О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 473
София, 26.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №5427/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№8572/01.11.2016 г., подадена от С. Г. – прокурор в Апелативна прокуратура – П., представляваща ответника по исковата молба Прокуратура на Република България против въззивно решение №167/07.10.2016 г. по гр.д.№375/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, г.к., с което е потвърдено решение №567/19.4.2016 г. по гр.д.№3312/2015 г. по описа на Пловдивския окръжен съд – XV граждански състав, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. З. Д. от [населено място] сумата 10000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в страхове, притеснения, тревоги за него и близките му, социална изолация, претърпени в резултат на воденото срещу него наказателно производство по сл.д.№6/2010 г. по описа на О. при Окръжна прокуратура – П. и нохд №1009/2013 г. по описа на ПРС, X. н.с., с обвинение за извършване на престъпление по чл.294, ал.4, пр.4, вр. с ал.1 НК, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.4.2014 г. до окончателното изплащане, като искът до пълния предявен размер от 43000 лева е отхвърлен.
Въззивната инстанция е приела, че въз основа на реално претърпените неимуществени вреди от ищеца, установени по вид, интензитет и продължителност, възрастта, служебното положение, личните му и професионални качества, настъпилата коренна промяна в характера и психическото му състояние вследствие на изживения стрес, рефлектирало върху отношенията с роднини и приятели, както и върху начина на живот и създадената несигурност в бъдещето, при съобразяване с характера на повдигнатото обвинение по чл. 294, ал. 4, пр. 4 от НК във вр. с ал. 1 от НК, в т.ч. предвижданото наказание за него /лишаване от свобода от 2 до 8 години/, продължителността на периода, през който спрямо Д. са извършвани действия и са постановявани актове /3 години и 4 месеца/, отразяващи се на правната му сфера, взетата спрямо него мярка за процесуална принуда „Парична гаранция” в размер на 1000 лв., която е сравнително лека, както и наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Поради това , съдът е счел, че ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за нанесените му неимуществени вреди от увреждането в размер на 10000 лв., а над него до пълния предявен размер от 43000 лв. искът следва да бъде отхвърлен, като обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
Прието е също така, че посоченият размер на обезщетението е достатъчен за репариране на понесените от ищеца неимуществени вреди, като при определянето му са отчетени и обществените представи за справедливост в аспекта на съществуващите обществено-икономическите условия на живот /в тази връзка вж. Р. № 5/13.03.2013 г. по гр.д. № 638/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК/. В мотивите си апелативният съд е съобразил, че с оглед приетото в т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ВКС посоченото обезщетение за неимуществени вреди се дължи ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда, т.е. от 27.03.2014 г. Изложени са изводи, че
макар окръжният съд в решението си неправилно да е посочил момента, от който се дължи посоченото обезщетение – 10.04.2014 г., доколкото в тази част то не е обжалвано от ищеца, а единствено от ответника, след като не може да бъде влошавано процесуалното положение на жалбоподателя-ответник, решението в тази част също следва да бъде потвърдено.
В изложението на касационния жалбоподател – Прокуратура на Република България, се сочи, че в конкретния случай е налице основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК с оглед т.7 и т.8 от ТР 3/2004 г., тъй като от приетото за установено като от доказателствения материал по делото не може да се направи извода, до който е достигнал съдът, а именно, че твърдените неимуществени вреди са в резултат само на повдигнатото на ищеца обвинение за деяния по НК. Твърди се освен това, че съдът е обсъдил всички доказателства и е достигнал до неправилния извод, че прокуратурата е извършила незаконосъобразни действия, които са довели до отговорност по чл.2, т.2 ЗОДОВ, и не е отчетено времетраенето на досъдебното производство, недоказаната причинна връзка между твърдените неимуществени вреди и воденото досъдебно производство за деянието по НК. Твърди се, че е нарушен принципа на чл.52 ЗЗД, като за това се представя и допълнение към изложението.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и се представят 6 броя решения на ВКС.
Ответникът по касация И. З. Д., посредством процесуалния си представител – адв. В. Д., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира се адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението към касационната жалба и взе предвид отговора на ответника по касация намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Освен това посоченото в основната част на изложение представлява навеждане на касационни оплаквания, поради което не е спазено изискването заложено в разясненията на т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите по смисъла на визираната правна норма следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично и в съответствие с изложеното в обжалваното решение. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК. Касационните оплаквания следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на процесуалния представител на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №167/07.10.2016 г. по гр.д.№375/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, г.к.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ – С., да заплати адвокат В. Й. Д. от Адвокатска колегия – П., възнаграждение в размер на 300/триста/ лева, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: