О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 481
София, 30.06. 2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и пети юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 359/2010
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Д. Й. С. от гр. П. против определение № 460 от 01.04.2010 г. по ч. гр. д. № 333/2010 г. на Пловдивски апелативен съд. С обжалвания акт е оставена без уважение подадената от същото лице частна жалба срещу определение № 628 от 26.02.2010 г. по гр. д. № 273/2010 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по същото дело поради неизпълнение на указанията за внасяне на държавна такса по предявените искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ.
Частният жалбоподател моли за отмяна на атакуваното определение, като поддържа, че въззивният съд неправилно е отказал да обсъжда предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК предвид необжалване на разпореждане № 367 от 03.02.2010 г. на Пловдивски окръжен съд , с което искането му за освобождаване от заплащане на държавна такса е оставено без уважение. Аргументира становището, че разпореждането по чл. 83, ал. 2 ГПК не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол, а правилността му се преценява само при обжалване на определението по чл. 129, ал. 3 ГПК за връщане на исковата молба поради неизпълнение на указанието за внасяне на държавна такса.
Именно с процесуалноправния въпрос – допустимо ли е самостоятелно обжалване на определението, с което е отказано освобождаване на ищеца от заплащане на държавна такса – частният касатор обосновава допускане на касационното обжалване, като се позовава на всички законови основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВКС и за противоречиво решаване на посочения въпрос са представени съответно – определение № 23 от 28.02.1957 г. по ч. гр. д. № 1380/1957 г. на ВС и определение № 167 от 26.06.2008 г. по в. ч. гр. д. № 344/2008 г. на Великотърновски апелативен съд.
Ответникът по частната касационна жалба – З. компания „Б. и.” АД, гр. С. не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение на Пловдивски окръжен съд за прекратяване на производството по гр. д. № 273/2010 г. и връщане на исковата молба, въззивната инстанция е приела, че ищецът не е изпълнил в срок дадените му и надлежно съобщени указания за внасяне на държавна такса по предявените искове, поради което правилно е приложена разпоредбата на чл. 129, ал. 3 ГПК. По отношение законосъобразността на отказа на първоинстанционния съд да освободи ищеца от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, решаващият състав е счел преценката на същата за недопустима в това производство, предвид обстоятелството, че определение № 367 от 03.02.2010 г., с което молбата за освобождаване от такса е оставена без уважение, не е било обжалвано и като такова е влязло в сила.
С оглед мотивите на обжалваното определение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато. Поставеният от частния касатор процесуалноправен въпрос е значим за конкретното дело, но по отношение на него не е осъществено нито едно от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
На първо място, неоснователно е твърдението за противоречие на атакуваното определение с практиката на Върховен касационен съд, респ. на Върховен съд. Представеното в тази насока определение № 23 от 28.02.1957 г. по ч. гр. д. № 1380/1975 г. на ВС, ІV г. о. обективира практика, която отдавна е преодоляна. Нещо повече, по поставения от частния касатор въпрос съществува и задължителна съдебна практика. В т. 5 на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС е посочено изрично, че определението за отказ от освобождаване на ищеца от внасяне на държавна такса по чл. 63, б. „а” и „б” ГПК /отм./ подлежи на самостоятелно обжалване, включително и по касационен ред. С оглед аналогичната уредба на въпроса и по сега действащия Граждански процесуален кодекс, цитираното тълкувателно решение е запазило своето значение и следва да бъде съобразено.
Наличието на задължителна съдебна практика по заявения от частния касатор въпрос налага извод за недоказаност и на останалите основания за допускане на касационното обжалване – по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Освен това, следва да се отбележи, че представеното въззивно решение, постановено от Великотърновски апелативен съд, е неотносимо към поставения въпрос, тъй като дадените от съда указания не са свързани с внасянето на държавна такса, каквато е настоящата хипотеза.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 460 от 01.04.2010 г. по ч. гр. д. № 333/2010 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: