О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 474
Гр.София, 12.07.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 4/2018 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. М. К. от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 1970 от 18.08.2017 г. по в.т.д.№ 5978/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение № 1571 от 08.09.2016 г. по т.д.№ 9168/2012 г. на Софийския градски съд, ТО, VІ-9 състав за отхвърляне на предявените от касатора против Р. В. ЕАД [населено място] искове с правно основание чл.244 ал.7 ТЗ вр. чл.79 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 8 805 лв. – дължим остатък от възнаграждение за м. декември 2011 год. и сумата 73 560 лв. – обезщетение за неспазено шестмесечно предизвестие за прекратяване на договора за мениджърско обслужване от 04.07.2007 г. и допълнителните споразумения към него, представляващо шесткратния размер на брутното месечно възнаграждение от 12 260 лв., ведно със законните лихви върху главниците, считано от подаване на исковата молба в съда – 16.01.2012 г.
Оплакванията в жалбата са за неправилност на постановеното въззивно решение, на основание чл.281 т.3 ГПК – поради допуснати от съда нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. По доводи, подробно развити в касационната жалба, се моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да бъдат уважени, с присъждане на всички сторени по делото разноски.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси, по които моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението в хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1 – 3 ГПК /в редакция преди изменението на ГПК с ДВ, бр.86/2017 г./: 1. В случаите на договорена клауза за предизвестие за прекратяване на договора за управление и контрол, продължава ли действието на този договор за срока на предизвестието и ако продължава, в лицето на кого е това продължение – само на дружеството или на изпълнителя по договора за управление и контрол; 2. При изрично уговорена клауза за предизвестие за прекратяване на договора за управление и контрол, представлява ли неспазването й виновно поведение на възложителя и дължи ли се от него обезщетение за това виновно поведение. Следва ли да се приложат по аналогия клаузите на КТ за попълване на празноти в договора за управление и контрол; 3. Приложими ли са по аналогия разпоредбите на КТ при определяне размера на дължимото обезщетение за неспазено предизвестие за прекратяване на договора за управление и контрол; 4. Следва ли договорът за управление и контрол да се разглежда като търговски и приложими ли са за него правилата на чл.20 ал.1 ЗЗД, следва ли съдът да тълкува волята на страните, изразена в него; 5. Следва ли да се разграничават клаузите в договора, визиращи обезщетение за предсрочно едностранно прекратяване на договора за управление и контрол по желание на възложителя и клаузите, свързани със задължението за предизвестие и съответно обезщетение за неспазването му. По тези въпроси се твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата /чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК/, а именно: решение по в.т.д.№ 467/2014 г. на Пловдивски АС, недопуснато до касация с определение по т.д.№ 2827/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; решение по т.д.№ 1127/2009 г. на ВКС, ТК, І ТО; решение по в.гр.д.№ 571/2014 г. на Хасковски ОС, неподлежащо на касационно обжалване; решение по гр.д.№ 46/2016 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение по гр.д.№ 7006/2011 г. на Плевенски РС, ХІ състав. По въпроси с №№ 2, 4 и 5 се сочи и наличието на основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, т.к. същите имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
С писмен отговор, постъпил в срока по чл.287 ГПК, ответникът по касационната жалба Р. В. ЕАД, чрез процесуалния си пълномощник, моли да не се допуска касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по съображения, изложени в отговора.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази, че касационната жалба изхожда от легитимирано лице, подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, поради което е допустима. По основанията за допускане на касационно обжалване, становището на настоящия съдебен състав произтича от следното:
За да мотивира извод за неоснователност на предявените от касатора искови претенции, съставът на въззивния съд е приел, че между страните на 04.07.2007 г. е бил сключен договор за възлагане на управлението от Р. В. ЕАД – като възложител и Ж. К. – като изпълнител, в качеството му на управляващ търговското дружество, а от вписванията в ТР по партидата на ответника и от удостоверение по пар.4 ал.2 ПЗР ЗТР е видно, че ищецът е бил член на СД и е представлявал дружеството като изпълнителен директор в периода от 20.09.2007 г. до 12.12.2011 г. С решение на едноличния собственик на капитала на ответното дружество от 24.11.2011 г. ищецът е освободен от заеманата длъжност, като с това е прекратен и договорът за управление. Пороците на договора и допълнителните споразумения, свързани с лицето, действало от името на дружеството при подписването им, са разгледани с приложение на нормите на чл.293 ал.3 и чл.301 ТЗ, като е формиран извод за действителност на така сключения договор. След изтичане на първоначалния срок на договора за управление, съдът е счел, че същият е продължил действието си като такъв с неопределен срок. Според договора, право да прекратят същия имат и двете страни, като ако прекратяването изхожда от възложителя, той трябва да изпрати 6 месечно предизвестие. Никъде обаче не е уговорено право на обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяването на договора, поради което такова не се дължи. Според практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК, договорът за възлагане на управлението на търговско дружество има характер на договор за поръчка по см. на чл.280 и сл. ЗЗД, а съгласно тези правила всяка от страните може да се откаже от договора. С изразената воля за прекратяване на договора възложителят е направил отказ от дадената поръчка, на основание чл.287 ЗЗД. Предвид нормата на чл.288 ал.1 ЗЗД следва да се приеме, че възнаграждение се дължи само за изпълнената работа, като възнаграждение не се дължи след прекратяване на поръчката и когато изпълнителят вече реално не е извършвал възложените му дейности. Установено е, че на ищеца е изплатено възнаграждение за първата седмица на м. декември 2011 г., съразмерно на времето, през което той е изпълнявал задълженията си по договора, поради което и искът за заплащане на такова за целия месец е счетен за неоснователен.
При тези данни и като съобрази указанията на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г. по приложението на чл.280 ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд, ТК, второ отделение намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, поради следното:
Първият поставен от касатора въпрос не е обусловил решаващата правна воля на съда, доколкото той е приел, че в случая са приложими правилата на чл.280 и сл. ЗЗД и възнаграждение по договора за управление се дължи само за реално извършената от ищеца работа. Дали клаузата за предизвестие и нейното неспазване представлява поведение на възложителя, за което той дължи обезщетение, също не представлява въпрос от значение за изхода по спора, доколкото, при липса на изрична уговорка между страните за обезщетение в този случай, обезщетението би обхванало претърпените вреди по общите правила на ЗЗД, а такива не се релевират и установяват от ищеца. Предвид приетия от въззивния съд характер на сключения договор, не може да се счете, че спрямо него се прилагат по аналогия нормите на КТ. Налице е задължителна, трайно установена съдебна практика, формирана по реда на чл.290 ГПК, с която обжалваното решение е изцяло съобразено, че правоотношението, което възниква по договор за управление на търговско дружество, не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Според практиката на ВКС, включително цитираната от касатора, прилагането по аналогия на норми от КТ е допустимо, само когато са уговорени изрично обезщетения, аналогични с предвидените в КТ, но има неяснота относно техния размер. В случая посоченото условие обаче липсва. Следователно, третият въпрос също не може да се окачестви като значим за решаването на конкретното дело. По четвъртия въпрос е налице практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, на която обжалваното решение съответства, а петият въпрос не е обуславящ за правната воля на съда, доколкото от фактическа страна той е приел, че в договора изцяло липсва клауза за обезщетение поради неспазено предизвестие.
С оглед изложеното дотук съдът намира, че част от поставените въпроси не съответстват на общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК, а за тези, които го покриват, не се установяват допълнителните селективни предпоставки, на които касаторът се позовава. В тази връзка следва да се отбележи, че когато по противоречиво разрешавани от съдилищата правни въпроси има практика по чл.290 ГПК, нормата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК се явява неприложима, неприложимо е и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, освен ако не се докажат причини, обуславящи промяна на вече установената съдебна практика, съобразно разясненията на т.4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид горното, съставът на Върховния касационен съд, ТК, ІІ ТО
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1970 от 18.08.2017 г. по в.т.д.№ 5978/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 9 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: