5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№48
София31.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 814/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 56 от 03.04.2012 г. по в.гр.д.№ 87/2012 г. на Апелативен съд – В., Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 218 от 28.11.2011 г. по т.д. № 178/2011 г. на Окръжен съд – Добрич в обжалваната от застрахователното дружество част, с която то е осъдено да заплати на И. А. Ф. обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” за горницата над сумата 40 000 лева до 100 000 лева, ведно със законната лихва от деликта – 10.02.2008 г. до окончателното й изплащане.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3, предложение първо и второ ГПК, с искане за отмяната му и отхвърляне изцяло на исковата претенция за разликата над 40 000 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по следните значими за делото материалноправни въпроси: 1. Относно възможността за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД, когато малолетно дете допринесе за настъпването на резултата; 2. За релевантните към размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето му и за съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и 3. „При наличие на предпоставките на чл.53 ЗЗД и с оглед разпоредбата на чл.121 ЗЗД каква е отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на единия от делинквентите и следва ли да бъде намален размера на дължимото от последния обезщетение за неимуществени вреди съобразно приноса за настъпване на вредоносния резултат на другия делинквент при своевременно направено възражение в тази насока”. По първите два въпроса се поддържа допълнителната предпоставка за достъп до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК с твърдения, че въззивният съд се е отклонил от т.7 на ППВС № 17/18.11.1963 г. и съответно т.ІІ от ППВС № 4/1968 г., а по третия въпрос се твърди, че правилното му разрешаване би допринесло за развитието на правото.
Ответницата по жалбата, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество счита решението за правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните във връзка с поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С обжалваното решение Варненският апелативен съд, при съобразяване на фактите, при които в резултат на ПТП е настъпила смъртта на 8-годишната М. М., зачитайки влязлата в сила осъдителна присъда по отношение на водача на автомобила, в който е пътувала пострадалата и въз основа на безспорно установената причинна връзка между ПТП и смъртта на пострадалата, е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на предпочетения ответник – застрахователното дружество за претърпените от ищцата неимуществени вреди.
При определяне размера на обезщетението въззивният съд е отчел, че починалото дете е единствено на ищцата, към което тя е била много привързана и е понесла изключително тежко загубата му. Обсъдено е и заключението на психиатричната и психологична екпертиза, според което загубата на детето е изиграло ролята на масивна психотравма, с прояви на остра стресова реакция, с последващи симптоми на смесена тревожно депресивна реакция. Независимо от лечението, посттравматичното стресово разстройство е продължило до края на 2009 г., като и след тази дата при ищцата са налице емоционални колебания от депресивно естество. Съобразявайки неописуемата мъка и душевните болки и страдания на майката на трагично загиналото 8-годишно момиченце, въззивният съд е възприел становището на първата инстанция, че обезщетение в размер на 100 000 лв. е справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД.
За неоснователни са приети възраженията на застрахователя за намаляване на обезщетението по причина, че и трето лице е допринесло за уврежданията. Тези възражения са въведени с оглед твърдения за неподдържане на пътя от служители на Агенция „Пътна инфраструктура”. Въззивният съд е направил извод за невъзможността да се навеждат такива възражения в настоящото производство, предвид, че предмет на делото не е иск, насочен срещу друго лице – съизвършител на деликта.
Въззивният съд е отхвърлил и възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на резултата от страна на детето по съображения за недоказаност наличието на съпричиняване на вредоносния резултат поради това, че детето не е било с предпазен колан. В тази насока са обсъдени относимите към това възражение доказателства: безспорният факт, че по време на ПТП детето е спяло на задната седалка на лекия автомобил и е било необезопасено, както и заключението на вещото лице инж. Е. Ж., според което при евентуално седнало положение и поставен предпазен колан ударът при съприкосновението между двете превозни средства не би бил в главата на детето, но конкретно какви увреждания би получило и последиците от тях, вещото лице не е могло да даде отговор. Освен основния аргумент за отхвърляне на възражението за съпричиняване от малолетната – липса на причинна връзка между поведението й и настъпилите вреди, въззивният съд е изложил и допълнителни мотиви – че детето е било на 8 години и грижа за обезопасяването му е имал водача – причинител на увреждането. В горния смисъл е и становището на първата инстанция, възприето изцяло от решаващия въззивен състав.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението.
По отношение на първия поставен от касатора въпрос, свързан с предпоставките за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди при принос на пострадалия за настъпване на произшествието, не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалването. При преценка на направеното от ответното застрахователно дружество защитно възражение за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД и съответно за наличие на предпоставки за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е изложил мотиви за липса на принос на пострадалото дете за настъпване на вредоносния резултат. Що се касае до правилността на извода за недоказаност на твърдяното от ответника/касатор/ съпричиняване, тя може да е предмет на самия касационен контрол, но е недопустимо да се преценява във фазата по селекция на касационните жалби.
Видно от съобразителната част към решението, въззивният съд не е мотивирал извод в твърдяния от касатора смисъл – че след като детето е малолетно и не може да действа виновно, то не би могло да съпричини вредоносния резултат. Поради това правният въпрос не е релевантен за изхода на делото, от което произтича и липсата на необходимост да се преценява поддържаното допълнително основание – за отклонение от задължителните указания относно обективното съпричиняване, дадени в т.7 от ППВС № 17/1963 г.
По отношение на втория материалноправен въпрос безспорно е налице основната предпоставка за достъп до касация. Същевременно обаче произнасянето на решаващия съдебен състав по размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, е обусловено от преценката на фактическия и доказателствен материал по делото, а правилността на тази преценка може да се разглежда само по реда на чл.290 и сл. ГПК. Определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди винаги е обусловено от конкретни за всяко дело обстоятелства, при съобразяване и на дадените с ППВС № 4/1968 г. указания за общите критерии при приложение на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и съответно за съдържанието на понятието „справедливост”. В случая липсват данни за отклонение от посочената, задължителна за съдилищата практика, поради което не би могло да се счете за доказана допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросът, свързан със твърдяната от застрахователното дружество солидарна отговорност на трето, неучастващо в производството по делото лице, в случая е основан на доводи за неправилност на правните изводи на въззивната инстанция, а от друга страна се поддържа само част от основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Поради това не може да се обоснове допускане на касационно разглеждане на делото. В тази насока се съобразяват указанията, дадени в т.1 и т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 56 от 03.04.2012 г. по в.гр.д.№ 87/2012 г. на Апелативен съд – В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: