2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 477
гр. София, 03.04. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6599 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] и Н. С. Б. срещу решение № 321/17.06.2013 г., постановено по въззивно търг. дело № 244/2013 г. на Пловдивския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 1988/20.12.2012 г. по гр. дело № 233/2012 г. на Пловдивския окръжен съд – в частите, с които са отхвърлени: предявените от жалбоподателя [фирма] срещу [фирма], искове за заплащане, ведно със законната лихва, считано от 11.12.2009 г., до окончателното им изплащане, на обезщетения за претърпени имуществени вреди, причинени от този ответник, като взискател по изпълнително дело № 20098250400780/2009 г. на ЧСИ С. Г. с рег. № 825, чрез насочване на принудителното изпълнение срещу движими вещи, принадлежащи на дружеството-ищец (сега – касатор), а именно: машина за пръскане на тор (торачка), дискова брана, брана, шесторен плуг, нож (гребло) за заглаждане на земя и лазерен нож (гребло) за заглаждане на земя, както следва: иск за сумата 2 780 лв. – обезщетение за имуществени вреди (претърпени загуби), изразяващи се в направени разноски за транспорт на движими вещи и разходи за преводи от оторизиран преводач; частичен иск за сумата 26 000 лв. от общо 51 200 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за закупуване на годни машини и оборудване, равностойни на запорираните по изпълнителното дело; иск за сумата 38 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от лишаването на дружеството-ищец да получава доходи от наем на описаните машини през периода 2010-2011 г.; частичен иск за сумата 3 220 лв. от общо 260 862 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи от неполучаване на цената по сключени на 17.08.2009 г. между дружеството-ищец и К. Б. Х. (И.) – А. К., договори № 1 и № 2 за предоставяне на услуга по обработка на 2 525 дка земеделски площи с инвентар, принадлежащ на същия ищец и описан по изпълнителното дело; както и предявеният от жалбоподателя Н. С. Б. срещу В. Ц. В., частичен иск за сумата 30 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 11.12.2009 г. до окончателното й изплащане, явяваща се част от сумата 100 000 лв. – обезщетение за претърпени от този ищец – физическо лице – собственик и управител на ищцовото дружество, неимуществени вреди, състоящи се в стрес, безпокойство и влошаване на здравословното състояние, вследствие неправомерно поведение на този ответник – физическо лице – управител на ответното дружество, изразяващо в насочване на изпълнението по посоченото изпълнително дело върху имущество, принадлежащо на другия ищец (дружеството-касатор), както и в лошо и неправилно съхранение на описаните машини; в тежест на жалбоподателите са възложени и разноски пред двете съдебни инстанции по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните три (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) материалноправни въпроса, а именно: 1) задължително ли е наличието на елемента „противоправност” на деянието в състава на безвиновната („невиновната”) гаранционна отговорност по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, особено в хипотезата на чл. 440, ал. 3 от ГПК; 2) представлява ли противоправността на деянието задължителен елемент на безвиновната („невиновната”) гаранционна отговорност на възложителя на работа („работодателя”) по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, когато при причиняването на вредата делинквентът (прекият причинител на вредата) е действал в качеството на представител по закон (управител и др.) на юридическото лице – възложител на работа; и 3) следва ли в хипотезата на чл. 440, ал. 3 от ГПК да се квалифицира като деликт, причинен от взискателя за вредите, за които той отговаря по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, самото деяние „насочване на изпълнението” върху имущество, което принадлежи на трети лица. По отношение на първия правен въпрос жалбоподателите навеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като излагат съображения, че с обжалваното въззивно решение, този материалноправен въпрос е разрешен в противоречие с ППВС №№ 7/1958 г., 7/1959 г., 4/1061 г., 17/1963 г., 9/1966 г., 4/1968 г., 5/1969 г., 4/1975 г., 2/1981 г. и 2/1984 г., както и в противоречие с решение № 32/1969 г. на ОСГК на ВС и решение № 50/1979 г. на ІІ-ро нак. отд. на ВС. По отношение на останалите два правни въпроса жалбоподателите навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като излагат съображения, тези материалноправни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците [фирма] и В. Ц. В. в отговора на касационната жалба си излагат становище и подробни съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендират и присъждане на разноските, направени пред настоящата съдебна инстанция.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
За да отхвърли предявените по делото деликтни искове с правна квалификация чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД и във вр. с чл. 440, ал. 3 от ГПК – между двете дружества – страни по делото, и с правна квалификация чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 440, ал. 3 от ГПК – между двете физически лица (представители по закон на двете дружества) – страни по делото, възизвният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че на първо място следва да се извърши преценка дали е налице противоправност в поведението на ответника В., представляващ ответното дружество – взискател в изпълнителното производство. В тази връзка е посочено, че съгласно чл. 442 от ГПК взискателят може да насочи изпълнението за събиране на парично вземане срещу всяка вещ или вземане на длъжника, а съгласно чл. 465 от ГПК съдебният изпълнител описва посочената от взискателя движима вещ, само ако тя се намира във владение на длъжника, освен ако от обстоятелствата е явно, че вещта принадлежи на друго лице. С оглед това е изтъкнато, че при този тип вещи – движимите, притежанието на вещни права се презюмира от факта на осъществявано владение, като в този смисъл е и разпоредбата на чл. 435, ал. 4 от ГПК, а владението от своя страна, при условие, че е индиция за притежание на вещното право на собственост, се характеризира единствено с осъществяване на фактическа власт, а не с института на чл. 68-74 от ЗС. Апелативният съд е приел и че в случая, от данните по изпълнителното дело е несъмнено установено, че описът върху осем движими вещи, сред които и процесните шест, представляващи прикачен селскостопански инвентар, е извършен на адреса на управление на дружеството – длъжник по изпълнението [фирма], където се е намирал и лек автомобил, за който няма спор по делото, че е бил собственост на длъжника. При това положение и при липса на данни за представени към момента на описа и запора доказателства за притежание на вещните права от трето лице, въззивният съд е достигнал до извод за приложимост на презумпцията на чл. 465 от ГПК. Изтъкнато е и че по делото не са ангажирани доказателства, ответното дружество – взискател, респ. – неговият управител – ответникът В. да е знаел към онзи момент (на описа и налагането на запора), че шест (процесните) от осемте описани движи вещи не са собственост на длъжника [фирма], а на трето за изпълнението лице – дружеството-ищец, и въпреки това да не е уведомил съдебния изпълнител за това. С оглед това, апелативният съд е намерил, че е невъзможно да се направи извод, ответникът В. (респ. – представляваното от него ответно дружество), в нарушение на споменатите разпоредби от ГПК, да е създал условия да се насочи изпълнителното производство срещу чужди вещи. Оттук съдът е извел и решаващия си извод по делото, че не е налице елементът „противоправност” в поведението на управителя на ответното дружество-взискател, което е пречка да се ангажира на основание чл. 49 от ЗЗД и отговорността на самото ответно дружество. В тази връзка е посочено още и че по делото е установено, че информация за притежание на част от описаните – процесните движими вещи, от трето за изпълнението лице – ищцовото дружество, за първи път се е появила по изпълнителното дело с подаването на молба от същото на 15.12.2009 г. с приложени към нея доказателства. Въззивният съд е намерил, че това също по никакъв начин не може да е основание за пораждане на отговорност на ответното дружество, поради това, че от момента на извършване на описа всички правомощия, включително и възможностите за отмяна на извършените изпълнителни действия и връщане на иззетите вещи, са изцяло на съдебния изпълнител, т.е. не може да се говори за противоправно поведение от страна на взискателя, респ. на управителя на същия, при наличие на действащ акт на ЧСИ за извършване на опис и запор на вещите по чл. 450 от ГПК и за предаване на същите за пазене на трето лице. Изтъкнато е и че от представените с молбата на ищцовото дружество от 15.12.2009 г. доказателства, по несъмнен начин е установено и че дружеството-длъжник по изпълнителното дело, в качеството си наемател е упражнявало фактическа власт върху процесните вещи, т.е. към момента на описа, при липсата на други данни, не е имало пречка да се достигне до извод за приложимост на чл. 465 от ГПК. Така изложените съображения, въззивният съд е приел за достатъчни за извеждане на крайния си извод по делото за неоснователност на всеки едни от предявените искове.
С така изложените решаващи мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил първите два изведени от касаторите материалноправни въпроса (които почти се припокриват по съдържание), не в противоречие, а в пълно съответствие с константната задължителна практика на ВС и ВКС, намерила израз и в сочените от жалбоподателите десет ППВС, посветени на деликтната отговорност. В тази трайно установена практика никога не е имало съмнение (това е ясно изразено и в тези ППВС), че фактическият състав на безвиновната гаранционна отговорност на възложителя на работа по чл. 49 от ЗЗД включва всички елементи от фактическия състав на отговорността на прекия причинител на вредите по чл. 45 от ЗЗД, който от своя страна неизменно включва елементът „противоправност” на деянието. В никое от посочените в изложението ППВС или в решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, не е възприемана тезата на касаторите, че противоправността не е елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане при безвиновната гаранционна отговорност по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, включително и в хипотезата на деликта по чл. 440, ал. 3 от ГПК, която разпоредба и изрично препраща към условията (т.е. предпоставките) на чл. 45 от ЗЗД. Цитираните в изложението на касаторите части от съдържанието на някои от посочените ППВС са относно, също неизменно възприетото в практиката на ВКС становище, че безвиновната гаранционна отговорност на възложителя на работа по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД е за чужди противоправни действия – такива на прекия причинител, поради което тази отговорност не произтича от (не включва във фактическия си състав) вина на самия възложител на работата (който най-често е юридическо лице и не може самостоятелно да формира вина), но това нито води до извод, че и противоправността не е елемент от този фактически състав, нито има някакво друго отношение към изведените от касаторите материалноправни въпроси или към изхода на делото.
От изложеното следва, че по отношение на първите два изведени от жалбоподателите материалноправни въпроса, които са разрешени с обжалваното решение в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС, не е налице никое от допълнителните основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – и т.т. 2-4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Третият изведен от касаторите материалноправен въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не е от значение за изхода на правни спор по делото, поради което и не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Това е така, защото предвид твърденията, изложени в исковата молба на касаторите-ищци за претърпени от тях имуществени и неимуществени вреди, вследствие насочване на принудителното изпълнение от ответното дружество, управлявано от другия ответник, върху процесните движими вещи, собственост на ищцовото дружество, което не е длъжник по изпълнението, предявените по делото искове са квалифицирани и разгледани от инстанциите по съществото на спора, именно като деликтни искове по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД и във вр. с чл. 440, ал. 3 от ГПК (между страните по делото – юридически лица) и по чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 440, ал. 3 от ГПК (между страните по делото – физически лица). За да отхвърли тези искове, въззивният съд е намерил обаче, че не са установени по делото някои от кумулативно необходимите елементи на фактическите състави за ангажиране на деликтната отговорност на ответниците спрямо ищците. В тази връзка апелативният съд е изложил, освен цитираните по-горе решаващи мотиви, че по делото не е установена противоправност при насочването на принудителното изпълнение върху процесните движими вещи на ищцовото дружество; а също – и мотиви, че дори и да е се приеме, че е налице такава противоправност, то не е налице и друг елемент от тези фактически състави – настъпване на процесните вреди, претендирани по част от исковете на ищцовото дружество, респ. – причинна връзка между настъпили вреди и поведението на ответниците – по друга част от исковете на дружеството-ищец и по иска на втория ищец – физическо лице, като в тази насока са изложени също подробни съображения в мотивите към обжалваното решение – по отношение на всеки един от предявените по делото искове.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателите-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците, претендираните и направени от последните разноски за заплащане на адвокатски възнаграждения за касационното производство по делото, а именно: жалбоподателят-ищец [фирма] дължи и следва да бъде осъдено да заплати на ответника [фирма] сумата 1 800 лв., и жалбоподателят-ищец Н. С. Б. дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника В. Ц. В. сумата 1 000 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 321/17.06.2013 г., постановено по въззивно търг. дело № 244/2013 г. на Пловдивския апелативен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 1800 лв. (хиляда и осемстотин лева) – разноски по делото;
ОСЪЖДА Н. С. Б. да заплати на В. Ц. В. сумата 1 000 лв. (хиляда лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.