О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 470
гр. София, 30.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 1227 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Чайкафарма – висококачествените лекарства“ АД, [населено място], срещу решение №140/15.01.2018г. по т.д. №5112/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав. С него е потвърдено решение №1467/20.07.2017г. по т.д. №4634/2016г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 8 състав, с което е признато и допуснато изпълнение на окончателно решение DIS- SV- FfM-1/13 от 19.02.2016г. по арбитражно дело DIS- SV- FfM-1/13 на арбитражен състав при немската институция за арбитраж, с място на арбитраж – Франкфурт на М. и на корекция от 25.05.2016г. на същото Окончателно решение, на територията на Република България.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно и необосновано е приел, че арбитражното решение не противоречи на обществения ред на Република България. Счита, че съдът неправилно е приел заявеното възражение за нищожност на клауза от процесния договор за доставка на стоки като възражение за несъществуване на претендираното пред арбитражния съд материално право на ищеца, каквото възражение не може да бъде разгледано от съда, сезиран с молбата по чл.51 ал.3 от ЗМТА. Твърди, че тези изводи на въззивния съд са неправилни, защото изложените във въззивната жалба на „Чайкафарма – висококачествените лекарства“ АД, [населено място], оплаквания са такива, за които съдът следи служебно и трябва да ги съобрази при разглеждане и произнасяне по иска за допускане на изпълнение на чуждестранното арбитражно решение. Позовава се на практика на Съда на ЕС, според която противоречието с императивната норма на чл.85 от ДФЕС / сегашен чл.102 от ДФЕС/ се счита за противоречие с обществения ред. С оглед на това поддържа, че национална юрисдикция, пред която е инициирана процедура по признаване на арбитражно решение, е длъжна служебно да изследва евентуално противоречие на арбитражното решение с приложимото общностно право, като в случай на противоречие с него и съответно при противоречие с общностния правен ред, да не признае решението и да не допусне неговото изпълнение. Поддържа, че като не е изследвал критериите за обществен ред с оглед изложените възражения на жалбоподателя за нищожност на договора, съставът на САС е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в частност на чл.120 от КМЧП. Също прави оплаквания, че въззивният съд е действал противоречиво, защото въпреки разбирането си, че доводът на жалбоподателя за нищожност на процесния договор не следва да се разглежда по същество в процесното производство, все пак го е разгледал, но твърде формалистично и повърхностно и е заключил, че чл.101 от ДФЕС не е нарушен. Счита за неправилен извода на съда за липса на нарушение на чл.101 от ДФЕС, като изтъква,че чл.6.3 от договора не само пряко определя продажна цена на фармацевтичния продукт, а именно 13,82 евро, но и ограничава производството, като поставя минимум обем на партида и по този начин го лимитира до 125 000 таблетки за партида.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: 1/ Противоречие на материалното право с чл.101 от ДФЕС счита ли се за противоречие с обществения ред на Република България по смисъла на чл.117 т.5 от КМЧП и като такова представлява ли основание за отказ за признаване и допускане на изпълнението на арбитражно решение? 2. Противоречи ли на чл.101 от ДФЕС разпоредбата на чл.6.3 от договора, сключен между Ривофарм С.А. и „Чайкафарма – висококачествените лекарства“ АД за доставка на фармацевтичен продукт таблетки „Амисулрпид“ от 400 мг. в опаковки по 30 таблетки, като определя, че „За срока на този договор Чайкафарма следва да закупува продукта изключително от Ривофарм на цените, които са посочени в този договор“? 3.В производство по предявен иск по чл.51 ал.3 от ЗМТА разглеждането на възражение за нищожност на клауза представлява ли преценка по съществото на спора? 4.Задължен ли е съдът, който разглежда молбата по чл.51 ал.3 от ЗМТА да разгледа възражение на ответника за нищожност на договорна разпоредба, основано на противоречие с чл.101 от ДФЕС за несъществуване на претендираното пред арбитражния съд материално право на ищеца и респективно в случай на установена липса на материалното правоотношение, задължен ли е съдът да не допуска изпълнение на решение, което противоречи на чл.101 от ДФЕС?
Касационният жалбоподател поддържа по първи и втори въпрос наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, като твърди противоречие на въззивното решение с решения на Съда на Европейския съюз, постановени по дело 123/73, съединени дела 56/64 и 58/64, дело Т-286/09 и дело Т-588/08. Поддържа, че съгласно тези решения обстоятелството, че предприятие, намиращо се в господстващо положение на пазара, обвързва купувачите, дори това да е по тяхно искане, със задължение или с обещание да се снабдяват изцяло или за значителна част от нуждите си изключително от това предприятие, представлява злоупотреба с господстващо положение. Твърди, че разрешението, дадено от въззивния съд по трети и четвърти въпрос противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №248/26.10.2012г. по гр.д. №241/2012г. на ВКС, ГК, II г.о., както и решение №630 от 28.07.2004г. по гр.д.№1832/2003г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в които се приема, че ако съдържанието на чуждестранното арбитражно решение, както и начинът на постигането му, са несъвместими с обществения ред, последицата е една – отказ да се признае и допусне изпълнение на решението. Поддържа, че по тези въпроси съдът е допуснал и противоречие с решение №198/10.08.2015г. по гр.д. №5252/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., в което е прието, че съдът не следи служебно за недействителността на сделките, освен когато последиците на сделката са явно несъвместими с обществения ред / ср. чл.45 от КМЧП/, например последиците на неравноправна клауза в договор с потребител.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател излага и съображения за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. По отношение на очевидната неправилност на атакувания акт поддържа аргументите, изложени в касационната жалба.
Ответникът Ривофарм С.А., със седалище М., Швейцария, оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Твърди, че формулираните въпроси относно чл.6.3 от договора между страните са непълно неотносими към предмета на арбитражното решение. Също твърди,че въззивният съд не се е произнесъл по първия въпрос, по въпрос втори поддържа, че не е свързан с тълкуването на правна норма, а за трети въпрос твърди, че не е от значение за решението по делото, хипотетичен е и не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че касаторът е осъден от арбитражния съд не защото е нарушил клаузата за екслузивитет на чл.6.3 от договора, а защото не е закупил минималните годишни количества от продукта, посочени в чл.5.10 от същия договор. Подробни съображения излага в писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши проверка на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че са налице положителните предпоставки по чл. 119 ал.2 от КМЧП и чл. III и чл. IV от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранните арбитражни решения, както и че не са налице пречките по чл. V, т.2 от Конвенцията и чл.117 от КМЧП. Обсъдил е въведеното от ответника възражение за нищожност на процесния договор за доставка на стоки, на което е основано и възражението за постановяване на арбитражното решение в противоречие с установения в държавата правов ред. Според въззивния съд така заявеното възражение е за несъществуване на претендираното пред арбитражния съд материално право на ищеца и то не може да бъде разгледано от съда, който разглежда молбата по чл.51 ал.3 от ЗМТА, предвид разпоредбата на чл.121 ал.1 от КМЧП. Изтъкнал е, че съдът в производството по предявен иск по чл.51 ал.3 от ЗМТА не може да извършва преценка по съществото на спора, вкл. преценка на представените от страните доказателства пред арбитражния съд, валидността на сделката, от която ищеца пред абритражния съд черпи правата си, и въобще във връзка със съществуването на предявеното материално право. Въпреки това е изложил и съображения, че нормата на чл.101 от ДФЕС е напълно неотносима към отношенията на страните по делото и постановеното чуждестранно арбитражно решение. Според съда с нормата се забраняват като несъвместими с вътрешния пазар всички споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия и съгласувани практики, които биха могли да засегнат търговията между държавите членки и които имат за цел ограничаване на конкуренцията на вътрешния пазар. Поради това съдът е приел, че нормата цели забраната на картелни споразумения между доставчици и производители, които да са от естество да засегнат свободната търговия, а не сключването на конкретна сделка между доставчик и купувач на стоки, които при свобода на договарянето са уговорили закупуване на стоки при цена, която след време се е оказала неизгодна за купувача, какъвто е по същество спорът между страните.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че и по четирите поставени въпроса не е налице общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Първият, третият и четвъртият въпроси са поставени с оглед оплакването на касационния жалбоподател, че въззивният съд неправилно е приел заявеното възражение за нищожност на клауза от процесния договор за доставка на стоки като възражение за несъществуване на претендираното пред арбитражния съд материално право на ищеца, каквото възражение не може да бъде разгледано от съда, сезиран с молбата по чл.51 ал.3 от ЗМТА. Действително въззивният съд е изразил това становище, но въпреки това той е изложил и мотиви по съществото на направеното във въззивната жалба възражение за противоречие на договора с чл.101 от ДФЕС, което според въззивника съставлява противоречие с обществения ред на Република България и основание за отказ за признаване и допускане на изпълнението на арбитражното решение. Съдът е изложил съображения за съдържанието и приложното поле на разпоредбата на чл.101 от ДФЕС, като с оглед на тези съображения е преценявал дали сключеният между страните договор е от категорията на споразуменията, които нормата забранява. Следователно изводите на съда за основателност на предявения иск не са обусловени от отказ на съда да разгледа направеното от въззивника – касатор в настоящото производство възражение за противоречие с обществения ред, изразяващо се в противоречие на клаузи от договора с чл.101 от ДФЕС. Поради това въпросите не могат да обосноват наличието на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 от ГПК. В тази насока са и задължителните разяснения, дадени в т.1 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда.
Вторият въпрос се поставя във връзка с твърдението на касатора, че клаузата на чл.6.3 от договора, сключен между Ривофарм С.А. и „Чайкафарма – висококачествените лекарства“ АД за доставка на фармацевтичен продукт таблетки „Амисулрпид“ е в противоречие с чл.101 от ДФЕС. Този въпрос е свързан с предмета на спора, но също не отговаря на общия критерий за достъп до касация. Изводите на съда за липса на такова противоречие се основават на тълкуване на клаузите на представения по делото договор, което съдът е извършил в съответствие с критериите на чл.20 от ЗЗД. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване съгласно задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Според задължителните указания на т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 от ГПК.
Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК.
Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК представлява самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, което не е тъждествено на основанията по чл.280 ал.1 от ГПК и касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК, тъй като касационният жалбоподател се позовава на аргументите за неправилност на атакувания акт, изложени в касационната жалба.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касация нe следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство доколкото не са представени доказателства за заплащането на такова.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №140/15.01.2018г. по т.д. №5112/2017г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.