2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 48
гр. София, 19.01. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 7356 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на ищците по делото А. А. К. и П. А. К., подадена срещу определение № 3114/10.11.2014 г., постановено по частно гр. дело № 2970/2014 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното определение е оставена без разглеждане частна жалба с вх. № 37141/14.08.2014 г., подадена от жалбоподателите срещу определение от 04.07.2014 г. по гр. дело № 131/2014 г. на Пловдивския районен съд. С това първоинстанционно определение е оставена без уважение молба на жалбоподателите-ищци за приемане за разглеждане в производството по същото дело на осъдителни искове срещу ответната [община] – за изпълнение на договорно задължение за учредяване на право на строеж върху недвижим имот, а при отхвърляне на този иск – за заплащане на сумата 5 100 лв. – направени разходи по изготвяне и одобряване на архитектурен проект за строежа, предвидени в договора.
Частната жалба, по която е образувано настоящото частно производство пред ВКС, е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателите считат, че въззивният съд неправилно тълкувал процесуалните разпоредби за изменение на иска и неправилно приел, че са предявени два нови иска. Поддържат, че на същите основания, заявени с „историческата” (обстоятелствената) част на исковата молба, са предявили „два нови петитума”, както и че са спазили срока, определен в ГПК за изменение на иска. Сочат и практика на ВКС, съгласно която е допустимо искове да бъдат добавяни с молби, последващи първоначалната искова молба. Жалбоподателите считат, че неправилно окръжният съд е приел, че обжалваното пред него първоинстанционно определение не е преграждащо по-нататъшното развитие на производството. В тази връзка излагат съображения, че макар неприетите за разглеждане искове да могат да се предявят в отделно производство, то след като те са упражнили надлежно правото си да изменят иска, молбата им за „добавяне на нови искания” незаконосъобразно е оставена без уважение, което от своя страна довело до невъзможност за по-нататъшното им разглеждане в едно производство, с оглед процесуална икономия и бързина, какъвто е духът на новия ГПК.
Ответната [община] не е подала отговор на частната жалба в срока за това.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:
С първоначалната искова молба по делото, жалбоподателите са предявили срещу ответната община положителен установителен иск – за признаване за установено, че учреденото в тяхна полза право на строеж върху недвижим имот с договор от 02.11.2007 г., продължава да съществува. В последващи молби от 12.05.2014 г. и 13.06.2014 г. жалбоподателите-ищци са изложили твърдения, че след завеждането на делото била извършена публична продан на процесния имот, с оглед което желаят да преминат от установителен към осъдителен иск за реално изпълнение на договора за учредяване на право на строеж върху съседен имот, който продължава да е собственост на ответната община. Със същите молби са заявили, че наред с произнасянето по първоначално предявения установителен иск, желаят съдът да осъди ответната община да изпълни поетите с договора задължения, като им учреди право на строеж върху съседния имот, а ако отхвърли този иск – да я осъди да им заплати сумата 5 100 лв. – направените разходи по архитектурния проект, предвиден в процесния договор.
При тези обстоятелства по делото, правилно въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че в случая не е налице хипотезата на изменение на иска по чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 2 от ГПК – преминаване от установителен към осъдителен иск, а жалбоподателите-ищци са предявили два изцяло нови иска. Това е така, защото те не заменят петитума за установителния иск с такъв за осъдителен иск, а го добавят към него, и то – по отношение на друг, съседен имот, както и за парична сума, и при изложени нови фактически твърдения, като основание на тези осъдителни искове, – че имотът, предмет на договора и на установителния иск, е продаден на публична продан.
Правилно въззивният съд е намерил и че обжалваното пред него определение на районния съд, с което тези два последващи осъдителни иска не са приети за разглеждане в рамките на същото производство, не е от категорията определения по чл. 274, ал. 1 от ГПК, подлежащи на обжалване с частна жалба, а именно, – когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото, и в случаите, изрично посочени в закона. В тази връзка са изложени съображения, че тези два нови иска могат да бъдат предявени и разгледани в отделно производство, поради което определението на първоинстанционния съд не препятства хода на делото пред него. Тези изводи на въззивния съд са в пълно съответствие със задължителните указания и разясненията, дадени с т. 7 и мотивите към нея от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Там е прието, че определението на първоинстанционния съд, с което не се приема за съвместно разглеждане с първоначално предявения иск, инцидентен установителен иск или насрещен иск, не подлежи на обжалване пред въззивния съд, тъй като не попада в хипотезите на чл. 274, ал. 1 от ГПК. В тази връзка е разяснено, че обжалването на такова определение не е изрично предвидено в закона, като определението не е и преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като тези искове могат да бъдат разгледани в отделно производство между страните. След като това разрешение, което е задължително за съдилищата, се отнася до необжалваемостта на първоинстанционните определения спрямо изрично уредените в ГПК институти на инцидентния установитилен иск и насрещния иск, при които се стига до последващо съединяване на искове, то на още по-голямо основание се отнася и до постановеното в случая определение на районния съд – спрямо предприетото от жалбоподателите-ищци, последващо съединяване на искове, каквото не е регламентирано в ГПК.
По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че като съобразено с процесуалния закон и с цитираната задължителна практика на ВКС, обжалваното определение на въззивния съд е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3114/10.11.2014 г., постановено по частно гр. дело № 2970/2014 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.