О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
гр. София 04.06.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 27 май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1234 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца М. Н. Н., чрез адв. А. Ж. срещу решение от 07.12.2017 г. по гр.дело № 12769/2017 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 10.09.2016 г. по гр.дело № 75453/2015 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове срещу „Хюндай Хеви Индъстрис Ко.България” АД гр. София с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр. чл.225,ал.1 КТ за сумата 3900 л в. обезщетение за времето, през което жалбоподателят-ищец е останал без работа, поради незаконното уволнение за периода 02.10.2015 г. до 02.04.2016 г., заедно със законната лихва от 07.12.2015 г. до окончателното изплащане, както и е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.328,ал.1,вр.чл.326, ал.2 КТ за сумата 1950 лв., заедно със законната лихва, считано от 07.12.2015 г. до окончателното изплащане и е обезсилено като недопустимо решение от 05.06.2017 г. по гр.дело № 75453/2015 г. на Софийски районен съд.
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по правните въпроси, формулирани в касационната жалба, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се уважат.
В изложението, което е част от касационната жалба жалбоподателят се позовава на разпоредбите на чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Сочи, че спора е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, че спора е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на РБългария или на Съда на Европейския съюз, като се позовава на решение № 14/04.11.2014 г. по к.дело № 12/2014 г. на Конституционния съд на РБългария. Според жалбоподателя спора е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, защото няма съдебна практика, а неморалните и в нарушение на добрите нрави и заобикаляне на закона актове на работодателите са системни, а право на защита и достъп до съд на работниците срещу тях е противоконституционно ограничено от съд, чрез порочна съдебна практика. Позовава се на чл.280,ал.2 ГПК, като счита, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване при недопустимост, нищожност, както и като очевидно неправилно.
Ответникът по касационната жалба „Хюндай Хеви Индъстрис Ко. България” АД не е изразил становище по жалбата.
С определение № 251/16.07.2018 г. съдът е спрял производството по настоящото дело до постановяване на решение по конституционно дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на РБългария. По посоченото конституционно дело е постановено решение № 15/06.11.2018 г. Решението е обнародвано в Д.в.бр.95/16.11.2018 г. С оглед на посоченото производството по делото следва да се възобнови.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
В обжалваното решение е прието, че в конкретния казус съдът е сезиран с разрешаването на трудов спор между страните във връзка с твърдяно от ищеца М. Н. незаконно уволнение. Прието е, че Кодексът на труда урежда изчерпателно исковете, с които разполага работникът/служителят срещу своя работодател и, че сред тях не е иск за обявяване нищожност на акт за уволнение, а иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ – за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. Според съда от каквито и пороци да страда актът, единственият път за защита на уволненото лице е предявяването на иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ. Приел е, че самостоятелен иск за обявяване на акта за уволнение за нищожен е недопустим съгласно КТ. Приел е също, че от исковата молба се установява, че такъв самостоятелен иск не е бил предявен от М. Н., поради което и Софийски районен съд не е следвало да се произнася по същество с допълнителното решение, отхвърляйки иск, с какъвто не е бил сезиран. С оглед на посоченото е формиран извод, че първоинстанционното решение по чл.250, ал.3 от ГПК следва да се обезсили.
Съдът е споделил изводите на Софийски районен съд в основното му решение, с които последният е отхвърлил исковете по чл.344, ал.1, т.т.1, 2 и 3 и чл.220, ал.1, във вр. с чл.328, във вр. с чл.326, ал.2, изр. трето от КТ и на основание чл.272 от ГПК е препратил към тях.
Относно доводите във въззивната жалба на ищеца съдът е приел, че между страните е сключен трудов договор № 49/02.02.2015 г., по силата на който М. Н. е приел да изпълнява при ответника работа като водач на електрокар. Договорът е със срок от 1 година – от 02.02.2015 г. до 01.02.2016 г., като с него е уговорен и 6-месечен срок за изпитване в полза на работодателя.
Прието е, че трудовият договор е прекратен с акт за прекратяване на трудов договор № 209/2015 г., считано от 2.10.2015 г., на основание чл.71 от КТ.
Приел е за установено от събраните доказателства, че на 18.02.2015 г. Н. е претърпял трудова злополука, като при вдигането на детайл с тегло от около 46 кг и качването му върху работна маса на височина около 1 м получил травма на мускулите и сухожилията на двуглавия мускул на лявата ръка. Поради трудовата злополука работникът е бил в продължителен отпуск за временна нетрудоспособност, ползвал е такъв отпуск и заради друго заболяване, както и платен годишен отпуск. Посочил е, че при съобразяване на ползвания отпуск съгласно чл.70, ал.4 от КТ, прекратяването на трудовия договор на ищеца е осъществено в рамките на уговорения изпитателен срок.
От правна страна е прието, че не съществува законова пречка срочните трудови договори да съдържат клауза за изпитване в полза на коя и да е от страните по трудовото правоотношение, че според трайната съдебна практика видът на трудовия договор е без значение за валидността на клаузата за изпитване.
Съдът е приел, че съгласно нормите на КТ, правната теория и съдебна практика, страната, в чиято полза е уговорен срок за изпитване, може да прекрати сключения трудов договор без предизвестие във всеки един момент до изтичане на уговорения срок.Посочил е, че с оглед разпоредбата на чл.71, ал.1 от КТ, тя не е длъжна да мотивира прекратяването на договора, а е достатъчно ясно и безусловно да изрази волята си. Отрицателната преценка за изпитването от страната, в чиято полза то е уговорено, е окончателна и не подлежи на проверка за законосъобразност от страна на съда, защото произтича от свободата на договаряне между страните, съгласили се да сключат този вид трудов договор.
Прието е, че в случая работодателят на ищеца е упражнил субективното си право да прекрати без предизвестие трудовото правоотношение на основание чл.71, ал.1 от КТ, съобразно нормите на закона. Не е възприето становището на ищеца, че от страна на дружеството-ответник по исковете, с прекратяване на трудовото правоотношение след претърпяна трудова злополука, са нарушени морала и добрите нрави, тъй като законът дава възможност страната, в чиято полза е уговорен срок за изпитване, да прекрати трудовия договор до изтичане на този срок, без да е необходимо да се мотивира, нито да се съобразява с наличието или липсата на някакви допълнителни предпоставки. Посочил е, че трудовата злополука е основание за упражняване на други права на работника, но не и за отмяна на процесното уволнение.
При тези съображения е формиран извод за неоснователност на исковете по чл.344, ал.1, т.т.1, 2 и 3 от КТ.
Приет е за неоснователен и искът по чл.220, ал.1, във вр. с чл.328, във вр. с чл.326, ал.2, изр. трето от КТ. Прието е, че в случая трудовият договор не е прекратен по реда на чл.328, а по чл.71, ал.1 от КТ, поради което обезщетение не се дължи.
С оглед на посоченото въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете по чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ и чл.220,ал.1,вр.чл.328, вр.чл.326,ал.2 КТ.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за очевидна неправилност на въззивното решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по въпросите, формулирани от жалбоподателя в изложението, което е част от съдържанието на касационната жалба. Жалбоподателят не е формулирал ясно и точно правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Съгласно практиката на ВКС обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Задължение на касатора е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В случая жалбоподателят М. Н. само е възпроизвел текстовете на чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК, което не води до извод за формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Следователно не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване. Това според настоящия съдебен състав е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1,2 и т.3 по поставените въпроси от жалбоподателя М. Н. Н., чрез адв.А. Ж..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Възобновява производството по гр.дело № 1234/2018 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение.
Не допуска касационно обжалване на решение от 07.12.2017 г.,постановено по гр.дело № 12769/2017 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 2761/09.01.2018 г., подадена от ищеца М. Н. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] чрез адв. А. Ж., съдебен адрес [населено място], [улица],ет.2, кантора 12.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: