6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
София,02.07.2013година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 842/2012 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 592 от 09.04.2012 г. по гр. д. № 4338/2011 г. на Софийски апелативен съд. С обжалвания акт е потвърдено постановеното от Благоевградски окръжен съд решение № 99 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 462/2010 г. в частта, с която, са уважени предявените от Т. Лиджак, гражданин на Република Полша, срещу дружеството-касатор обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 87, ал. 3 за разваляне на сключения между страните договор за продажба на недвижим имот, с идентификатор 61813.454.364.8.13 по КК и регистри на [населено място], находящ се в апартаментен комплекс „С. М.”, оформен с нотариален акт № 181, т. VІІІ, д. № 1522/15.04.2009 г. на нотариус С. В., рег. № 489, с район на действие Районен съд – [населено място] и иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждане на търговското дружество да заплати на Т. Лиджак сумата 66 769.96 евро с равностойност 130 643.50 лв. – получена на отпаднало основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на влизане в сила на решението.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и противоречие с материалния и процесуалния закон. Твърди се, че решаващият състав е приел основателност на предявените искове без да са доказани предпоставките по чл. 87, ал. 2 ЗЗД, на което основание ищецът претендира разваляне на процесния договор за продажба, а именно – че изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, както и че поради забавата на длъжника изпълнението на задължението е станало безполезно за кредитора. Според касатора, въззивният съд не е отчел обстоятелството, че уговорката на страните по чл. 5 от нотариалния акт за въвеждане на обекта в експлоатация в срок до 7 месеца от датата на издаване на акт образец 15 следва да се тълкува във връзка с чл. 9.3. от предварителния договор между тях, където неизпълнението на това задължение е предвидено като основание за заплащане на неустойка, а не за разваляне на договора. Освен това, касаторът счита, че доколкото обектът е реално завършен – построен е качествено и навременно; снабден е с акт за установяване на годността му; в полза на купувача е прехвърлено правото на собственост върху него, неизпълнението в случая се явява незначително, което дава основание за прилагане разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД, изключваща възможността за разваляне н договора за продажба.
Като релевантни за допускането на касационното обжалване касаторът посочва следните въпроси: 1. Допустимо ли е разширително тълкуване на клаузите на сключения между страните предварителен договор, както и на сключения между страните нотариален акт при условие, че същите изрично, ясно и точно са уговорили, че в случай на забава на продавача да се снабди с удостоверение за въвеждане в експлоатация, същият ще дължи неустойка; 2. Подлежи ли на разваляне сделка, по която кредиторът не е получил изпълнение, а длъжникът заявява готовност да изпълни, без да предлага изпълнение в хода на производството; 3. Допуска ли се развалянето на договор, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора; 4. Следва ли да се допуска разваляне на сделката при положение, че не е доказана безполезност и когато не е даден срок за изпълнение на задължението, а то е все още възможно. По отношение на тези въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: по първия въпрос – решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 137 от 25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ІІ т. о. и Постановление на Пленума на ВС № 3/73 г.; по втория въпрос – ППВС № 3/73 г.; по третия въпрос – решение № 102 от 03.08.2010 г. по т. д. № 897/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 999 от 24.10.1995 г. по гр. д. № 737/95 г. на ІІ г. о. и по четвъртия въпрос – решение № 29 от 13.04.2011 г. по т. д. № 396/2010 г. на І т. о. За последния въпрос се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че решаването му ще допринесе за осъвременяване на тълкуването законодателната уредба и за създаване и осъвременяване на съдебната практика, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Ответникът по касация – Т. Лиджак, гражданин на Република Полша – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната негова част, въззивният съд е споделил извода на първостепенния съд, че в полза на ищеца Т. Лиджак, гражданин на Република Полша, е възникнало и е надлежно упражнено потестативното право да развали сключения с [фирма] договор за продажба на апартамент, тъй като дружеството-продавач не е изпълнило поетото в т. 5 от същия договор задължение за снабдяване на апартаментния комплекс, в който се намира и процесният имот, с удостоверение за въвеждане в експлоатация в срок от 7 месеца от датата на издаването на акт образец 15, като към датата на завеждане на исковата молба забавата за изпълнение на посоченото задължение е продължила 16 месеца. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението за незначителност на неизпълнената част по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. Доколкото интересът на ищеца като кредитор, изведен от клаузите на чл. 1.4. и чл. 8.1. от предварителния договор между страните, е да придобие собствеността върху апартамента и да го използва по предназначение лично или чрез трети лица като обект, намиращ се в изграден и функциониращ апартаментен комплекс, е направен извод, че липсата на удостоверение за въвеждането на комплекса в експлоатация е пречка за използването на продадения апартамент с цел реализиране на доходи и следователно неизпълнението засяга в значителна степен интереса на кредитора. Поради липса на ангажирани доказателства, че след сключването на договора за продажба е настъпило такова съществено изменение на обстоятелствата, което излиза извън рисковите фактори на извършваната от продавача дейност и че именно тези изменени обстоятелства са причинили неизпълнението на задължението за снабдяване с удостоверение за въвеждане в експлоатация, съдът е счел за недоказано възражението на ответника, че неизпълнението се дължи на обективни причини, за които не отговаря – световната финансово-икономическа криза. Не е споделен и доводът за ненадлежно упражняване на правото за разваляне на договора за продажба поради това, че ищецът не е дал на ответника срок за изпълнение съобразно чл. 87, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка решаващият състав е посочил, че доколкото се касае за упражняване на потестативното право за разваляне по исков ред съгласно чл. 87, ал. 3 ЗЗД, ответникът разполага с правото да предложи изпълнение в течение на съдебното производство. Тъй като обаче в случая, макар ответникът да е направил изявление, че след излизането си от финансови затруднения ще изпълни своето задължение, забавата му към приключването на устните състезания във въззивното производство е 32 месеца, този срок е преценен като достатъчен за изпълнението на договора и изключва необходимостта от даването и на допълнителен срок за изпълнение.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на два от поставените въпроси – за тълкуването на сключените между страните предварителен договор и окончателен договор, както и за развалянето на договор, когато неизпълнената част е незначителна с оглед интереса на кредитора – не е налице изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на конкретното дело по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отсъствието на тази обща предпоставка, освобождаваща съда от задължението да изследва наличието на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, произтича от обстоятелството, че отговорът на тези въпроси е резултат от извършената от въззивния съд конкретна преценка на доказателствата и начина, по който същият е възприел фактическата обстановка. Доколкото при тълкуването на релевантните за спора клаузи от процесните два договора са спазени установените в закона /чл. 20 ЗЗД/ критерии, то правилността на изводите от дейността по тълкуване и приетата за установена въз основа на нея действителна воля на страните е въпрос, относим изцяло към правилността на съдебния акт, чиято проверка е предмет на самото касационно обжалване, но не и на производството по допускането му. Същото е важимо и за преценката на решаващия състав досежно предпоставките за приложимост на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. За да приеме, че неизпълнената част от договора – задължението за въвеждане на имота в експлоатация – не е незначителна, въззивният съд е отчел всички релевантни обстоятелства /вида, предназначението и целта на закупуването на имота/, от които би могъл да бъде установен интересът на ищеца от изпълнението на посоченото задължение и съответно да се прецени дали неизпълнението накърнява съществено този интерес. Обосноваността на изводите, до които е достигнал съдът, не може да бъде предмет на обсъждане в настоящото производство, тъй като тя е относима към основанията за касационно обжалване по чл. 281 ГПК, а те са различни от тези за допускането му по чл. 280 ГПК, както изрично е прието в посоченото тълкувателно решение.
Макар и значими за изхода на делото, останалите два въпроса също не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не са осъществени поддържаните по отношение на тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърдяното от касатора противоречие със задължителната съдебна практика по въпроса за разваляне на сделката, по която кредиторът не е получил изпълнение, а длъжникът заявява готовност да изпълни, без да предлага изпълнение в хода на производството, не се доказва от ППВС № 3/73 г. Същото установява принципното положение за разваляне на договорите само като крайна мярка в случаите, когато неизпълнението е толкова съществено, че прави невъзможно постигането на договореното, но не съдържа произнасяне по посочената от касатора специфична хипотеза. По така поставения въпрос, обаче, е формирана друга задължителна практика – постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 15 от 04.05.2011 г. по гр. д. № 1575/2009 г. на ВКС, ІV г. о., според която заявяването на готовност за изпълнение, без длъжникът да изпълни в хода на производството по делото, не е достатъчно, за да бъде отхвърлен искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Тъй като въззивното решение е изцяло в съответствие с цитираната практика, липсва основание за допускането му до касационно обжалване.
По отношение на последния въпрос също не е налице противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. В решение № 29 от 13.04.2011 г. по т. д. № 396/2010 г. на І т. о., на което същият се позовава, е дадено тълкуване на употребеното в чл. 87, ал. 3, изр. 2 ЗЗД понятие „според обстоятелствата” с оглед предвидената възможност съдът да даде на длъжника допълнителен срок за изпълнение в хода на процеса за разваляне на договор с предмет вещни права върху недвижим имот. Настоящият случай обаче е различен от гледна точка на конкретните факти и поддържаните от страните доводи и възражения. Дали изпълнението е безполезно за кредитора е въпрос, който изобщо не е бил предмет на обсъждане в обжалвания акт, тъй като подобно твърдение не е поддържано от ищеца – искането на същия за разваляне на процесния договор е аргументирано единствено с неизпълнение на конкретно задължение, правото за което е изрично предвидено в самия договор. Отделно от това, не отговаря на данните по делото и съдържащото се във въпроса твърдение на касатора, че в хода на процеса не му е даден допълнителен срок за изпълнение. Видно от мотивите на въззивния акт, решаващият състав е преценил, че за длъжника е съществувала възможност в достатъчно дългия период на висящност на делото да изпълни задължението си за въвеждане на обекта в експлоатация с оглед изразената от него готовност, което на практика означава предоставяне на допълнителен срок за изпълнение. Поради наличието на цитираната задължителна съдебна практика, неоснователно се явява и искането за допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед всички изложени съображения, касационният контрол на постановеното от Софийски апелативен съд решение не следва да бъде допуснат.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 592 от 09.04.2012 г. по гр. д. № 4338/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: