1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 479
ГР. С., 17.04.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 6.03.13 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №1223/12 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на М. Ц. срещу въззивното решение на Търговищки окръжен съд /ОС/ по гр.д. №168/11 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу П. Й. иск по чл.42, б.”б” от Закона за наследството/ ЗН/ за обявяване нищожността на завещанието на С. С. от 3.05.2004 г., поради неспазване на предвидената форма.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 от ГПК. Поставя като значими за спора въпросите от предмета му: дали, след като общият наследодател на страните е притежавал двойно гражданство /българско и на САЩ/ и е оставил наследствени имоти на територията на РБ следва да се приложи само българският наследствен закон при преценка на действителността на завещанието; следва ли за последното да се прилагат паралелно чуждестранният закон – Официалният кодекс на окръг К. – САЩ, ЗН на РБ и КМЧП, вл. в сила през 2005 г.; след като завещанието се състои от няколко листа, следва ли всеки лист да бъде подписан от завещателя и ако това не е така има ли това обстоятелство значение за валидността на завещанието; има ли значение за валидността на завещанието липсата на установъчни /индивидуализиращи/ данни за завещателя и за свидетелите, присъствали при съставянето му; може ли съдебният състав да постанови своя акт при липса на данни относно компетентността на органа, надзиравал международно завещание по законодателството на САЩ, след като от приетото заключение на в.л. се установява, че нотариусът, пред когото е извършено завещанието не е компетентен да надзирава международно завещание, каквото според касатора е процесното. Намира, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – р. по т.д. № 400/08 г. на второ т.о. и по гр.д. №1331/08 г. на първо г.о./ решенията са по реда на ГПК, отм., затова твърдяното противоречие следва да се квалифицира по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК – ТР №1/19.02.10 г./ и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото –т.3. Последното не е обосновано откъм специфичните за основанието цел и предпоставки, посочени в ТР №1/19.02.10 г. Изложени са доводи за неправилност – незаконосъобразност, на въззивното решение, които сочат на осн. по чл.281,т.3 от ГПК и ВКС не ги разглежда в това производство. Основанията по чл.280, ал.1 от ГПК са различни от тези по чл.281,т.3 от ГПК, както е разяснено в цитираното по-горе ТР №1/10 г.
В. съд е приел, че следва да преценява действителността на завещанието съобр. чл.90, ал.2 от КМЧП / действащ към смъртта на завещателя – 15.12.07 г./, който въвежда принципа на „най-благоприятният закон”. От посочените в разпоредбата алтернативи в случая следва, че завещанието е действително, ако е съставено съобразно нормите на българското или на американското право / на всяко едно от тях/. Констатирал е, че завещанието е съставено пред нотариус в САЩ, завещателият е бил американски гражданин и е имал обичайно местопребиваване там, макар да притежава и да е завещал имоти и в България. Приел е, че оспореното завещание отговаря на съществените изисквания за форма на нотариалното завещание по българския закон и на изискванията за форма на вътрешно завещание по американския закон, поради което е отхвърлил иска по чл.42, б.”б” от ЗН..
По първите два въпроса / за приложимото право/ не се установява противоречие на въззивното решение с представената практика на ВКС.
Р. по гр.д. №1331/08 г. е постановено по иск за недействителност за завещание , съставено във В. – А. през 1983 г. , като наследството е открито през 1993 г. Констатирано е, че и към двата момента в българското право няма стълкновителни норми, уреждащи приложимия закон, затова е приложено общото правило, че за сделки с недвижими имоти се прилага законът по местонахождението им. В процесния сега случай наследството е открито през 2007 г. и е приложен чл.90, ал.2 от действащия към този момент КМЧП. Същото за приложимия закон е прието и в р. по гр.д. №2163/08 г. на трето г.о. на ВКС, по реда на ГПК, отм.. В р. по гр.д. №515/12 г. на второ г.о., по чл.290 ГПК по въпроса за приложимия закон относно действителността на завещание, съставено в чужбина, преди приемане на КМЧП и имащо за предмет недвижими имоти в страната е прието следното: „До приемането на Кодекса на международното частно право през 2005г. в българското законодателство липсва нормативна уредба на наследствените отношения с международен елемент. Въпросите относно приложимия закон за формата на завещанието се решават в международното частно право при спазването на един основен принцип – favor testamenti. Този принцип има характер на обичайна норма на международното частно право е намерил израз в Х. конвенция за стълкновенията на закони в материята относно формата на завещателните разпореждания от 1961г. Конвенцията представлява уеднаквен закон за М. и на практика се прилага и от държави, които не са страни по нея /като България/. Съгласно чл.1 от Конвенцията завещателното разпореждане е действително по отношение на формата, ако отговаря на закона: 1/ по мястото, където е съставено /lex loci actus/; 2/ по гражданството на завещателя към момента на съставяне на завещанието или към момента на смъртта му /lex patriae/; 3/ по местожителството на завещателя към момента на извършване на завещанието или на смъртта му /lex domicilii/; 4/ по местонахождението на недвижимия имот, включен в завещанието /lex rei sitaе/. Посочените правила не са изрично уредени в българското законодателство до приемане на КМЧП, но те имат характер на правен обичай и са приемани както в правната теория /виж Т. Т. „Международни семейни и наследствени отношения”, Университетско издателство, 1994г., стр.331 и сл./, така и в съдебната практика. Тяхното прилагане отговаря на тенденциите на съвременния динамичен живот и на развитието на международното частно право в останалите европейски държави. Красноречив израз на приемането на тези правила е фактът, че при кодифицирането на материята те са възприети от българския законодател като законови разпоредби – чл. 90, ал.2 КМЧП.
В обобщение следва да се приеме, че завещание, съставено в чужбина, преди приемането на КМЧП, е действително по форма, ако отговаря на изискванията на някой от посочените закони: законът по местосъставянето на завещанието, отечествения закон на завещателя, законът по обичайното местопребиваване/местожителство/ на завещателя или законът по местонахождението на недвижимия имот”.
В решение по гр.д. №829/09 г. на четвърто г.о., постановено по въпрос за формата на упълномощаването за сделка с недв. имот, извършено в чужбина от чужд нотариус пък е посочено, че: „О. сделка за учредяване, променяне или прекратяване на права върху имот в България може да бъде извършена в чужбина според изискванията за форма на българския закон. Формата обаче ще бъде спазена и ако са съобразени само изискванията за такова овластавяне в държавата, в която е извършена овластителната сделка” – според алтернативите на чл.61 от КМЧП. Подобна алтернативност за формата специално на завещанието, като разпоредителна сделка, е установена и в чл.90, ал.2 от КМЧП.
Не се установява твърдяното противоречие и по двата въпроса, относими към формата за действителност на завещанието по американското право.
От заключението на в.л. проф. Н. Натов, назначено в изпълнение на задължението на съда по чл.43 от КМЧП се установява, че нотариалното завещание отговаря на изискванията за вътрешно / от друг тип/ завещание по закона на САЩ, окръг К. и това според въззивният съд и цитираната по –горе практика е достатъчно за действителността му. Изискванията за приподписване на всяка страница от завещателя и за оправомощен надзираващ орган /какъвто нотариусът не е, според издирената от в.л. практика на тамошните съдилища/ са за международното завещание по американския закон. Процесното завещание не отговаря на тези изисквания, но според ОС това не се отразява на валидността му като вътрешно завещание в посочения по-горе смисъл. При така приетото относно валидността на завещанието по закона на САЩ, където е съставено, без значение е последният / четвърти по ред в изложението/ въпрос за липса на достатъчно данни, изискуеми от бълг. закон – чл.474, ал.4 ГПК, за самоличността и дееспособността на завещателя и подписалите завещанието свидетели / посочили име и адрес/ и релевираното във връзка с този въпрос противоречие с р. по т.д. №400/08 г. на второ т.о., което е за задълженията на българския нотариус по българския закон при явяване и индивидуализация на български граждани.
Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Търговищки окръжен съд по гр.д. №168/11 г. от 3.11.11 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: