О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
гр. София 18.05.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 16 май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 6294 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Б. М. Д., чрез адв.Л. Р. против решение № 140/28.09.2015 г., постановено по в.гр.дело № 285/2015 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 621/01.04.2015 г. по гр.дело № 1751/2013 г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу Р. М. Б. иск с правно основание чл.227,ал.1,б.”в” ЗЗД да бъде отменено обективирано в нот.акт № 14/1983 г. дарение от 30.08.1983 г. на апартамент № 63 с площ от 103.52 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], вх.В, ет.8 от Б. М. Д. и съпругата му Р. П. Д. към М. Б. М., починал на 14.03.2011 г. в лицето на ответната страна Р. М. Б. до размера на притежаваната от ищеца ? ид.част от правото на собственост, като неоснователен и е отхвърлен предявения от жалбоподателя против Р. М. Б. иск с правно основание чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД да бъде осъден ответника да върне на ищеца получения въз основа на отмененото дарение, обективирано в нот.акт № 14/1983 г. недвижим имот – апартамент № 63 с площ от 103.52 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], вх.-В, ет.8 като неоснователен.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. жалбоподателят счита, че в обжалваното решение Варненският апелативен съд е разрешил правен въпрос от значение за изхода на делото в противоречие с т.решение № 1/19.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При обжалване на първоинстанционното решение жалбоподателят посочил нуждата от прецизиране на правната квалификация на иска, че във въззивната жалба сочи, че задължението на ответничката Р. М. се е трансформирало от морално в юридическо именно по силата на наследственото правоприемство. С оглед на това въведено във въззивната жалба обосновано оплакване въззивният съд разполагал с правната възможност да измени или допълни доклада на първоинстанционния съд и да даде на страните указания относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Според т.2 от т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти той следва служебно без да е сезиран с такова оплакване да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, 2 съдът не следва да се произнася по иск или възражение, за които не е дал правна квалификация в доклада си и не е дал указания за събиране на относимите доказателства от една страна, а още по-малко да разглежда искането като втора възможна хипотеза както е в случая, 3. правилно ли е формулиран фактическия състав за доказване от първа инстанция, 4. следва ли да се приеме, че моралното задължение на наследничката се е трансформирало в юридическа отговорност на надарената към дарителя, когато е приела задължението по наследство, 5. ако съда не е променил и формулирал точно фактическия състав и не е посочил относимите доказателства и не е разпределил доказателствената тежест на страните, може ли да се произнася по наведените възражения във възизвната жалба, 6. може ли съда да се произнася по доказателствата без да обследва действителни факти, а само по аналогия със средностатистически данни, които въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В изложението се сочи, че иска е подкрепен с доказателства относно здравословното състояние на дарителя през годините, но в доклада на съда не е посочено, че следва да се доказва точното здравословно състояние на г-н М. към 2005-2006 г., нито, че следва да се доказва момента на поискване на издръжката му, че ищецът не е имал указания относно материалното си състояние към момента на изпадането му в нужда през 2005-2006 г., че липсват указания за предмета на доказване и такива относно доказателствената тежест в процеса. Сочи, че не е изпълнено условието на т.3 от т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда/експертиза, оглед, освидетелстване/” при въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.
Ответницата по жалбата Р. М. Б., чрез адв.В. Д. в писмен отговор е изразила становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.227,ал.1,б.”в”ЗЗД, както и с правно основание чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД.
Прието е за установено, че с нот.акт № 14/1983 г. на 30.08.1983 г. жалбоподателят-ищец Б. М. Д. и съпругата му Р. П. Д. дарили на непълнолетния към този момент син М. Б. М. придобития през 1974г., чрез участие в Ж. в условията на СИО, апартамент № 63 в [населено място], [улица], вх. В, ет. 8. Прието е също, че на 16.05.1993г. М. М. сключил граждански брак с М. В. М., прекратен с решение от 21.07.1998г. по гр.д. № 621/98г. на В.. От брака на М. и М. М. на 10.11.1994 г. е родена ответницата по иска Р. М. Б.. Последната след смъртта на баща си М. М. на 14.03.2011 г. е останала единствена негова наследница по закон.
Въззивният съд е посочил, че в първото по делото съдебно заседание ищецът Б. Д., чрез процесуалния си представител уточнил, че на 15.05.2006г. е претърпял операция и след като е излязъл от болницата говорил със сина си М. М. и му поискал издръжка и от този момент той получава по 200лв. месечно, отделно и други суми по банкова сметка.
За да формира решаващите изводи за неоснователност на исковите претенции от правна страна съдът е приел, че към 15.05.2006г. ищецът Б. Д. е преживял два инфаркта, че е налице хипертонична болест, която е проявена като хронично заболяване, довела до исхемична болест на сърцето /Стенокардия/ и хипертонично сърце с хипертрофия на миокарда. Посочил е, че двустранната ингвинална херния, независимо от рецидива, е била излекувана успешно и след операциите се е изисквало временно /около 3-месечен период/ избягване на физически натоварвания. Според въззивния съд лечението на хроничните заболявания изискват постоянното закупуване и прием на лекарства /системно медикаментозно лечение с нитрати и АСЕ инхибитори/, както и спазване на диетично хранене, ведно с щадяща физическа активност. Прието е, че не само понастоящем, според посоченото от тройната СМЕ от 16.03.15г., но и към средата на 2006г., а и след това до смъртта на М. М. на 14.03.2011г., ищецът е могъл да се обслужва сам в ежедневието си, независимо от сериозните хронични заболявания. За да направи извода съдът е взел предвид експертното заключение, според което е дадена като алтернативна прогноза продължително стабилизиране на състоянието, което е подкрепено от липсата на данни за последващи обостряния на здравословното състояние на ищеца, свързани с хроничната хипертония и И. /последващите заболявания са от пневмония, дискова херния и глаукома/. Съдът е посочил, че според вещите лица с напредването на възрастта по принцип ходът на такива заболявания е низходящ.
Въззивният съд е посочил също, че извода за стабилизиране на здравословно състояние на ищеца след 2006г. и до смъртта на сина му М. М. на 14.03.11г. се подкрепя от изложените от свидетелите факти – че през този период единствено Б. Д. се е занимавал със строителните дейности на вилата /включително и по нейното узаконяване/, че същият е отдавал под наем процесното жилище и е извършвал текущите ремонти по него лично – поправка на бойлер и на спирателни кранове. Съдът е приел, че за този период лично Б. Д. се е грижил за родителите на покойната си съпруга в кв. П. на [населено място] като им е готвел и чистел, закупувал им е хранителни продукти и лекарства, пътувайки няколко пъти месечно до [населено място]. Приел е, че ищецът в писмените си бележки – молба-сигнал до въззивния съд е посочил, че е гледал и животните на възрастните хора, които са починали съответно през 2006г. – тъста П. Ж. и през м. 10.2011г. – тъщата Г., че заедно със сина си М. са правили ремонт на покрива на жилището, тъй като е имало теч в коридора му, че качването на покрива е ставало през асансьорната шахта. Изведен е извода, че тези обстоятелства сочат, че ищецът е бил в стабилно физическо състояние и годен да извършва и физически натоварвания, спазвайки изискването за системен прием на предписаните му медикаменти.
Съдът е приел, че към 2006г. ищецът не е изпаднал в трайна нужда от издръжка, тъй като неговите доходи са били от пенсия в размер на 259.13лв. и рента от земеделските му земи, чиито размер е бил около 150лв. годишно – изчислено служебно от съда по данни на МЗГ относно цената за тон пшеница за 2006г. в размер на 161лв. и съобразно уговореното плащане в договора за аренда за 60 кг. зърно от 1 дка и стоки в натура. Посочил е, че за периода от 2006г. и до смъртта на сина му М. размера на пенсията и на рентата се е увеличавал – за 2014г. – 536.04лв. пенсия и за 2013г. – 563лв. рента.
Според въззивния съд по официални данни линията на бедността за 2007г. е била 152 лв., като е посочил, че за 2006г. такива данни няма, поради това, че едва м. 12.06г. МС на РБ е определил за първи път официално линия на бедност и механизъм за изчисляване и актуализиране, за 2008г. – 166лв., за 2009г. – 194лв. Посочил е, че минималната работна заплата за страната през 2006г. е била 160лв., а за 2011г. – 240лв., повишена през годината на 270лв. Прието е, че средния годишен разход на едно лице по официалните данни на НСИ за 2006г. е бил в размер на 2580лв., което е средно-месечно по 215лв. С оглед на това е изведен извода, че доходите на ищеца са надхвърляли не само линията на бедността, но и минималната работна заплата за страната, както и средния годишен разход на едно лице.
Прието е, че ищецът не е имал разходи за наем на жилище – живял е преимуществено в кв. П. и отсядал за кратко в процесното жилище на сина си М., че от 1993г. постоянно е живеел в жилището на [улица], като до около 2010г. там е живял и сина му П. със семейството си.
Съдът е приел, че по делото не са установени цените на лекарствата, необходими на ищеца за лечение на хроничното му заболяване към 2006г., към който момент не е боледувал нито от глаукома, нито от дискова херния и каква стойност реално е следвало да заплаща самият той. Прието е, че след като през 2015г. цените на всички лекарства, включително и за по-късните заболявания и за хранителни добавки, които не са необходими ежемесечно възлизат общо на 111.91лв., от които ищецът плаща половината, че разходът за 2006г. може да се приеме, че е бил не повече от 25лв. на месец, при действителен разход за 2015г. за задължителните лекарства от 34.12лв. – без тези за очите и хранителните добавки, определени за незадължителни.
Въззивният съд е приел, че към 2006г. ищецът-жалбоподател е притежавал в съсобственост със синовете си множество недвижими имоти – 4/6 ид.ч. от гарсониерата на [улица]в [населено място], 4/6 от поземления имот и триетажната вилна сграда в СО „Т.” на [населено място], 4/6 ид.ч. от дворното място с къща и стопански постройки в кв. П. на [населено място]. Посочил е, че е притежавал лично 16.820 дка земеделски земи, както и лек автомобил марка ВАЗ 2107, с първа регистрация от 1989г., че всичко това му е дало потенциална възможност при наличието на недостиг на средства да използва своето имущество.
Прието е, че по делото не е установено ищецът да е поканил сина си М. М. през 2006г. и до деня на смъртта на последния, да му заплаща издръжка. Според съда това не е установено от показанията на св. А., които са изолирани и вътрешно противоречиви. Прието е, че няма данни по делото за отправяне на покана, че самият ищец в писмените си бележки до въззивната инстанция /молбата-сигнал/ сочи, че по желание на сина си М. е трябвало да живее в ап. 63 и да го поддържа, а наема от квартирантите е оставян на разположение на ищеца.
Според въззивния съд проявата на синовни чувства от страна на М. към своя баща да го подпомага финансово е изпълнението на нравствен, а не на правен дълг, че такова би било положението ако по делото е установено, че ищецът е бил изпаднал в трайна нужда от получаването на издръжка и е поканил сина си М. да му я заплаща. Прието е, че тези обстоятелства не са установени по делото.
С оглед на посочените съображения съдът е формирал извод, че ответницата в качеството на наследница на баща си М. не е наследила правно задължение да издържа дарителя в лицето на своя дядо и ищец по делото, че недаването на издръжка, въпреки поканата до нея през 2013г., не води до правната последица на възникване правото на отмяна на дарението. Посочил е, че с оглед на това е без значение дали ответницата е имала възможност да дава издръжка и не са изследвани доказателствата, свързани с нейните доходи /от пенсия, получени обезщетения и средства от наследството на баща си, от трудови възнаграждения/, потенциалните възможности да реализира доходи от наследените имущества, съпоставяйки ги с нейните разходи. Съдът е посочил, че не анализира и доказателствата за разходи на ищеца след 14.03.2011г. и неговото здравословно състояние, тъй като не са установени твърденията за трайна нужда и отправянето на покана приживе до надарения. Изведен е извода, че предявеният иск по чл. 227, ал. 1, б. „в” от ЗЗД за отмяна на дарението е неоснователен, че поради това и обусловеният от неговото уважаване иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за връщане на даденото по договора за дарение, също е неоснователен. С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени като неоснователни.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението. Въпросът се свежда до правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционния съд не е извършил доклад съгласно чл.146 ГПК, респективно, когато докладът му е непълен или неточен.
С т.2 от т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Според същата точка от тълкувателното решение, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
В настоящият случай въззивният съд е преценил, че не е обосновано оплакването във въззивната жалба на Б. Д. за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, поради което не е дал указания до страните за възможността да предприемат конкретни процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Освен това въззивният съд е приел правна квалификация на предявените искове по чл. 227,ал.1,б.”в” ЗЗД и по чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД, каквато е и правната квалификация на първоинстанционния съд. С оглед на това в случая не е налице хипотезата на неправилна правна квалификация от първоинстанционния съд на предявените искове, като последица от което на страните да са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти и съответно въззивния съд не е давал указания за доказване на тези факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Това разрешение на правния въпрос е в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в т.2 от т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по п.4,п.5 и п.6-ти от изложението. Въпросите са поставени хипотетично и общо, и поради това не представляват правни въпроси по смисъла на л.280,ал.1 ГПК. Според т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Всеки от посочените въпроси не са относими към конкретните правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение на Варненския апелативен съд. Освен това въпросите са поставени въз основа на хипотези, които не са предмет на въззивното решение. Следователно всеки от въпросите по п.4,п.5 и п.6 не са правни и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се преценява наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори и трети въпрос от изложението. Въпросите касаят правилността на обжалваното решение и са основания за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Съгласно тълкуването в т.1 от т.решение № 1/2009 г. по т.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Според същата практика материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК касационният съд, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като въпросите касаят правилността на обжалваното решение същите не са правни въпроси и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Всички останали съображения в изложението също касаят правилността на обжалваното въззивно решение и поради това съдът намира, че не следва да ги обсъжда.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение на Варненския апелативен съд по поставените въпроси от жалбоподателя-ищец Б. Д., чрез адв.Л. Р..
С оглед изхода на спора на основание чл.81,вр.чл.78,ал.3 ГПК в полза на ответницата по жалбата следва да се присъди сумата 1200 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 140/28.09.2015 г., постановено по в.гр.дело № 285/2015 г. на Варненския апелативен съд по касационна жалба вх. № 7077/11.11.2015 г., подадена от ищеца Б. М. Д., [населено място], [улица], ет.4,ап.8, чрез адв.Л. Р..
Осъжда Б. М. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.4,ап.8 да заплати на Р. М. Б., [населено място],[жк], [жилищен адрес]0 сумата 1200 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: