4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 479
София, 02.10.2013 година
Върховният касационен съд,Първо гражданско отделение,в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и тринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Владимир Йорданов
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3501 от 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. С. Р. от [населено място] срещу въззивното решение на Пернишкия окръжен съд, постановено на 09.01.2013г. по гр.д.№857/2012г.,с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд,с което са отхвърлени предявените от касатора искове да бъде признато за установено по отношение на М. А. М.,че Й. С. Р. е собственик на апартамент №23,находящ се в [населено място], [улица],[жилищен адрес]за осъждане на М. М. да предаде владението на апартамента,както и да заплати сумата 12400лв.,представляваща обезщетение за ползването на апартамента без основание за периода от 15.11.2005г. до 15.03.2011г.,като предявеният от М. М. насрещен иск за заплащане на сумата 1000лв., представляваща част от стойността на извършени в апартамента подобрения е оставен без разглеждане.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения,че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС,по въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата,както и по въпроси,имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата по касационна жалба М. А. М. не изразява становище.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
В обжалваното решение от фактическа страна чрез препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, е прието, че процесният апартамент е бил собственост на Й. Р. до 01.07.2004г.,когато е продаден на Йоанна и О. М.,които от своя страна го продали на М. М. на 15.11.2005г. Прието е,че първата продажба /на 01.07.2004г./ е извършена от лица-несобственици на апартамента,поради което и приобретателите О. и Й. М. не са могли да придобият собствеността върху него и респективно да прехвърлят това право на собственост върху последващия приобретател. Прието е обаче,че доколкото тези продажби са оформени в изискуемата от чл.18 ЗЗД форма и са били годни да прехвърлят правото на собственост, то те са достатъчни и са поставили началото на давностно владение,въз основа на което М. М. е придобила собствеността,като е била добросъвестен владелец.
Прието е,че приложение следва да намери разпоредбата на чл.68,ал.1 ЗС,съгласно която владелец е лицето,което упражнява фактическа власт върху дадена вещ с намерението да я свои,като при решаване на въпроса дали една вещ се владее и кога е налице държане,следва да се изхожда от презумпцията на чл.69 ЗС,че до доказване на противното,този който държи вещта,я държи като своя,следователно я владее. Прието е,че в случая е установено,че М. М. е упражнявала фактическа власт върху апартамента от момента на закупуването му на 15.11.2005г. до датата на предявяване на иска-17.03.2011г.-от момента на закупуването е започнала да ремонтира апартамента като ремонтът е продължил повече от година и половина и след приключването му същата започнала да го обитава,като е прието,че ремонтните работи са извършвани от бащата на М. М., но са били възложени от нея и за нейна сметка. Прието е,че естеството на така извършваните работи,макар и чрез трето лице, съставляват упражняване на фактическа власт върху имота-целта на ремонтните дейности да се направи годно за живеене жилище сочи неминуемо към установяване на самостоятелна фактическа власт. Фактът, че цената на апартамента е платена от бащата на М. е прието,че не влияе на извода,че апартаментът е закупен за нея. Обстоятелството,че не е била адресно регистрирана на адреса на закупения апартамент през периода на извършване на ремонтните дейности е прието,че не опровергава намерението й да установи фактическа власт върху него. Прието е,че обитаването и ползването на апартамента са действия по осъществяване на фактическа власт и при реално осъществяване на такива не може да се приеме,че липсата на адресна регистрация опровергава намерението й да го свои.
Прието е,че М. има качеството добросъвестен владелец по смисъла на чл.70,ал.1 ЗС-закупила е апартамента в предвидената от закона нотариална форма и липсват доказателства към момента на покупката да е знаела,че купува имота от несобственици. Прието е,че установяването на това обстоятелство е в тежест на ищеца и след като той не го е установил,то и презумпцията за добросъвестност не е оборена.
Според настоящия състав не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса съществува ли задължение за ищеца да доказва,че ответникът в съдебното производство по иск по чл.108 ЗС не е упражнявал фактическа власт върху имота,в случаите,в които ответникът се е позовал на придобивна давност като добросъвестен владелец,но не е установил в условията на пълно и главно доказване,че е упражнявал фактическа власт върху имота за целия период на иска.
На първо място следва да се отбележи,че извод,че в тежест на ищеца е да докаже,че ответникът не е владял имота в обжалваното решение не е правен.Освен това така поставен въпросът съдържа твърдение на касатора за недоказаност на периода,през който ответницата е упражнявала фактическа власт върху имота,докато съдът е приел,че такава фактическа власт е била упражнявана повече от 5 години явно,необезпокоявано и непрекъснато. Следователно съдът не е разглеждал хипотеза,при която ответникът да не е доказал,че е владял имота през исковия период и въпреки това да е приел,че предпоставките на чл.79 ЗС са налице по причина,че ищецът не е доказал ответникът да не е упражнявал фактическа власт върху имота.
Следва да се отбележи,че дори да се приеме,че е поставен въпрос за разпределението на доказателствената тежест при направено възражение за придобиване право на собственост по давност,не може да бъде споделена тезата на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Изразеното от въззивния съд становище за начина, по който следва да бъде разпределена доказателствената тежест, вкл. и по приложението на установената в чл.69 ЗС презумпция, съответства на константната практика на съдилищата,а именно,че наличието на предпоставките за придобиване правото на собственост по давност следва да бъде доказано от лицето,което се позовава на този придобивен способ, но опровергаването на установената в чл.69 ЗС презумпция е в тежест на другата страна,като касаторът не е представил нито посочил съдебни решения,в които този въпрос да е разрешаван противоречиво. Не съществува основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280,ал.1,т.3 ГПК-разглежданата в случая хипотеза не обосновава по-различно тълкуване на закона от трайно установеното.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса налице ли е добросъвестно владение, въпреки че по делото е установено,че ответната страна не е демонстрирала собственически права по отношение на собственика,които да стигнат до неговото знание.
На първо място следва да се отбележи,че формулировката на този въпрос изразява поддържаната от касатора теза за недоказаност на демонстрацията на намерение за своене,която обаче не е била възприета от въззивния съд. Съдът не е обвързал добросъвестността с изискването за демонстриране на намерение за своене спрямо действителния собственик на вещта. Прието е,че М. М. има качеството добросъвестен владелец, тъй като не е знаела,че придобива имота от несобственик,т.е. не е имала знание,че действителният собственик на имота към 15.11.2005г. е лице,различно от продавачите Йоанна и О. М.,а оттам и не би могла да демонстрира спрямо него намерение за своене. Още повече,че понятието за добросъвестност на владението по смисъла на чл.70,ал.1 ЗС изключва знание за това,че имотът принадлежи на лице,различно от продавача по договора,за да му бъде противопоставено намерение за своене. Съдът е приел в съответствие с чл.70,ал.2 ЗС и трайно установената съдебна практика,че в тежест на оспорващия е да докаже,че владелецът е знаел,че придобива имота от несобственик,а такива доказателства по делото не са представени.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по реда на чл.280,ал.1,т.3 ГПК-при наличие на трайно установена съдебна практика по поставените въпроси и без да се обосновава необходимост от промяна на тази практика,не може да се приеме,че това основание е налице.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 09.01.2013г. по гр.д.№857/2012г. по описа на Пернишкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: