5
5
Определение по т. д. №2626/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. №2626/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№477
София, 23.06.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 2626 по описа за 2014 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [община], представлявана от Кмета на общината – П. Б. срещу въззивно решение № 57/03.02.2014 г. по в. т. д. № 824/2013 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 20/26.02.2013 г. по т. д. № 5/2012 г. на Окръжен съд Пазарджик.
Касаторът е бил осъден по иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 258 и сл. ЗЗД да заплати на [фирма] сумата 79239 лв., съставляваща неизплатено възнаграждение по договор № 339/05.10.2010 г., както и 24 862,90 лв. по чл. 86 ЗЗД – обезщетение за забавени плащания на главницата по договора, дължимо за периода от 28.08.2011 г. до 10.12.2012 г., и разноски за производството в размер на 7 050 лв.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че решението е постановено без да са съобразени изричните признания на ищеца за получени плащания и без съдът да е съобразил обстоятелствата, приети за безспорни между страните, и изрично посочени като такива в доклада на съда.
Касаторът, в молба – приложение, е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, които са съществени за изхода на делото, като се е позовал на т. 1 и на т. 3 на чл. 280 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], [населено място] в писмен отговор поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
По отношение на първия процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли съдът при постановяване на съдебно решение да съобрази изричните признания на страната за определен факт, въз основа на които съответният факт е отделен с доклада по делото като безспорен и ненуждаещ се от доказване” – не може да се приеме за доказана основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният правен въпрос трябва да е конкретен и да е от значение за изхода на конкретното дело, т. е. да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В случая, както първоинстанционният съд е преценявал признанията на ищцовата страна досежно извършените в хода на съдебното производство плащания по договора, така и въззивният съд е преценявал направените признания в тази насока, разбира се като се е водил и от задължението, вменено му от закона, да извършва преценката си с оглед на всички обстоятелства по делото.
Признанието съставлява доказателствено средство и съобразно правните му последици съдилищата са се съобразявали, както с въведените изявления от ищеца за постъпили плащания в посочени размери, така и с твърденията на ответната страна, със заключенията на експертизите по делото, досежно извършените плащания и тяхната относимост към различните видове СМР, изградени на основата на проверяваните счетоводни и др. относими към извършването и отчитането на работата документи.
Признанието на ищеца за извършвани в хода на съдебното производство плащания е направено след доклада по делото и първото съдебно заседание от 01.11.2012 г. /- в с. з. на 13.12.2012 г., където в изрично определение на съда е посочено, че е прието за безспорно, че са постъпили плащания в общ размер 912 076,19 лв., като са изброени датите на плащанията и размера на постъпилите суми по всяко едно от четирите плащания към този момент.
Именно по повод претенция за останали неиздължени суми,по една от фактурите касаторът в допълнителна молба /стр. 310/ е поискал изслушване на експертиза, която да уточни плащанията към кои СМР и протоколи, съответно фактури се отнасят и дали има остатъчни задължения.
В обжалваното въззивно решение се съдържа анализ на няколкократните плащания по процесния договор в рамките на съдебното производство пред двете инстанции, като преценката на решаващия съд е съобразена, както с процесуалния закон, така и с формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика.
По изложените съображения не е налице противоречие с Решение № 98/2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ВКС, в което е прието, че законът дава възможност на съда да преценява признанието наред с оглед всички обстоятелства по делото.
Неотносимо е определение № 359/2011 г. на ВКС, тъй като същото е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не формира задължителна съдебна практика.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория правен въпрос в изложението, формулиран по следния начин: ”Възможно ли е с изявление на трето лице, различно от страните по договора, да се измени договор за възлагане на обществена поръчка и да се създаде правно задължение за възложителя да заплати на изпълнителя СМР, които не са сред уговорените между страните по договора” и „представляват ли протоколите обр. 19 безспорно доказателство, че включените в същите СМР попадат в обхвата на договора и за тях е налице задължение за плащането им”. Така формулиран въпросът не е изцяло относим към конкретната фактическа обстановка, нито въвежда яснота досежно третото лице и с какви точно фактически действия или изявления то е довело до резултат – изменение на първоначалния договор. Ако се приеме, че вероятно въпросът засяга оспорването на допълнителни СМР по протокол № 19/11.08.2011 г. на обща стойност 30 294 лв., то въззивният съд е посочил в обжалвания съдебен акт, че тези СМР не са били оспорени от ответника в рамките на процесуалните срокове по ГПК – нито в отговора на исковата молба, нито в първото по делото заседание, а и изобщо пред първоинстанционния съд, където спорът се е концентрирал единствено по отношение на Протокол № 17/22.07.2011 г., и е приел, че е налице преклудиране на това защитно възражение, което е въведено едва пред въззивната инстанция /стр. 4 от мотивите на въззивното решение/.
И макар и да се е позовал на преклузия, както и на признание на ответника, че е приел за извършени всички видове СМР, отразени в протокол № 19, Пловдивски апелативен съд за изчерпателност, е подложил на преценка фактите в тази връзка, и е изложил мотиви, че дори и да се приеме, че не е налице преклузия, то възражението е неоснователно, тъй като извършваните работи са приети, предвид подписването от страна на възложителя на приемо-предавателния протокол, в който са включени СМР по протокол № 19/11.08.2011 г. /стр. 5 от мотивите на обжалвания съдебен акт на Пловдивски апелативен съд/.
Неотносима е и съдебната практика, която се въвежда като основание по т. 1 на чл. 280 ГПК – ТР № 37/1984 г. по гр. д. № 16/84 г. на ОСГК на ВС, което има за предмет въпроса: „дали и кога при договорно правоприемство приобретателят на движима вещ или недвижим имот придобива права да претендира отговорност за недостатъци и за гаранции по отношение на обвързания за тях субект към неговия праводател, когато те са създадени с правна норма”.
Решение № 118/03.06.2011 г. по т. д. № 474/2009 г. на ВКС, ТК дава разрешение по реда на чл. 290 ГПК на въпроса: ”за приложението на чл. 21 ЗЗД относно действието на сключен договор за посредничество при продажба на недвижим имот …”;
Решение № 807/03.11.2006 г. по т. д. № 335/2006 г. на ВКС се занимава с въпросите на производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и продажбата на предприятие по реда на чл. 15 ТЗ, а в Решение № 69/08.02.2011 г. по т. д. № 44/2010 г. е разрешен по реда на чл. 290 ГПК следния въпрос: ”от кой момент и как следва да се изчислява подобрение в чужд имот, извършено от държател”.
В заключение, формираните фактически и правни изводи на съда в обжалваното въззивно решение , с което частично е потвърдено първоинстанционното решение са в резултат на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби. Въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на процесуалния и материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване.
Разноски в полза на ответника по касационната жалба – [фирма], [населено място] не се присъждат, предвид отсъствие на подобно искане в писмения отговор и липсата на писмени доказателства за платени такива на процесуалния пълномощник, изготвил писмения отговор въз основа на договора за правна защита и съдействие от 24.07.2014 г.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 57/03.02.2014 г. по в. т. д. № 824/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: