О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 47
София, 23.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1715/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от: Фонд за гарантиране на влоговете в банките, чрез процесуалните му пълномощници и „Корпоративна търговска банка” АД – в несъстоятелност, представлявана от А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на синдик, чрез процесуалния й пълномощник, и по съвместна насрещна касационна жалба на: Аполо Естейтс” ООД, „Загара” ООД, „Зара Кейтъринг” ООД, „Зара Имобилиаре” ООД, „Милин камък” ООД, „Каскадас Имобилиаре” ООД и „Лондон Естейтс” ООД, чрез процесуалния им представител, срещу решение № 310 от 05.02.2018 г. по в.т.д. № 6289/2016 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, пети състав.
Касаторът Фонд за гарантиране на влоговете в банките обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 1236 от 15.07.2016 г. по т.д. № 4563/2015 г. на Софийски градски съд, VІ-14 състав за осъждане на Фонда да заплати следните суми: на Аполо Естейтс” ООД – сумата 160 378.06 лв., на „Загара” ООД – сумата 160 378.06 лв., на „Зара Кейтъринг” ООД – сумата 159 595.73 лв., на „Зара Имобилиаре” ООД – сумата 152 359.16 лв., на „Милин камък” ООД – сумата 152 359.16 лв., на „Каскадас Имобилиаре” ООД – сумата 144 242.46 лв. и на „Лондон Естейтс” ООД – сумата 80 266.67 лв., както и в частта за присъдените разноски.
В тази жалба се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствени правила. Твърди се, че при постановяване на решението не са обсъдени наведените във въззивната жалба доводи относно пороците на нотариалното удостоверяване и нередовността на връчването на уведомлението за извършената цесия. Касаторът счита, че неправилно е тълкувана и приложена нормата в чл.4, ал.3 ЗГВБ /отм./, в резултат на което са изведени незаконосъобразни изводи, че лица, придобили права по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога преди вземане на решението на БНБ по чл.23, ал.1, стават „вложители” по см. на §1, т.3 от ДР на същия закон. В резултат на тази материална незаконосъобразност, въззивният съд е разширил кръга на правоимащите лица по чл.4, ал.1 ЗГВБ/отм./ и е нарушил основния принцип на гарантиране на влоговете, залегнал и в Директива 94/19 ЕО на Европейския парламент и на Съвета. В жалбата са развити подробни правни съображения във връзка с релевирано оплакване за неправилно тълкуване на чл.23 ЗГВБ /отм./ и на §1, т.3, вр. с §1, т.1 от ДР на същия закон.
Касаторът Фонд за гарантиране на влоговете в банките основава искането за допускане на касационно обжалване на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по формулирани в изложението материалноправни и процесуалноправни въпроси.
Касаторът „Корпоративна търговска банка” АД – в несъстоятелност /трето лице помагач на ответника/, представляван от А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на синдик, атакува въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на СГС за уважаване на предявените осъдителни искове. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че цесията не е обичайна банкова сделка, поради което цесионерите не са придобили качеството „вложител” по см. на § 1, т.3 от ДРЗГВБ и нямат право да получат гарантирани суми от ФГВБ. По съображения, подробно развити в жалбата, претендира за отмяна на въззивното решение в атакуваната част.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани материалноправни въпроси, по които се поддържа допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК и процесуалноправен въпрос, по който се твърди отклонение от практиката на ВКС. В жалбата се поддържа и самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
По посочените две касационни жалби са подадени писмени отговори от дружествата – ищци, чрез пълномощника им. Оспорват се изцяло исканията за допускане на касационно обжалване, а по същество се поддържат доводи за правилност на атакувания съдебен акт.
Насрещната касационна жалба е насочена срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено допълнителното решение на СГС за отхвърляне на предявените искове по чл.86, ал.1 ЗЗД. Твърдят се основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяна на атакувания съдебен акт в тази част и присъждане на обезщетение в размер на законната лихва върху главниците. Търговските дружества – касатори поддържат, че съдът неправилно е тълкувал разпоредбата на чл.24, ал.2 ЗГВБ/отм./, като считат, че Фондът е освободен от заплащане на лихви, но не и от заплащане на обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроса: Лихвите по см. на чл.24, ал.2 ЗГВБ/отм./ обхващат ли и обезщетението по см. на чл.86, ал.1 ЗЗД, което е в размер на законната лихва от деня на забавата, в случаите на предявен иск за изплащане на гарантираната сума по ЗГВБ/отм./ от страна на Фонда за гарантиране на влоговете в банките.
В постъпили по делото писмени отговори от Фонд за гарантиране на влоговете в банките и от „Корпоративна търговска банка” АД – в несъстоятелност, се твърди липса на основание за достъп до касация, а по същество за правилност на въззивното решение в обжалваната от насрещните касатори част.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Насрещната касационна жалба е депозирана от надлежни страни, при спазване на чл.287, ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София е приел от фактическа страна следното: наличие на валидни облигационни правоотношения между „КТБ” АД и Б. Б., в резултат на което на името на Б. са открити две сметки; С договор за цесия от 29.03.2014 г., с нотариална заверка на подписите, Б., в качеството му на цедент, е прехвърлил на дружествата – ищци вземания към банката в размер на суми между 73 750 евро и 82 000 евро; За осъществените цесии банката е уведомена чрез нотариална покана, чрез уведомление за връчване, на основание чл.43, ал.2, вр. с чл.47, ал.1 ГПК. Отразени са съответните решения на УС на БНБ – от 20.06.2014 г. за поставяне на банката под специален надзор, продължен с решение от 16.09.2014 г., както и решение № 138 от 06.11.2014 г. за отнемане на лиценза на „КТБ” АД за извършване на банкова дейност.
Предявените от дружествата цесионери искове срещу Фонд за гарантиране на вземанията в банките са квалифицирани от въззивния съд по чл.10, ал.2 от Наредба № 23 за условията за реда за изплащане на суми по влогове в банка с отнета лицензия до гарантирания размер /отм./, вр. с чл.23 от ЗГВБ/отм./, вр. с § 5 от ПЗР на ЗГВБ, като не е възприета дадената от първоинстанциония съд правна квалификация по чл.20, ал.1 ЗГВБ/отм./.
По отношение на сключения на 29.03.2014 г. договор за цесия, от който ищците черпят права, е потвърден изводът на СГС за недоказаност на оспорването на извършеното нотариално удостоверяване. В тази насока са изложени съображения за липса на материална доказателствена сила на удостоверението, издадено от ГД”Гранична полиция”, основани на посочената в документа липса на данни за всички пътувания на граждани на ЕС, вкл. български граждани, след 01.01.2007 г.
Решаващият състав на САС е приел за установено, че банката е била надлежно уведомена на 30.06.2014 г. за извършената цесия, като изпратената на 16.06.2014 г. нотариална покана е връчена при приложение на фикцията по чл.43, ал.2 ГПК, вр. с чл.50, ал.4 и чл.47, ал.1 ГПК, вр. с чл.50 ЗННД. В тази насока са преценени: отбелязванията върху нотариалната покана и разписката към нея, извлечението от регистъра на нотариус Ч., показанията на разпитаните свидетели, вкл. и на надлежно натоварен за това връчител В. М.. С оглед на действащата, към момента на връчването на поканата, редакция на чл.47, ал.1 ГПК, към която препраща чл.50, ал.4 ГПК, въззивният съд е отхвърлил доводите на ответника ФГВБ за неспазена процедура по чл.47, ал.1 ГПК.
Съдебният състав, постановил атакуваното решение, е възприел изцяло изводите на първата инстанция, че ищците имат право да получат плащане от ФГВБ, тъй като са придобили права по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога, извършени преди решението на БНБ за отнемане на банковата лицензия. Този извод е основан на разпоредбата на чл.4, ал.3 ЗГВБ /отм./ – в редакцията му към 20.12.2013 г., легалните дефиниции на понятията „вложител” и „влог” – §1 , т.1 и т.3 ДР на с.з., както и на разпоредбата на чл.23 от ЗГВБ.
За неоснователни са счетени възраженията на ответника и третото лице помагач за приложимост на чл.4, ал.3 ЗГВБ /отм./ в редакцията му към 28.11.2014 г., тъй като тази разпоредба не е била в сила към датата, на която е възникнало вземането на ищците срещу Фонда, а в ПЗР на ЗИД на Закона за държания бюджет на РБългария за 2014 г. не е придадено обратно действие на изменението на ЗГВБ, нито такова е предвидено в този закон / ДВ бр.62/2015 г./.
Въззивният съд е споделил изцяло становището на първата инстанция за недоказаност на релевираните основания за нищожност на договора за цесия – поради заобикаляне на закона и привидност. В мотивите към решението е отразено, че към датата, на която е сключен договорът, не е било в сила изменението на чл.4, ал.3 ЗГВБ, нито е било публично известно, че „КТБ” АД има финансови затруднения, а твърденията за привидност се опровергават от ССЕ, според която цедираните вземания са отразени в счетоводствата на дружествата – цесионери през м.март 2014 г. и са намерили отражение в ГФО за 2014 г.
Предявените искове с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД са приети за неоснователни, предвид изричната разпоредба на чл.24, ал.2 ЗГВБ /отм./, като е потвърден отказът на първата инстанция за присъждане на законна лихва, обективиран в решение за поправка на очевидна фактическа грешка. Изложени са подробни правни съображения, основани на приложимата законова уредба, вкл. и при отчитане на функцията на ФГВБ.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане касационното разглеждане на делото.
В приложеното към касационната жалба на Фонд за гарантиране на влоговете в банките изложение, са формулирани материалноправни въпроси, по които се сочи допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК: 1. Може ли от разпоредбата на чл.4, ал.3 ЗГВБ/ отм./ – в редакция към 20.12.2013 г., тълкувана per argumentum a contrario, да се изведе правопораждащ фактически състав за възникване на правото на изплащане от Фонда за гарантиране на влоговете в банките на гарантираните от закона суми на лица, придобили права по влог преди вземане на решението по чл.23, ал.1 ЗГВБ/отм./ и 2. Цесионерът, придобил „ части от вземания по банкови сметки” на депозант /вложител/ в банка по силата на договор за прехвърляне на вземане по см. на чл.99 ЗЗД, придобива ли „влог” – като парични средства по банкова сметка по см. на § 1, т.1 от ДР на ЗГВБ /отм./ и съответно – придобива ли качеството „вложител” по см. на §1, т.3 от ДР на ЗГВБ / отм./, даващо му право на изплащане от ФГВБ на гарантираните от закона суми, когато банката е уведомена за договора за цесия след поставянето й под специален надзор и налагане на мерките по чл.116, ал.2, т.2 и т.3 от Закона за кредитните институции, предвиждащи забрана да изпълнява задълженията си и да извършва всички дейности, съгласно издадения лиценз за извършване на банкова дейност.
Първият от посочените въпроси не покрива изискванията на основния селективен критерий, доколкото е изведен въз основа на част от решаващите изводи на въззивната инстанция, обективирани на стр.10 от мотивите. Тези изводи са изведени не само от разпоредбата на чл.4, ал.3 ЗГВБ /отм./ – в редакцията към 20.12.2013 г., но и след квалифициране на цесията като разпоредително действие с влог от страна на вложителя, както и след съобразяване на: легалните определения на понятията „влог” и „вложител”, дадени в § 1, т.1 и т.3 от ДР на този закон; на предпоставките за възникване на правото на вземане по чл.23 ЗГВБ, свързани с наличие на парични средства по банков влог, като датата на разпореждане с тези средства да е извършено преди отнемане на лицензията; чл.4, ал.2, т.5 от Наредба № 23 от 1999 г., /отм./, изискваща предоставяне на информация на квесторите и на ФГВБ за извършените разпоредителни действия с влогове по см. на чл.4, ал.3 ЗГВБ. От друга страна, възприетият от САС извод на първата инстанция, „че ищците имат право да получат плащане от Фонда, тъй като разпоредбата на чл.4, ал.3 ЗГВБ /отм./, в редакция към 20.12.2013 г./, тълкувана по аргумент от противното….. предвижда, че плащане от Фонда могат да получат и лица, които са придобили права по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога, стига това да се е случило преди решението на БНБ за отнемането на банковата лицензия”, е мотивиран от въззивния съд и с посочените по-горе разпоредби. Затова и в случая не се налага обсъждане на доводите на ответниците по касация, че в действителност не е извършено посоченото тълкуване, а е приложена разпоредбата на чл.4, ал.1 ЗГВБ, тъй като ищците не попадат във визираното в ал.3 с.з. изключение.
Вторият материалноправен въпрос също не попада в обхвата на общата предпоставка за достъп до касация, доколкото е основан на последваща редакция на ЗГВБ, счетена за неприложима от решаващия състав. Независимо от това, необходимо е да се отрази, че понятията „влог” и „вложител” са ясно дефинирани и не създават затруднения на съдилищата при тълкуването и прилагането им, което е видно от множество влезли в сила въззивни решения, недопуснати до касационно обжалване от различни съдебни състави на ВКС, надлежно публикувани.
Липсва основание за допускане на касационен контрол и по процесуалноправните въпроси, касаещи задължението на въззивния съд да мотивира решението си, както и приложението на чл.47, ал.1 ГПК, към който препраща чл.50, ал.4 ГПК. Първият от тези въпроси, макар и да обосновава общото изискване за достъп до касация, в случая липсват данни за отклонение от практиката на ВКС, на която се позовава този касатор. Що се касае до връчването на нотариалната покана по реда на чл.47, ал.1 ГПК, въззивният съд е съобразил приложимата редакция, а именно тази, преди влизане в сила на ЗИД на ГПК – ДВ бр.86/2017 г. Обективираното в изложението към жалбата несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд и твърденията за неправилност, не могат да послужат и като мотиви при обосноваване на поддържаните селективни предпоставки. В този смисъл е и ясното разграничение между основанията за достъп до касационен контрол и основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК, направено и в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
В приложеното към жалбата на „КТБ” АД /н/ изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. В случай, че банката не е надлежно уведомена за извършената цесия, цесионерите могат ли да се легитимират като кредитори и/или вложители; 2. Поражда ли договорът за цесия действие спрямо длъжника по цедираното вземане в случай, че цесията е съобщена посредством залепване на уведомление по чл.47, ал.1 ГПК, т.е. без изявлението на цедента за прехвърляне на вземането да бъде непосредствено възприето от страна на длъжника; 3. Има ли право цесионерът, придобил вземане, произтичащо от договор за банков влог, на гарантирана сума по см. на ЗГВБ / отм./; 4. ФГВБ суброгира ли се в правата на лица, които не притежават влог / нямат сключен договор за влог/, а единствено вземане от банката, придобито чрез договор за цесия, предвид разпоредбите на чл.4, ал.3 и чл.24 ЗГВБ /отм./; 5. Може ли да се удовлетворяват от системата за гарантиране на влоговете лица, придобили права по влог в резултат на извършени и/или съобщени на квесторите, ликвидаторите или синдиците разпоредителни действия с влога в срока на действие на мярката по чл.116, ал.2 т.2 ЗКИ, или след вземане на решение от БНБ по чл.23, ал.1 ЗГВБ, предвид разпоредбата на чл.4, ал.3 ЗГВБ / отм./; 6. Налице ли е заобикаляне на ЗГВБ / отм./ в хипотеза при която вложител прехвърли влог над гарантирания размер от 196 000 лв. на свързани лица, с цел получаване на гаранция от ФГВБ, надвишаваща максималния размер на гарантираните влогове. Нищожен ли е такъв договор.; 7. Разпоредбите на чл.50, ал.4 вр. с чл. 47, ал.1 ГПК изискват ли поне три посещения на адреса от връчителя в рамките на един месец, преди да се залепи уведомление по чл.47, ал.1 ГПК, когато на адреса не е намерено лице, съгласно да получи съобщението. По въпроси № 1 – № 6 се поддържа допълнителната предпоставка по т.3, а по въпрос № 7 – т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Налице е твърдение и за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение, като постановено при необсъждане на всички относими по делото доказателства и в противоречие със събраните доказателства.
Поставените въпроси от № 1 до № 6, вкл., по принцип са изцяло относими към правилността на атакувания съдебен акт, тъй като отговорът им предпоставя извършване на проверка за материална и процесуална законосъобразност на поддържаните в касационната жалба основания по чл.281, т. 3 ГПК, съответно произнасяне по основателността на предявените искове и по възраженията за нищожност на договора за цесия, което е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Освен това, необходимо е да се отрази, че първият въпрос е изведен въз основа на възражения и доводи на банката за ненадлежното й уведомяване за договора за цесия, които обаче не са възприети от решаващия състав на САС. Други от въпросите – въпрос № 4 / в частта, с която е обоснован с разпоредбата на чл.24 ЗГВБ / отм./ и въпрос № 5 /с оглед приетата от съда за приложима редакция на чл.4, ал.3 ЗГВБ / отм./ не са обсъждани от въззивния съд, поради което не са обуславящи по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
По последния въпрос, съвпадащ с поставения в предходната касационна жалба процесуалноправен въпрос, настоящият състав препраща към вече изразеното по-горе становище.
За неустановени следва да се счетат и предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на релевираното от „КТБ” АД /н/ самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като поддържаните в касационната жалба процесуални нарушения и твърденията за необсъждане на доказателствата, довели до необоснованост на изводите на съда съставляват оплаквания по чл.281, т.3 ГПК, но не могат да се квалифицират като „очевидна неправилност”. По приложение на въведеното със ЗИД на ГПК – ДВ бр.86/2017 г. ново основание за допускане на касация е създадена практика на ВКС, според която очевидно неправилен ще е съдебен акт, в който законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, какъвто не е настоящия случай.
В изложението към касационната жалба на „КТБ” АД /н/ освен посочените по-горе основания за достъп до касация, общо е отразено чл.280, ал.2 ГПК, но поради липса на твърдения за нищожност или недопустимост на въззивното решение, посочената разпоредба се преценява с оглед изложеното в самата жалба.
Предвид горното, исканията за допускане на касационно разглеждане на делото е неоснователно и следва да се отхвърлят. С оглед на това, насрещната касационна жалба, депозирана от дружествата – ищци, не подлежи на разглеждане.
Независимо от изхода на делото, разноски в полза на дружествата – насрещни касатори не се дължат, поради несвоевременно депозиране на молба с вх. № 10550/06.12.2018 г., с приложен към нея списък по чл.80 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 310 от 05.02.2018 г. по в.т.д. № 6289/2016 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, пети състав в обжалваната от Фонд за гарантиране на влоговете в банките и от „Корпоративна търговска банка” АД – в несъстоятелност, част.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба, подадена от: Аполо Естейтс” ООД, „Загара” ООД, „Зара Кейтъринг” ООД, „Зара Имобилиаре” ООД, „Милин камък” ООД, „Каскадас Имобилиаре” ООД и „Лондон Естейтс” ООД.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: