8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 475
София, 25.05.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 505/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 303 от 25.05.2015г. на Великотърновския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 359/2015г. е отменено решение № 61 от 23.02.2015 г. по гр. д. №1560/014 г. по описа на Горнооряховския районен съд, в обжалваната част, с която първоинстанционният съд е отменил Заповед № 472/13.02.2014г. на управителя на [фирма], с която на А. Й. Ч. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и е прекратено трудовото му правоотношение като незаконосъобразна, възстановил е А. Й. Ч. на заеманата от него длъжност преди уволнението-„маркетинг мениджър/директор маркетинг“- отдел маркетинг и реклама, осъдил е [фирма] да заплати на А. Й. Ч., на основание чл.225, ал.1 от КТ, обезщетение в размер на 945,54 лева, дължимо за периода от 14.02-05.03.2014г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.04.2014г. – датата на подаване на исковата молба в съда, до окончателното й изплащане и на основание чл.225, ал.2 от КТ обезщетение в размер на 556,54 лева, дължима разлика в заплатите за времето от 06.03.2014г.-20.03.2014г.
С решение от 04.08.2015 г. постановено по същото в.гр.д.№ 359/2015г., въззивният съд е допълнил диспозитива на решение № 303 от 25.05.2015г. по в.гр.д.№ 359/2015г., като е постановил отхвърляне на предявените от А. Й. Ч. против [фирма] искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т. 3 КТ, за признаване дисциплинарното наказание уволнение за незаконно и отмяната му; за възстановяване на работа и за заплащане на обезщетение по чл. 225 КТ, като неоснователни и недоказани.
Ищецът А. Й. Ч., чрез адв. А. Д., е подал касационна жалба с вх. № 7725/ 23.07.2015г. срещу въззивно решение № 303 от 25.05.2015г. на Великотърновския окръжен съд и касационна жалба с вх. № 10013/02.10.2015г. срещу решение от 04.08.2015г. постановено по в.гр.д.№ 359/2015г. на Великотърновския окръжен съд.
В касационната жалба с вх. № 7725/ 23.07.2015 г. се релевират доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение, поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове.
Към касационната жалба касаторът е представил изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване, в което поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Счита за обуславящи изхода на спора следните въпроси: 1./ „Следва ли да се приеме, че нормата на чл. 193, ал.1 от КТ е спазена в случай, че на работника по технически причини не е предоставена реална възможност да даде обяснения по вина на работодателя?“, 2./ „Твърдението, че в заповедта за уволнение е посочен период на неявяване на работа на ищеца /при положение, че е реално възможна точната конкретизация на отделните дати/ достатъчно ли е да се приеме, че работодателят е изпълнил задължението си съгл. чл. 195 от КТ за мотивиране на заповедта досежно датата на извършване на нарушението?“, 3./ „След като работодателят сам е отстранил и не е допуснал ищеца до работа за процесния период /т.е. създал е обективна невъзможност за работника да изпълнява трудовите си функции/, то за същия период допустимо ли е работодателят да приложи нормата на чл. 190, ал.1,т.2 КТ?“. Във връзка с първия поставен въпрос твърди противоречие на въззивното решение с решение № 272 от 03.10.2014г. на ВКС по гр.д. № 145/2014г., IV ГО и решение № 427 от 28.05.2010г. на ВКС по гр.д. № 1113/2009г., ІV ГО. По отношение на втория въпрос обосновава противоречие на атакувания съдебен акт с решение № 1624 от 28.10.2002г. по гр. д. № 242/2002г. на ВКС, III ГО. Довод за противоречие със задължителната практика на ВКС, касаторът навежда и във връзка с третия поставен въпрос, като се позовава на определение № 205 от 20.02.2013г. на ВКС по гр.д. № 1151/2012г., ІII ГО.
В касационната жалба с вх. № 10013/ 02.10.2015 г. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на допълнителното въззивно решение като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон по същите съображения, изтъкнати във връзка с порочността на решение № 303 от 25.05.2015г. Искането е за отмяна на двете постановени – основно и допълнително, въззивни решения.
Към касационната жалба с вх. № 10013/ 02.10.2015 г. касаторът е представил изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване, в което поддържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Счита за обуславящи изхода на спора следните въпроси: 1./„ Необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви?“
2./Допустимо ли е по реда на чл. 250 от ГПК въззивният съд да се произнесе по даден иск с допълнително решение, след като в основното решение липсват мотиви по посочения иск, а излагането на мотиви единствено в допълнителното решение е недопустимо?“.Обосновава довод за противоречие на допълнителното въззивно решение с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение
№ 157/08.11.2011г. по гр. д. № 823/2010г. на ВКС, II ТО, решение № 136 от 02.10.2014г. по т. д. № 4309/2013г. на ВКС, решение № 10132 от 24.10.2007г. по адм. д. № 5139/2007г. на ВАС и решение № 173 от 15.07.2013г. по гр. д. № 1131/2012г. на ВКС.
Ответната страна [фирма] в представени писмени отговори, чрез адв. К., взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване и на двете решения. Претендира присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в размер 600 лв. съгласно приложен договор за правна помощ.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационните жалби са подадени от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащи на обжалване актове на въззивен съд, поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Производството е образувано по предявени от А. Й. Ч. срещу [фирма] искове за признаване за незаконно наложеното му дисциплинарно наказание „уволнение“ и неговата отмяна, за възстановяването му на работа на заеманата длъжност ,,маркетинг мениджър/директор маркетинг” и за осъждане ответника за му заплати сумата от 1400 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа на основание чл. 225, ал.1 КТ за периода от 14.02.2014г. до 05.03.2014г.,сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа на основание чл. 225, ал.2 КТ за периода от 06.03.2014г. до 20.03.2014г. и сумата от 6945,24 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа на основание чл. 225, ал.1 КТ за периода от 21.03.2014г. до 14.08.2014г.. ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 30.04.2014г., датата на подаване на исковата молба в съда, до окончателното им изплащане.
Първоинстанционният съд е отменил заповед № 472/13.02.2014г., с която на А. Ч. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е възстановил същия на заеманата преди уволнението длъжност. Предявените осъдителни искове за заплащане на обезщетение за оставане без работа са уважени частично, като [фирма] е осъдено да заплати на А. Й. Ч. както следва: на основание чл.225, ал.1 от КТ обезщетение в размер на 945,54 лева, дължимо за периода от 14.02.2014 до 05.03.2014г. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.04.2014г.-датата на подаване на исковата молба в съда, до окончателното й изплащане, като е отхвърлена претенцията за разликата над уважения размер от 945, 54 лева до пълния претендиран от 1 400 лева и на основание чл.225, ал.2 от КТ обезщетение в размер на 556, 54 лева, дължима разлика в заплатите за времето от 06.03.2014г.-20.03.2014г., като е отхвърлена претенцията за разликата над уважения размер от 556,54 лева до пълния претендиран от 1 000 лева, като неоснователна и недоказана. Изцяло е отхвърлена исковата претенция по 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за периода 21.03.2014г. до 14.08.2014 г. в размер на
6945, 24 лева, като неоснователна.
Подадена е въззивна жалба от [фирма] срещу първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете по чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ. В отхвърлителната му част първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд за да отмени в обжалваната част първоинстанционното решение е приел следното: страните са били в трудово правоотношение, като ищецът е работил по безсрочно трудово правоотношение при ответника на длъжност ,,маркетинг мениджър/директор маркетинг”; на 14.01.2014г. на ищеца е връчено предизвестие от [фирма] за прекратяване на трудовия договор на основание чл.328,ал.1, т.2 КТ; на същата дата – 14.01.2014г., е съставен приемо-предавателен протокол, видно от който А. Й. Ч. е предал на работодателя вещите, свързани с изпълнение на трудовите му задължения; съгласно докладна записка на финансовия директор на ответното дружество до управителя от 31.01.2014г. и таблица за отчитане явяването/неявяването на работа за процесния период, ищецът не се е явявал на работа, считано от 15.01.2014г.; ответникът отправил покана до ищеца за даване на обяснения относно констатирания факт, представляващ нарушение на трудовата дисциплина, чрез използването на куриерска услуга, като видно от представената разпечатка на куриерската фирма адресът на ищеца е посетен на 12.02.2014г. и на 13.02.2014г. и е отчетено, че адресатът отсъства, съответно поканата не е връчена; че със Заповед
№ 472/13.02.2014г. издадена от управителя на ответното дружество, връчена на служителя на 07.03.2014г., трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 330, ал.2, т.6 КТ – дисциплинарно уволнение, с мотиви- неизпълнение на трудовите задължения, представляващи нарушение на трудовата дисциплина съгласно чл. 187, т. 1 КТ- неявяване на работа в течение на два последователни работни дни от 15.01.2014г. до 13.02.2014г. без причина, без своевременно уведомяване на работодателя и без дадени обяснения, поискани с посочената покана; че Заповед №472/13.02.2014г. за прекратяване на трудовото правоотношение е връчена на ищеца, при явяването му в нотариална кантора след получаване на нотариална покана. След анализ на събраните писмени и гласни доказателства, въззивният съд приел, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца е законосъобразна. Същата е в достатъчна степен мотивирана, съобразно изискванията на разпоредбата на чл.195 ал.1 от КТ. От обстоятелството, че работодателят не упражнил правото си да накаже веднага провинилия се работник или служител след изтичането на първите два последователни дни отсъствие, очаквайки работникът или служителят да се яви в следващите дни, не следва, че същият губи правото да прекрати трудовия договор с дисциплинарно уволнение в един последващ период, след като нарушението на трудовата дисциплина продължава. Противното би означавало толериране на противоправното поведение на служителя. Същевременно целият продължителен период на продължаване на дисциплинарното нарушение е посочен в поканата, връчена на нарушителя с оглед даване и снемане на обяснение по образуваното от работодателя дисциплинарно производство, като служителят е уведомен за целия срок на отсъствието му, а не само за отделни конкретни два дни от това отсъствие. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът не се е явил на работа без уважителна причина за целия период посочен в заповедта и поканата. Евентуално разминаването на срока на неявяването на работа по поканата за даване на обяснения и заповедта би обосновало нарушаване на изискването на чл.195 ал.1 от КТ, защото тогава би било неясно какъв е отрязъкът от време, през който работникът или служителят не се е явил на работа без уважителни причини, а това ще постави последния пред затруднение да разбере за кои конкретно дни работодателят счита, че е нарушил трудовите си задължения. В конкретния случай ищецът бил уволнен за целия период на отсъствие от работа, който период се съдържал в обстоятелствената част на издадената заповед. Съдът е счел за неоснователни твърденията, че ищецът не е бил допуснат до работното му място, а същевременно и за преклудирани, тъй като не били заявени с исковата молба или по реда на изменение на иска. Изложеното формирало решаващите му изводи за законосъобразност на извършеното уволнение и неоснователност на конститутивния иск за отмяната му и на обусловените от него искове по чл. 344, ал.1, т. 2 и т.3 КТ. Обосновал е извод за неправилност на първоинстанционното решение и за отхвърляне на исковете, но в диспозитива е отразил само отмяната на обжалваната част.
Подадена е молба от [фирма] за поправка на явна фактическа грешка в решението с искане да бъде посочено в диспозитива му, че предявените искове се отхвърлят.
С решение от 04.08.2015 г. постановено по в.гр.д.№ 359/2015г., въззивният съд посочил, че молбата е такава с правно основание чл. 250 ГПК. В мотивите си е приел, че с първото постановено от него решение е формирал воля за отхвърляне на исковете, която е пропуснал да отрази в диспозитива. Счел е молбата за основателна и е поправил решение № 303 от 25.05.2015г., като е допълнил диспозитива му в посочения смисъл.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните:
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика /Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Не са налице основанията на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия поставен въпрос в касационна жалба с вх. № 7725/23.07.2015г. Въззивният съд не се е произнесъл по него и същият не е обусловил правната му воля, поради което не представлява обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. За установено по делото е прието, че на ищеца е предоставена възможност да даде обяснения, чрез изпращане на нарочна покана до посочения от него адрес, който бил посетен два пъти от куриер. Счетено е, че неговото отсъствие от работното място и от посочения от него адрес, а не технически причини, е препятствало възможността за запознаване с поканата, което обстоятелство не следвало да се вменява във вина на работодателя, който без оказване на необходимото съдействие не би могъл да изпълни задължението си по чл. 193, ал.1 КТ. Не се установява и наличието на твърдяната специфична предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото цитираните съдебни решения разглеждат различни от поставения правни въпроси, постановени са при различна фактическа обстановка и поради това са неотносими.
Вторият формулиран въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, поради което представлява обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но касаторът не обосновава наличието на поддържаната специфична такава. Посоченото решение № 1624 от 28.10.2002г. по гр. д. № 242/2002г. на ВКС, III ГО., съгласно разясненията, дадени в т. 3 от ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, няма характер на задължителна практика по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, а обосновава приложението на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Последното не е налице, когато по поставения правен въпрос е постановена задължителна съдебна практика и същата е съобразена от въззивния съд. Така е в процесния случай. По поставения въпрос съществува задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която „в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, времето за извършване на нарушението може да бъде посочено като определен период, което е допустимо с оглед характера на извършваната работа или повторяемост на нарушението, както и поради по-късното му откриване. Възможно е за някои от дисциплинарните нарушения да не се посочат дати на извършването им, а само периодът, без това да препятства конкретизиране на нарушенията в достатъчна степен с оглед защитата на работника и съдебния контрол за законност на наложеното наказание. Тогава изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ също са изпълнени с посочване на периода на извършване на поредицата от нарушения“/решение № 30/08.02.2012г. по гр. д. № 388/2011г. на ВКС, III ГО, решение № 646, по гр.д. № 1348/2009г. ІV г.о. ВКС и решение № 857/25.01.2011г. по гр.д. № 1068/2009г. ІV г.о. ВКС/. Цитираната съдебна практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на решението му.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато и по третия поставен въпрос, тъй като същият не представлява обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не се е произнесъл по него. Напротив, прието е за установено,че работодателят не е препятствал достъпа на ищеца до работното му място и в този смисъл не е съществувала обективна невъзможност за работника да изпълнява трудовите си функции. Следва да се посочи също, че касаторът не обосновава и поддържаната от него специфична предпоставка по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, тъй като съдебният акт на който се позовава – определение по чл. 288 ГПК, не попада в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, съгласно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ.
Поставените два въпроса в касационна жалба с
вх. № 10013/02.10.2015г. също не отговарят на изискванията на чл. 280, ал.1 ГПК – не са в предмета на спора и не са обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Същите касаят процесуални задължения на съда, несъблюдаването на които би довело до неправилност на решението.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият дължи сторените такива от насрещната страна. Видно от представения договор за правна помощ ответникът по касационната жалба е заплатил адвокатско възнаграждение в размер 600 лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 303 от 25.05.2015г. и на решение от 04.08.2015г. на Великотърновския окръжен съд, постановени по в.гр.д.№ 359/2015г.
ОСЪЖДА А. Й. Ч. да заплати на [фирма] деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 600лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: