О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
Гр. София, 16.07. 2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО отделение, в закрито съдебно заседание на трети април през две хиляди и деветнадесета година състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 2543/2018 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на У. О., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1237 от 17.05.2018 г. по т.д.н. № 4738/2017 г. на Апелативен съд – София, ТО, 3-ти състав, с което е потвърдено решение № 1241 от 27.06.2017 г., постановено по т.д.№ 578/2016 г. по описа на СГС, ТО, VІ – 16 състав в частта, касаеща отхвърлянето на молбата на касатора по чл.625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност на К. Е., поради липса на активна процесуална легитимация.
В жалбата и изложението към нея се сочат доводи, съставляващи касационни основания по чл.281 т.2 и т.3 ГПК, за недопустимост, материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, въз основа на които се претендира същото да бъде обезсилено, евентуално отменено като неправилно, ведно с връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Искането за допускане на касационно обжалване на решението е основано на следните правни въпроси, формулирани в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК: 1/ Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивния съд от задължението му да изложи свои мотиви по съществото на спора, в т.ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи; 2/ Предвид това, че засиленото служебно начало се отнася за цялото производство по несъстоятелност, включително и за фазата по разглеждане на молбата за откриването му, задължен ли е въззивният съд да допусне поисканата от страната съдебно-икономическа експертиза с цел установяване на икономическото състояние на ответника към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция; 3/ Относно действителността на договор за опрощаване при а/ – опрощаване на бъдещи вземания и б/ – опрощаване на вземане, което е прехвърлено с договор за цесия и дали такова разпореждане с вече непринадлежащи на кредитора права не противоречи на общо валидните принципи на морала до степен, водеща до нищожност, поради накърняване на добрите нрави; 4/ Когато в производството по чл.625 от ТЗ има присъединен кредитор, явяват ли се кредиторите необходими другари и обжалването на решението само от един кредитор пречи ли на влизане в сила на решението по отношение на останалите присъединени кредитори; 5/ Задължен ли е въззивният съд да приложи принципа за служебното начало по чл.621а ал.1 т.2 ТЗ, като по свой почин проведе събиране на доказателства за осъществяване на материалноправните предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност и се произнесе по молбата на присъединения кредитор, независимо от това, че същият не е обжалвал решението. По въпроси от № 1 до № 3 касаторът поддържа допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а по останалите – тези по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Освен това в изложението се съдържа и обосновка на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК – очевидна неправилност, поради противоречивите и необосновани мотиви на въззивния съд относно погасяването на вземането на касатора, както и с оглед неспазване на императивните правни норми на чл.621а ал.1 т.2 ТЗ и чл.26 вр. чл.9 ЗЗД.
Насрещната страна К. Е., чрез процесуален пълномощник, е депозирала писмен отговор в срока по чл.287 ал.1 ГПК, с който оспорва искането за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение намира следното:
Касационната жалба е допустима – изхожда от легитимирана страна, подадена е в указания от съда срок и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд е споделил изложените от първоинстанционния съд мотиви, че молителят не може да се легитимира като кредитор на длъжника, и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях, а в допълнение е изложил следното:
Договорът за цесия става перфектен в отношенията между цедента и цесионера от момента на постигане на съгласие, но съобразно чл. 99, ал. 4 ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня, когато му е съобщено от предишния кредитор. До получаването на съобщението договорът за цесия е res inter alios acta спрямо длъжника – той е задължен да изпълни на стария кредитор, като само такова изпълнение има погасяващ ефект на задължението му. Ако в периода до уведомяването на длъжника цедентът получи плащане от длъжника, то следва да се счита за неоснователно получено и цесионерът има право да иска връщането му от цедента по правилата на неоснователното обогатяване. Цедентът е длъжен да възмезди стойността на полученото от него на лицето, за сметка на което се е обогатил, но това не рефлектира върху валидността на извършеното от длъжника плащане. Изпълнението на задължението в полза на цедента се признава от закона за надлежно изпълнение с конкретна цел – да се обезпечи защитата на интереса на длъжника, като се предотврати възможността за повторно искане за плащане от новия кредитор. Според съда, така е и в конкретната хипотеза по делото, доколкото вземанията към стария кредитор на К. Е. – ВИ П. Е. са погасени, преди цесията да бъде съобщена на длъжника, със споразумение от 05.11.2015 г. Съдът е съобразил безспорния факт, че към този момент длъжникът не е получил съобщение за цесията и съответно за новия кредитор – У. О., поради което може надлежно да погаси задълженията към цедента, вкл. чрез обективирания в споразумението договор за опрощаване. Съдът не е споделил тезата на молителя – настоящ касатор, че са налице непогасени вземания по допълнително споразумение от 05.06.2012 г. и в частност, това за вноска за м. януари 2013 г. Посочил е, че многократно в споразумението от 05.11.2015 г. /в § 1, § 2 и § 6/ страните са дали израз на постигнатото съгласие, че между тях ще се считат за погасени всички задължения на К. Е. и не съществуват такива, в т. ч. главници, неустойки, наказателни лихви, законни лихви, основани на допълнителното споразумение от 05.06.2012 г. Доколкото в текста на споразумението са посочени вноски за конкретни месеци, съдът, въз основа на извършено тълкуване на клаузите, е заключил, че същите не представят детайлно и изчерпателно задълженията за главници.
Настоящият съдебен състав намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора, не са налице.
Относно селективните основания на чл.280 ал.1 ГПК, съображенията за това са следните:
По първия процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд при приложението на чл.272 ГПК и необходимостта да изложи свои мотиви по спора липсва противоречие с практиката на ВКС, т.к. в случая съдът не се е ограничил до това, да извърши препращане към изводите на първата инстанция, които споделя, а е изложил самостоятелни мотиви относно приетото от него. Вторият процесуалноправен въпрос не е обсъждан от съда и няма значение за резултата по конкретното дело – той се отнася до установяване икономическото състояние на длъжника и би бил релевантен единствено, ако съдът бе признал материалноправната легитимация на молителя като кредитор с право по чл.625 ТЗ да подаде молба за откриване на производство по несъстоятелност. Третият въпрос е относим към предмета на спора и правната воля на въззивния съд само в частта, в която се пита дали е възможно кредитор да опрости вземане на свой длъжник, след като вече го е прехвърлил с договор за цесия на трето лице и действително ли е такова опрощаване, но по отношение на него не се доказва допълнителният селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – липсва противоречие с посоченото решение № 78 по т.д.№ 605/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о., принципно постановено по въпроса за опрощаването по чл.108 ЗЗД като средство за погасяване на договорно задължение. Останалите процесуалноправни въпроси – за естеството на другарството между кредитор по чл.625 ТЗ и по чл.629 ал.4 ТЗ и процесуалните задължения на съда в тази връзка не се преценяват като обуславящи за изхода по делото, както и липсват основания за разрешаването им по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради следното: Първоинстанционният съд е разгледал поотделно молбите на У. О. и присъединения в срока по чл.629 ал.4 ТЗ кредитор и в решението е отхвърлил всяка от тях, на различно основание. По отношение на касатора молбата за откриване на производство по несъстоятелност е счетена за неоснователна, тъй като той не притежава вземане по смисъла на чл.625 ТЗ, а по отношение на втория кредитор със съдебно признато вземане – поради това, че длъжникът не се намира в състояние на неплатежоспособност. Въззивна жалба е депозирал само У. О., поради което съставът на апелативния съд е приел, че предмет на въззивното производство е инстанционната проверка на решението на СГС в частта, в която същото е постановено по искането на касатора, а в останалата част – по молбата на присъединения кредитор, първоинстанционното решение е влязло в законна сила. Настоящият съдебен състав, въз основа на съответните ясни разпоредби на ГПК и ТЗ и с оглед правилата за формиране на сила на пресъдено нещо на решенията в производството по несъстоятелност намира, че не е налице необходимо и задължително другарство между кредиторите при отхвърляне на претенциите за откриване на производство по несъстоятелност, като в този случай липсва законово изискване решението да е еднакво за всички тях по смисъла на чл.216 ал.2 ГПК. Не е необходимо изясняване на поставените въпроси по законодателен или тълкувателен път, а липсата на практика на ВКС не съставлява достатъчно основание, за да се приеме, че разрешаването им ще има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Не са налице и селективните основания на чл.280 ал.2 ГПК за допускане на исканото обжалване. По изложените по-горе съображения липсва вероятност обжалваното решение да е процесуално недопустимо поради това, че въззивният съд не е разгледал основанията за откриване на производство по несъстоятелност на необжалвалия първоинстанционното решение кредитор на длъжника, в качеството му на необходим другар. В този смисъл касаторът неправилно се позовава на определение № 821 от 24.10.2003 г. по ч.т.д.№ 654/2003 г. на ВКС, І т.о. Същото не е относимо към настоящия казус, доколкото касае хипотеза на решение по чл.630 ТЗ, каквото решение в случая липсва, освен това е постановено по въпроси, които със следващи законодателни изменения /относно третите лица, в полза на които лимитативно е признато право да обжалват решението на съда по несъстоятелността по чл.630 и чл.632 ТЗ/, са изрично уредени.
Липсва и сочената от касатора очевидна неправилност на обжалвания въззивен акт. Поддържаните от касатора основания не могат да обуславят наличието на този квалифициран порок на съдебното решение. Такъв би бил налице, само когато от неговото съдържание директно (prima facie) може да се установи превратно прилагане на закона в смисъл, обратен на вложения от законодателя, или при приложение на несъществуваща – изменена или отменена правна норма, или в хипотезата на необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. В случая се твърди необоснованост, за констатирането на която е необходимо да се извърши преценка на писмени доказателства и тълкуване на договорни клаузи, както и незаконосъобразност, налагаща навлизане по съществото на доводите и възраженията на страните, а подобна дейност стои извън правомощията на ВКС във фазата по чл.288 ГПК.
По тези съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1237 от 17.05.2018 г. по т.д.н. № 4738/2017 г. на Апелативен съд – София, ТО, 3-ти състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: