6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
гр. София, 07.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 3383/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Л. М. Т., чрез пълномощник адвокат Я. срещу определение № 12854/28.05.2019 г. по ч. гр. д. № 5845/2019 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, ІІ-Д въззивен състав.
В жалбата се правят оплаквания за неправилност на въззивното определение в обжалваните му части и се иска отмяната му. Претендира се такава изцяло – в частта на присъдените в полза на ответното търговско дружество разноски за адвокат, респ. частично, с намаляване на дължимите разноски в обема на реално извършената работа от процесуалния представител на страната до прекратяването на делото спрямо този ответник и предвид уговорения предмет на адвокатската услуга в договора за правна защита и съдействие, а така също и в частта на присъдените на ищцата разноски с горния характер с осъждане на търговското дружество да й заплати пълния размер на уговорения и заплатен адвокатски хонорар във връзка с изготвяне и подаване на отговор по насрещния иск.
Ответникът по частна жалба – „Херман хесе“ ЕООД с ЕИК 201841798 и седалище гр. София, чрез пълномощник адв. Н. в отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, ВКС, ГК, състав на трето отделение, приема следното:
Предмет на обжалване с частна жалба е цитираното по – горе въззивно определение в ЧАСТТА, с която след отмяна на определение № 380827 от 10.04.2018 г. по гр. д. № 59072/2015 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 71 състав в частта, в която Л. М. Т. е осъдена да заплати на „Херман хесе“ ЕООД – гр. София, ЕИК201841798 сумата от 1 650 лв. – адвокатско възнаграждение, е постановено друго такова, с което е осъдена частната жалбоподателка да заплати на търговското дружество, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, сумата от 1 054. 80 лв., представляващи адвокатско възнаграждение и в ЧАСТТА, с която е потвърдено определение № 54962 от 01.03.2019 г. по гр. д. № 59072/2015 г. на СРС, ГО, 71 състав за осъждането на дружеството да заплати на Т. сумата от 200 лв. – адвокатско възнаграждение.
Въззивната инстанция е постановила обжалвания резултат като е установила, че производството по гр. д. № 59072/2015 г. на СРС е образувано по искова молба на Л. М. Т. срещу „Херман хесе“ ЕООД, с която са предявени искове за защита срещу незаконно уволнение – по чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, и чл. 128 КТ вр. с чл. 12 НСОРЗ. Проследявайки хронологията на извършените в това производство процесуални действия от съда и страните, СГС е установил следното.
На 18.11.2015 г. ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, като е направил възражение за недопустимост на предявените искове, поради липса на пасивна легитимация. С отговора на исковата молба ответникът е предявил срещу ищцата насрещен иск с правно основание чл. 74 КТ. Към отговора на исковата молба е приложен и договор за правна защита и съдействие, сключен с адвокатско съдружие „Н., В. и партньори“ с предмет изготвяне и подаване на писмен отговор, насрещен иск и процесуално представителство, като размерът на договореното адвокатско възнаграждение е определен общо на 1 650 лв. с ДДС, платимо по банков път по сметка в „ЦКБ“ АД. Представеното извлечение от банковата сметка на адвокатското съдружие удостоверявало, че на 20.09.2016 г. по нея е постъпила сумата от 1 650 лв., платима от „Херман хесе“ ЕООД на основание сключения договор за правна помощ.
С разпореждане от 14.04.2016 г. СРС е изпратил исковата молба по предявения насрещен иск на ответника по него Л. Т. за отговор по реда на чл. 131 ГПК. Такъв е постъпил на 16.05.2016 г. и към него е представен договор за правна помощ и съдействие с адв. Я., по силата на който Т. му е заплатила възнаграждение за адвокатската услуга, извършена във връзка с предявения насрещен иск, в размер на 900 лв.
На 06.03.2017 г. СРС е постановил определение за конституиране като надлежен ответник по исковете, предявени от жалбоподателката, ЧДГ „Херман хасе“ и с него е прекратено производството срещу първоначално посочения ответник – „Херман хасе“ ЕООД. Последният е депозирал на 21.04.2017 г. молба с искане за допълване на прекратителното определение по реда на чл. 248 ГПК с присъждане на сторените разноски, възлизащи на 1 650 лв. По молбата е постъпил отговор по чл. 248, ал. 2 ГПК от насрещната страна – ищцата Т., която е релевирала възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
С определение от 10.04.2018 г. първоинстанционният съд е прекратил производството и по предявения насрещен иск, уважил е молбата на търговското дружество по чл. 248 ГПК с допълване на прекратителното определение и е осъдил настоящата жалбоподателка да му заплати сумата от 1 650 лв. – адвокатско възнаграждение, което е прието да не е прекомерно предвид разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По молба на ответника по насрещния иск – Л. Т. от 24.04.2018 г. за допълване по реда на чл. 248 ГПК на определението от 10.04.2018 г. с присъждане на сторените от нея разноски по насрещния иск, в размер на 900 лв. – адвокатско възнаграждение и след отговора по чл. 248, ал. 2 ГПК на другата страна по тази молба – „Херман хесе“ ЕООД, предвид направеното възражение за прекомерност на така претендираното адвокатско възнаграждение, СРС е постановил определение от 01.03.2019 г., с което е изменил определението си от 10.04.2018 г. Така на ответника по насрещния иск – Л. Т. са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв., като възражението на противната страна за прекомерност е намерено за основателно.
Въззивният градски съд е приел, че частната жалба срещу определението на СРС от 10.04.2018 г. в частта на присъдените разноски в полза на ответника „Херман хесе“ ЕООД е частично основателна. Изложил е съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. Установил е, че въпросният ответник е получил препис от исковата молба и е извършил разноски, за да подаде отговор, поради което при прекратяване на делото има право да бъде обезщетен за тях. Мотивирал е разбирането, че разходите на ответника следва да са сторени след получаване на препис от исковата молба, тъй като той следва да изчерпи доводите и възраженията си с отговора по чл. 131 ГПК, и преди да е уведомен за прекратяване на делото, както в конкретния случай. СГС е обсъдил направените от противната страна възражения – относно липсата на доказателства за извършен разход за адвокатско възнаграждение и за неговата прекомерност. Първото възражение е счетено за неоснователно, с позоваване на разясненията по т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Съдът е установил наличие на реално извършен разход от ответника, тъй като претендираното адвокатско възнаграждение (от 1 650 лв.) е определено в сключения договор за правна защита и съдействие между ответника и адвокатско съдружие „Н., В. и партньори“; уговорено е то да бъде платено по банков път и е представено извлечение от банковата сметка на адвокатското съдружие за постъпила на визираното основание сума в такъв размер, с което се удостоверява извършеното плащане. Второто възражение е прието за основателно и при позоваване на задължителната за съдилищата практика (обективирана в цитирания по-горе тълкувателен акт) е отменено първоинстанционното определение, присъждащо сумата от 1 650 лв. и е постановено друго, с което е намалено адвокатското възнаграждение, като несъответстващо на фактическата и правна сложност на делото, до минималния размер по чл. 7, ал. 1, т. 1 вр. с ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. Така е присъдена в полза на ответното дружество сумата от 1 054. 80 лв.
По аналогични съображения е обосновано и намаляването на претендирания от Л. Т. адвокатски хонорар във връзка с отговора на исковата молба по предявения срещу нея насрещен иск, производството по който е прекратено. В тази връзка са споделени мотивите на първата инстанция (СРС) в определението от 01.03.2019 г. постановено по реда на чл. 248 ГПК – при предпоставките на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. е определено възнаграждение от 200 лв., вместо договорните 900 лв., което е възложено в тежест на ищеца по насрещния иск – „Херман хесе“ ЕООД и така визираният акт на първостепенния съд е потвърден
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като при позоваване на основанието по ал. 1 се посочи обуславящ за изхода по делото правен въпрос, по отношение на който е налице някое от допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК. Самостоятелни фактически състави за селекция на касационната жалба са и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1, 2 и 3 ГПК.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са следните:
1. „Следва ли ищецът да понася отговорността за разноските, причината за извършване на които е неизпълнение на задължение на съда при получаване на исковата молба служебно да следи за наличие на пасивна процесуална легитимация на ответника?“;
2. „Следва ли съдът да присъжда разноски като адвокатско възнаграждение, по отношение на които липсват категорични доказателства за реалното им извършване?“;
3. „С какви документи следва да бъде доказано заплащането на адвокатско възнаграждение по банков път и следва ли тези документи да бъдат заверявани от съответната банка?“;
4. „Следва ли при прекратяване на делото след депозиране на отговор на исковата молба, но преди неговото насрочване, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, съдът да присъжда в полза на ответника целия размер на договореното за всички съдебни инстанции адвокатско възнаграждение или пък да присъди само размер, съответен на обема на извършените до момента на прекратяването процесуални действия?“.
Първите три въпроса са повдигнати за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, която страната обосновава с твърдение за противоречие на обжалваното въззивно определение със задължителната практика на ВКС, намерила израз в ТР № 1/30.03.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2010 г., ОСГК и ТР № 6/06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
Четвъртият въпрос се поддържа с доводи за значението му за точното прилагане на закона – чл. 78, ал. 4 ГПК и за развитието на правото – т.е. основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Първият повдигнат въпрос не обуславя предпоставки в приложно поле на соченото основание за достъп до касация. Той не осъществява общо основание – чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е изводим от решаващите изводи на въззивната инстанция по предмета на спора. Това е така, защото в обжалваното определение не са мотивирани съображения, че търговското дружество, в чиято полза са присъдени разноските, не е ненадлежен ответник по спора по чл. 344, ал. 1 КТ относно трудово правоотношение, възникнало в хипотезата на чл. 61, ал. 2, изр. 1 КТ, като абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, за наличието на която сезираният съд следи служебно. Липсва и извод, че последният е бил длъжен да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник и то преди да изпрати препис от исковата молба за връчване на посочения ответник. Решаващите аргументи са други и се свеждат до получаване на препис от исковата молба от този ответник; изготвяне и подаване на отговор по чл. 131 ГПК с извършване на разноски и последващо във времето прекратяване на делото спрямо страната.
Отсъствието на поставен релевантен въпрос – т.е. на общо основание, само по себе си, има за последица недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така разясненията в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.
За пълнота ще следва да се посочи, че липсва и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото няма противоречие със задължителната практика на ВКС, на която страната се позовава – в частност ТР № 1/30.03.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2010 г., ОСГК. Правомощията на съда при проверка редовността на исковата молба са ясно уредени с разпоредбата на чл. 129 ГПК, по приложението на която има формирана многобройна и трайно установена практика, вкл. и сочената от касатора задължителна такава в хипотезата на предявен иск по чл. 344, ал. 1 КТ – при трудоводоговорна връзка, възникнала при условията на чл. 61, ал. 2, изр. 1 КТ – срещу ненадлежен ответник. Приема се, че по общо правило съдът следва да провери редовността на исковата молба след постъпването й и преди да изпрати препис от нея на ответника, но разпоредбата на чл. 129, ал. 4 ГПК, която го задължава да процедира по начина, указан в ал. 2 – когато нередовностите бъдат забелязани в хода на производството – несъмнено сочи, че тази проверка не е ограничена със срок до размяна на книжа между страните или до разглеждане на делото в открито заседание. Дори съдът да е приел за разглеждане нередовна искова молба (вкл. насочена срещу ненадлежен ответник) той е длъжен, след като установи това, да остави исковата молба без движение и да укаже на ищеца в едноседмичен срок да отстрани констатираните нередовности, в частност – чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, като в зависимост от изпълнението или неизпълнението на тези указания съответно ще продължи разглеждането на делото или ще прекрати същото и ще върне исковата молба. Нещо повече, нередовността на исковата молба може да бъде установена и по – късно във въззивното или в касационното производство, тъй като всеки съд е длъжен сам да следи за надлежното упражняване на правото на иск. В случая ищецът сам е предприел своевременни процесуални действия по насочване на иска срещу надлежния ответник, с което е обезпечил валидността на учредения исков процес.
Вторият и третият от повдигнатите въпроси нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Те произтичат от становището на страната по правилността на обжалваното въззивно определение и се явяват касационни основания за отмяната му, които обаче се без значение във фазата по селектиране на частната касационна жалба. Освен това се преценяват като фактически, защото отговорът по тях предполага обсъждане на доказателства, което е недопустимо в настоящото производство. Ето защо, при отсъствие на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК по тези въпроси също не следва да се допуска касационно обжалване.
Последният поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос също не обосновава приложно поле на заявеното основание за достъп до касационен контрол – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Макар и обуславящ изводите на въззивния съд в атакуваното определени – т.е. да удовлетворява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, въпросът не удовлетворява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е мотивирал предпоставки за селектиране на жалбата и в двете хипотези на това основание – относно точното приложение на закона липсва позоваване на практика, която се нуждае от промяна (не е обоснована необходимост от промяна на съдебната практика, а такава не е и посочена), а относно развитието на правото и при твърдение за отсъствие на формирана съдебна практика, не е обоснована необходимостта от тълкуване на нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК с довод, че е непълна, неясна или противоречива, за да се създаде практика по приложението й. Напротив, поставеният въпрос е разгледан в Определение №90/21.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4625/2016 г.,ІV г.о., постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, имащо правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на частната касационна жалба. Възприетото от въззивната инстанция разрешение на въпроса съответства изцяло на даденото тълкуване по приложение на чл. 78, ал. 4 ГПК в посочената практика на ВКС.
В заключение, не се обосновава приложно поле на основания за допускане на касационен контрол на въззивното определение в обжалваните му части.
По тези съображения Върховният касационен съд, трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 12854/28.05.2019 г. по ч. гр. д. № 5845/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д въззивен състав в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.