О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 482
гр. София, 26.07.2013 г.
Върховен касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти юли две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.д. № 3558 по описа за 2013г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на адв.К. от АК [населено място] като процесуален представител на А. С. З. и по частна жалба на М. А. К. срещу определение от 12.04.2013г. по в.гр. дело № 221/2012г. по описа на ОС [населено място], с което на основание чл.230 ал.2 пр.2 ГПК е постановено обезсилване на решение № 12 от 03.05.2012г. по гр.д.№860/2010г. на Районен съд [населено място] и е прекратено производството по въззивното дело.
С частните жалби се излагат съображения за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Искането е за отмяна на атакуваното определение. И в двете частни жалби са изложени доводи, че по делото липсват доказателства, които да установяват , че А. С. З. – ответник по предявения иск, е починала, че с оглед на това обстоятелство съдът е следвало не да прекрати производството, а да възобнови спряното такова и да продължи съдопроизводствените действия, както и, че не са били налице предпоставки за обезсилване на първоинстанционното решение, тъй като такова е предвидено единствено в хипотеза, при която се прекратява спряно по общо съгласие на страните производство, ако в шестмесечния срок никоя от страните не е поискала възобновяването му.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирани страни, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което са допустими, съгласно чл. 274 ал. 2, изр. 1 във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК.
Обстоятелството, че предмет на същите е определение, преграждащо по – нататъшното развитие на делото, подлежащо на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК за първи път, обосновава правен извод, че в случая разпоредбата на чл. 280 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК не намира приложение и за настоящата инстанция отсъства задължение да проверява наличието на установените в чл. 280, ал. 1, т.1-3 ГПК предпоставки за допустимостта на исканото обжалване – арг. от чл. 274, ал. 3 ГПК.
Разгледани по същество частните жалби са основателни. Съображенията за това са следните:
М. А. К. е подал въззивна жалба срещу решение на РС Исперих, постановено по гр.д.№860/2010г., с което е отхвърлен предявеният от него против А. С. З. иск по чл.108 ЗС. По тази жалба по описа на ОС [населено място] е образувано в.гр. дело № 221/2012г. Във въззивното производство ответницата – въззиваема е била призована за насроченото открито съдебно заседание на 24. 09. 2012 г. на адреса, посочен в исковата молба в [населено място], като призовката се е върнала с отбелязване, че лицето не пребивава на адреса. В съдебно заседание на същата дата, жалбоподателят – ищец, който е син на ответницата, е заявил, че има непотвърдена информация, че последната е починала в Р Турция на 27. 08.2012 г. С писмена молба ищецът е поискал чрез повереника си адв. К. производството по делото да бъде спряно. В отговор на служебно изискана от съда информация във връзка с твърдението на ищеца от Кметство [населено място] е постъпило писмо, че няма данни за смъртта на ответницата по иска. С Определение № 920/05.10.12г. на осн. чл.229, ал.1, т.2 ГПК производството е по делото е спряно, като е указано на ищеца в шестмесечен срок да посочи правоприемниците на ответницата и адресите им или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство или за призоваване на наследниците по реда на чл. 48 ГПК, както и, че при неизпълнение на това задължение делото ще се прекрати. Съобщението на ищеца е връчено на 11. 10. 12 г. На 10. 04. 2013 г. ищецът е депозирал молба вх. № 1817 с искане производството по делото да бъде възобновено. В молбата си е посочил, че не е могъл да се снабди в РТурция с удостоверние за смърт и наследници А. С. З., тъй като отказали да му издадат, поради обстоятелството, че не бил вписан в регистрите като неин син, както и, че в регистрите за гражданско състояние в РБългария не било отразено обстоятелството за настъпила смърт на А. С. З..
С определението от 12.04.2013г., Р. е приел, че производството по делото следва да бъде прекратено, а обжалваното решение да бъде обезсилено. Обосновал е извода си с това, че в 6-месечния срок ищецът не е изпълнил задължението си, съгл. чл. 230, ал. 2 ГПК да представи удостоверение за наследници на починалата ответница. Твърдението му, че му било отказано да му се издаде такова в Р Турция е счел за ирелевантно, тъй като съществува законов ред, предвиден в Закона за гражданската регистрация, НАРЕДБА № РД-02-20-9 от 21.05.2012 г. за функциониране на Единната система за гражданска регистрация за съставяне на акт за настъпила в чужбина смърт на лице, български гражданин.
Определението е необосновано и неправилно. По делото липсват данни, които по несъмнен начин да установяват , че ответницата А. С. З. е починала. Няма данни от които да се обоснове и извод, че е напуснала пределите на Република България, че се е установила в Република Турция и, че именно там е настъпил фактът на смъртта. По делото единствено има само наведени твърдения в тази насока, но не и доказателства, които да ги установяват. И в мотивите на определението си съдът не е изложил съображения защо и въз основа на какво обосновава извода си, че ответницата е починала и то в Република Турция. Следва да се има предвид, че при произнасянето на съда по искането за възобновяване на спряното дело съдът е следвало да прецени на първо място установено ли е твърдението за настъпила смърт на ответницата по несъмнен начин . Едва при установяване на факта на смъртта на ответника и при констатирано неизпълнение на задължението на ищеца в шестмесечния срок да представи удостоверение за наследници и адресите им, намира приложение нормата на чл.230 ал.2 ГПК. Процесният случай не е такъв. При липса на категорични данни , че страната е починала съдът е следвало да възобнови производството по делото, а не да прекратява същото на основание чл.230 ал.2 ГПК , още по-малко да обезсилва първоинстанционното решение – действие, което не е предвидено от закона и за което няма никакво правно основание. На следващо място с разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от ГПК се въвежда служебно начало при изпълнение на функциите на гражданския съд, като му се вменява задължение да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, като в рамките на своите правомощия съдът следва да извърши всички действия, установени в процесуалния закон да обезпечи равенството на страните в процеса и да им съдейства да упражнят своите права. С оглед този принцип , предвид подадената в срок молба от ищеца за възобновяване на производството и изложените доводи за невъзможност да удостовери твърдението си, послужило като основание за спиране на производството, съдът е следвало да възобнови производството, като в случай на формирано предположение за вероятна истинност на изнесеното от ищеца, да съдейства на същия като му даде изрични указания в тази насока.
За пълнота на изложението следва да се посочи и това, че при приложение нормата на чл.230 ал.2 изр. 2 ГПК процесуалният закон не предвижда обезсилване на първоинстанционното решение. Няма и основание за това, тъй като смъртта на страната, настъпила в хода на въззивното производство, и неизпълнението на задължението за посочване на наследниците на починалия и техните адреси в законоустановения срок е пречка за развитие и приключване единствено на това съдебно производство, но не рефлектира върху първоинстанционното производство, проведено приживе на страната, в което последната е участвала лично или чрез процесуален представител, респективно не засяга и допустимостта на постановеното в същото съдебно решение. Не на последно място следва да се посочи и това, че в случаите, когато са налице предпоставки за обезсилване на съдебно решение, актът, с който се обявява това обезсилване е решение, а не определение . Обстоятелството, че процесуалният закон допуска определение да бъде инкорпорирано в решение, не обосновава извод за допустимост на обратното. Това следва от правната характеристика на самите съдебни актове.
Ето защо, съобразявайки се с изложеното се налага извода, че определението на въззивния съд е незаконосъобразно и необосновано, поради което ще следва да се отмени и се постанови връщане на делото на същия съд за извършване на следващите се процесуални действия съгласно изложените мотиви на определението.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯВА определение от 12.04.2013г., постановено по в.гр. дело № 221/2012г. по описа на ОС [населено място].
ВРЪЩА делото на същия състав на ОС [населено място] за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: