О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
София, 25.05.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми април две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 1660/2016 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [община] срещу решение №45/12.01.2016 г. по гр.д.№336/2015 г. на Апелативен съд-Б..
Ответниците по касационната жалба М. А. Ш.,А. К. А.,З. К. А. и Е. М. А. в писмен отговор,подаден чрез пълномощник адв.Й. Д., я оспорват.Пълномощникът претендира разноски на основание чл.38 ал.2 ЗА.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 60/29.07.2015 г. и решение №354//30.09.2015 г. по гр.д.№141/2015 г. на Окръжен съд-Сливен. С първото решение са уважени искове с правно основание чл.50 ЗЗД и ответникът- касатор в настоящото производство, е осъден да заплати на всеки един от ищците по 25 001 лв., обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането 16.07.2012 г. С второто решение е допусната служебно поправка на очевидна фактическа грешка на първия съдебен акт и е посочено, че присъдените суми са предявени като частична претенция .С него касаторът е осъден да заплати на ищците и сумата 5 120,12 лв. възнаграждение за адвокат на основание чл.38 ал.2 ЗА. За да постанови този резултат въззивният съд е приел,че ищците са законни наследници на Д. Ш., в качествата си на нейни преживял съпруг и деца. Наследодателката е починала в резултат на причинени телесни увреждания от паднало дърво върху автомобила, в който е пътувала на 16.07.2012 г. по общински път в [населено място] войвода. Чрез назначените автотехническа и медицинска съдебни експертизи е установен механизма на произшествието-получените деформации върху автомобила, сплескването на тавана от падналото дърво върху мястото, където е стояла пострадалата и уврежданията, довели до смъртта й . Посочено е, че е допустимо вещите лица да ползват събраните в досъдебното производство писмени доказателства, които са приети и в исковото производство. Изключение правят гласните доказателства, събрани в наказателното производство,но нито вещите лица в своите изводи, нито първоинстанционният съд са се позовали на тях. Направен е извод, че падналото дърво е част от крайпътната растителност в района на произшествието, която е част от зелените площи на урбанизирана територия и е собственост на касатора.От издадената от Метеорологична обсерватория– С. справка е установено, че в този ден е била регистрирана гръмотевична буря и силен вятър с посока северозапад, с максимална скорост на пулсациите 20 м/сек. От лесотехническата експертиза е установено,че дървото е било топола, в лошо санитарно състояние, налице е било загниване на ? от диаметъра на стъблото откъм страната на асфалтовия път, дървесината е станала на кафява прахан. Силният вятър само спомогнал за падането му, то се пречупило в основата си с диаметър 84 см. Било е въпрос на време това да стане и при нормални климатични условия. Видими процеси на гниене се наблюдавали и в съседните тополи.За да се избегнат злополуки е било необходимо своевременно отсичане на дървото. Касаторът не е твърдял и липсват данни да е предприел мероприятия за това. По тази причина е направен извод, че служителите в отдел „Озеленяване“ не са изпълнили задълженията си по Наредба №1/10.03.1993 г. за постоянно опазване на озеленените площи и декоративна растителност. Въззивният съд е счел, че са неоснователни оплакванията относно размера на присъдените обезщетения и че те са съобразени с критерия за справедливост, визиран от чл.52 ЗЗД. Приел е, въз основа на показанията на свидетелите, че в семейството са съществували добри отношения, че ищците са преживели значителни болки и страдания, че независимо от изминалото време са в стрес, че починалата е била тяхна опора, че не е налице прекъсване на връзката между родител и дете с дъщерята, която живее отделно. Направен е обобщаващ извод, че исковете са основателни до размер на сумата 80 000 лв. за всеки един, а така също и предявените частични претенции. Приел е също така,че е правилно и второто решение, постановено от първоинстанционния съд. В мотивите на поправеното решение е прието,че предявените от ищците искове са в размер на сумата 100 000 лв. всеки един и че предмет на спора са частични претенции от по 25 001 лв. Неизписването в диспозитива, че са уважени като частични такива е очевидна фактическа грешка, поради несъответствието с формираната от съда воля, отразена в мотивите на първоинстанционния съдебен акт. Намерил е, че решението е законосъобразно и в частта си, с която на ищците е присъдено възнаграждение за адвокат, тъй като с оглед дадените от тях декларации е безспорно, че са в затруднено материално положение и поради това са налице условията на чл.38 ал.2 ЗА. Посочил е, че присъждането на възнаграждението в полза на ищците засяга единствено създадените отношения между тях и адвоката.
В касационната жалба се прави оплакване за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като: фактическите изводи на съда са основани на автотехническата експертиза, в която са обсъждани показания на свидетели, дадени на досъдебното производство ; не са изложени мотиви за претърпените болки и страдания от всеки един от ищците; неправилно е прието,че предявените искове за основателни до размер на сумата 80 000 лв. за всеки от тях, без да са подали жалба. Относно второ решение се поддържа, че не е налице противоречие между мотиви и диспозитив и че с него служебно е допълнено първото. Навежда се довод, че то е неправилно и в частта за разноските,тъй като претенцията по чл.38 ал.2 ЗА не е включена в списъка и е предявена с писмената защита. Прави се оплакване за неправилност на извода, че не го засяга дали те са присъдени на адвоката или на ищците.
В изложението по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК във връзка с всички въпроси.
Поставя процесуалноправния въпрос: допустимо ли е съдът да формира убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на доказателства, които не са събрани по предвидения в ГПК ред. Твърди, че въззивният съд не е посочил въз основа на кои доказателства е приел изложената от него фактическа обстановка, че за част от нея се позовава на изложеното в автотехническата експертиза, която се основава на свидетелски показания, събрани в досъдебното производство,че медицинската експертиза също се основава на такива свидетелски показания, че не са събрани други доказателства установяващи противоправното поведение на касатора, че е нарушен по този начин принципът на устност и непосредственост. Позовава се на приетото в решения на състави на ВКС, постановени по гр.д.№ 5839/2014 г., ІV г.о. и по т.д.№ 648/ 2008 г., ІІ т.о. Същият не е релевантен, доколкото не е възникнала твърдяната от касатора хипотеза – въззивният съд да е основал фактическите си изводи на гласни доказателства събрани в досъдебното производство. Цитирането в двете експертизи на такива свидетелски показания не води до основаването на фактическите изводи на въззивния съд на доказателства събрани извън исковото производство. Фактите по делото са установени единствено въз основа на приети по делото доказателства, само такива са били предмет на анализ и обсъждане в мотивите му. Във връзка с поддържаните допълнителни основания следва да се посочи, че решението по т.д.648/2008 г., ІІ т.о. е неотносимо,тъй като с него е дадено разрешение, че актовете на органите на досъдебно производство, като заключително обвинително постановление и обвинителен акт, не представляват доказателство за механизма на пътно-транспортно произшествие. В тази насока не са излагани мотиви във въззивното решение. Приложените съдебни актове представляват задължителна съдебна практика, като постановени по реда на чл.290 ГПК от състави на ВКС и с тях може да бъде обосновано наличието на допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. При доказване на поддържани специфични основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК касаторът следва да издири и приложи задължителна съдебна практика и съдебна практика при пълен фактически и правен идентитет на разглежданите случаи и да направи анализ и съпоставка на изводите по поставения въпрос, съдържащи се в обжалваното решение и в какво се изразява противоречието им с разрешенията в задължителната и в съдебната практика. В ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК-т.2 е посочено кои съдебни актове представляват задължителна съдебна практика, а в т.3- кои влизат в категорията съдебна практика.Когато се поддържа допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК касаторът трябва да свърже поставените въпроси с наличието на неправилна практика, която не е съобразена с промените в законодателството или с обществените условия, или с липсата на съдебна практика. Касаторът трябва да изложи доводи, защо съдебната практика е неправилна и защо трябва да бъде изменена в исканата от него насока. Ако се твърди липсва на такава, той трябва да аргументира в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретна приложима правна норма, чието тълкуване иска. Всичко това не е сторено. Изложеното относно поддържаните допълнителни основания следва да се има пред вид и във връзка с останалите поставени въпроси.
Следващият въпрос поставен от касатора е: допустимо ли е при определяне обезщетението по чл.52 ЗЗД при няколко ищци, съдът да не изложи правни доводи за размера му за всеки един от тях, а така също да не изложи съображения и относно размера на обезщетението във връзка с характера на вредата, произлизаща от вещ. Твърди, че въззивният съд не е взел предвид характера на деянието, довело до вредоносния резултат, че не са изложени съображения за размера на обезщетенията с оглед възрастта на пострадалата, отношенията й с близките, че не е направено отграничение относно пълнолетните деца, които живеят отделно и са имали редки контакти с майка си. Счита, че е налице противоречие с разрешенията ,съдържащи се в ППВС №4/23.12.1968 г. и решение по т.д.№211/2009 г., ІІ т.о. Същият е детерминиран от становището на кастора за неправилност на обжалваното решение.Съгласно разрешенията в цитираното ТР-т.1,поставеният въпрос не трябва да е свързан с правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка и с обсъждане на събраните по делото доказателства.Освен това е налице несъответствие на аргументацията с поставения въпрос, тъй разглежданият иск е за вреди причинени не от деяние, а от вещ.Не се оправдава оплакването ,че не са изложени съображения относно децата, които живеят отделно, доколкото въззивният съд изрично е приел, че не е налице прекъсване на връзката родител-дете.
Във връзка с второто потвърдено решение, касаторът поставя въпроса: допустимо ли е в производство по чл.247 ал.1 ГПК под формата на поправка на очевидна фактическа грешка допълване на решението при липса на несъответствие между формираната воля на съда и отразеното в диспозитива на решението и допустимо ли е допълване на решението при липса на изрична молба от заинтересованата страна. Твърди, че няма противоречие между диспозитива и мотивите на първоинстанционното решение, тъй като в тях било прието, че обезщетението претендирано от ищците в размер на по 25 001 лв. е изцяло основателно и следва да се уважи в пълен размер, не са излагани доводи относно основателността на исковете спрямо претендирания размер от по 100 000 лв. , а въззивният съд недопустимо е приел ,че са основателни до размер на по 80 000 лв. Намира, че е налице противоречие с решения по гр.д.№3548/2014 г., І г.о. и по гр.д.№387/2009 г. Въпросът е поставен в светлината на разбирането на касатора за неправилност на въззивното решение и с оглед несъздадена хипотеза в мотивите на обжалваното решение, тъй като не е налице липса на несъответствие между формираната воля на съда и отразеното в диспозитива на решението и не е налице допълване на същото.В мотивите на пръвоинстанционното решение изрично е записано ,че се претендират обезщетения в размер на по 100 000 лв. за всеки един от ищците и че исковете са предявени като частични в размер на по 25 001 лв. Няма пречка поправката на очевидна фактическа грешка да се изразява в допълване на текст , с който тя се отстранява.
Последният поставен от касатора въпрос е: допустимо ли е уважаване на искане за допълване на решение за присъждане на адвокатско възнаграждение, което не е включено в списъка на разноските, представен пред първоинстанционния съд; допустимо ли е при претендирано възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА разноските по възнаграждението да се присъждат на ищците, които не са направили такива разноски. Твърди, че не е представен списък на разноски,тъй като в него не е включено претендираното адвокатско възнаграждение и по тази причина искането за изменение на решението в частта за разноските е недопустимо. Поддържа , че преценката за допустимост е служебна и като не са изложени съображения в тази насока е допуснато нарушение на процесуалните правила. Позовава се на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. №6/2012 г. на ОСГТК. Въпросът в първата си част отново е зададен в неосъществена хипотеза- представен е списък на разноските, в който е включено възнаграждението на пълномощника на ищците, то не е конкретизирано по размер, тъй като определянето му е предоставено на съда. Искането за присъждането им е направено в последното проведено по делото открито съдебно заседание на 29.06.2015 г.Този въпрос би бил допустим само в случай на допуснато касационно обжалване на първоначалното решение, което не е налице. Не е налице противоречие с цитираното ТР, тъй като според даденото в него разрешение в т.8, липсата на представен списък по чл. 80 ГПК, когато съдът не се е произнесъл по искането за разноски, не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноските. Във връзка с втората част на въпроса -не е налице правен интерес за касатора да обжалва решението относно възнаграждението по чл. 38 ал.2 ЗА,тъй като с присъждането му в полза на ищците не е засегнато принадлежащо му материално право.
В заключение , ВКС състав на ІІІ г.о. намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение, тъй като не са обосновани общи и допълнителни основания за това. Според разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1 /2009 г. на ОСГТК – т.1, общо основание за допустимост на касационно обжалване е извеждането на правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, който е включен в предмета на делото и е обусловил правната му воля. В изложението липсват формулирани правни въпроси във връзка с приетите от въззивния съд правни разрешения, те произтичат от хипотези, които касаторът твърди, че са осъществени, но които не са реализирани. Касационният съд не може да изведе такива въз основа на твърденията и оплакванията му, тъй като би нарушил диспозитивното начало. При липсата на общо основание, е безпредметно обсъждането на твърдяните допълнителни основания. Но както беше посочено по-горе, наличието на допълнителните основания също не е обосновано.
При този изход на делото, основателно е искането на адвоката на ищците да му бъде присъдено възнаграждение по реда на чл. 38 ал.2 ЗА. Същото е в размер съобразно предвидения минимум в Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – чл.9 ал.3 вр. чл.7 ал.2 т.4-по 960 лв. за всеки от ищците.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 45/ 12.01.2016 г. по гр.д.№ 336/ 2015 г. на Апелативен съд-Б..
ОСЪЖДА [община] да заплати на адвокат Й. Г. Д. сумата 3 840 лв. адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: