.
В изложението, което е инкорпорирано в касационната частна жалба е поставен правният въпрос – дали може постановена присъда в наказателно производство, постановена след издаване на заповед по чл. 417 от ГПК, да бъде приета като новооткрито обстоятелство или ново писмено доказателство, което разпростира правните си последици върху актовете по чл. 417 ГПК. Счита, че произнасянето по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателката съобразно правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК приема следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С въззивното определение е прието, че първоинстанционното производство е образувано по предявени искове с правно основание чл.424 ГПК от М. Д. П., против [фирма] за установяване недължимостта на сумата от 14 438,91 лв., присъдена съгласно изпълнителен лист, издаден по гр. дело № 61991/2010 г. по описа на Софийски районен съд и на сумата от 16 240, 91лв., която е присъдена съгласно изпълнителен лист, издаден по гр. дело № 849/2011г. по описа на Софийски районен съд и евентуално за унищожаване на споразумение от 24.11.2010г. и спогодба от 03.12.2010г., въз основа на които са издадени изпълнителните титули. Констатирано е, че с определение от 05.02.2016г. на Софийски районен съд по гр. дело № 40617/2015г. е прекратено производството по исковете с правна квалификация чл. 424 ГПК, тъй като приложената присъда по н.о.х.д. № 4955/2011г. на Софийски районен съд не обуславя тяхната допустимост, доколкото не е от значение за възникването или съществуването на вземането, нито касае действителността на документите по чл. 417 ГПК, а има за предмет само дали извършените от ищцата действия или бездействия осъществяват признаците на сочените престъпления по чл.202,ал.2,вр.чл.201 НК.
Въззивният съд е приел, че допустимостта на исковете се определя от наличието на всички положителни и отсъствието на отрицателни процесуални предпоставки, че правният интерес от иска е положителна предпоставка за съществуване на правото на иск. Обосновал е, че преценката дали в исковата молба се съдържат твърдения за новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, както и дали те са основание за преразглеждане на въпроса за дължимостта на вземането е от значение за допустимостта на иска по чл. 424 ГПК, а не за неговата основателност, като се е позовал на т. 16 от ТР № 4 от 18.06.2014г., постановено по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Посочил е, че от приложената по делото присъда по нохд № 4955/2011 г. на Софийски районен съд се установява, че жалбоподателката-ищца е оправдана по обвинения за продължавано престъпление по чл.202,ал.2,вр.чл.201, вр.чл.26,ал.1 НК за присвояване на парични суми, собственост на [фирма].
Съдът е преценил, че представената присъда не е нито новооткрито обстоятелство, нито ново писмено доказателство, което да има отношение към писмените доказателства, послужили за основание за издаване на заповедите за изпълнение по чл.417 ГПК –споразумение от 24.11.2010г. и спогодба от 03.12.2010г.
При тези съображения въззивният съд е приел, че предявените искове са недопустими, преценил е за правилно първоинстанционното определение и е оставил частната жалба на М. П. без уважение.
По правния въпрос:
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставения правен въпрос в изложението. Правният въпрос касае приложение разпоредбите на чл.424 ГПК и чл. 300 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която съдът преценява, че не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Освен изложеното съдът съобразява, че жалбоподателката не е посочила в съответствие с изискванията на т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС противоречива съдебна практика или непротиворечива, но неправилна съдебна практика, която подлежи на преодоляване, поради изменение в законодателството или обществените отношения, за да се гарантира точното прилагане на закона и развитие на правото. С оглед на това съдът намира, че не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставения въпрос.
Само за яснота съдът отбелязва, че обжалваното въззивно определение е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в т.16 от т.решение № 4/18.06.2014 г. по т.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която преценката дали в исковата молба по чл.424 ГПК се твърдят навооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, които дават основание за преразглеждане на въпроса за дължимостта на вземането е от обуславящо значение за допустимостта на иска, а не за неговата основателност. Освен това според трайната практика на ВКС, за да е допустим иска по чл.424 ГПК следва да се твърдят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства за факти от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок. С оглед на тази практика е прието с обжалваното определение, че постановената присъда по нохд № 4955/2011 г. на Софийски районен съд, с която жалбоподателката М. Д. П. е призната за невиновна и е оправдана по обвинения за продължавано престъпление по чл.202,ал.2,вр.чл. 201 НК, вр.чл.26,ал.1 НК за присвояване на парични суми, собственост на [фирма] не е новооткрито обстоятелство, нито ново писмено доказателство, което да е относимо към писмените доказателства, послужили за основание за издаване на заповедите за изпълнение по чл.417 ГПК.
В случая жалбоподателката с предявяване на иска по чл.424 ГПК е предприела една от формите за защита на длъжника срещу вземания, за които са издадени заповеди за изпълнение по реда на чл.417 ГПК. В разпоредбите на глава X. ГПК при издаден изпълнителен лист въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл.418, вр.чл.417 ГПК са предвидени и други форми за защита на длъжника които жалбоподателката не е упражнила. Това са – длъжникът да подаде възражение по чл.414 ГПК в предвидения там двуседмичен преклузивен срок, без да е необходимо да обосновава възражението си. Предявяването на възражение води до необходимостта кредитора да предяви иска по чл.422 ГПК в който случай ако жалбоподателката бе предприела тази защита би могло да се иска спиране на производството по предявения установителен иск по чл.422 ГПК, поради образуваното наказателно дело. След постановяване на присъдата по наказателното дело същата би могла да бъде зачетена от гражданския съд. Когато длъжникът пропусне да предяви възражението по чл.414 ГПК неговата правна възможност да предяви иск въз основа на факти, настъпили до приключване на срока по чл.414 ГПК се преклудира, освен ако той не е знаел или не е могъл да знае за тях, съответно въз основа на нови писмени доказателства. В последната хипотеза е предвидена защитата, която е предприела жалбоподателката с иск по чл.424 ГПК. Друга форма за защита на длъжника е и чрез възражението по чл.423 ГПК, която също не е упражнена от жалбоподателката в предвидения едномесечен преклузивен срок в ал.1-ва на посочения текст от ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на определението на Софийски градски съд по поставения въпрос от жалбоподателката М. Д. П., чрез адв. Д. М..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на определение
№ 12118/19.05.2016 г., по ч. гр. дело № 2271/2016 г. на Софийски градски съд по касационна частна жалба вх. № 87996/28.06.2016 г., подадена от ищцата М. Д. П., [населено място],[жк], [жилищен адрес] чрез адв. Д. М..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: