О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 482
София, 03.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 7074/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв.Ц.И. – процесуален представител на И. Ц. Т. против решение № 1284/20.06.2013 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 161/2013 год.,в частта,с която е потвърдено решение № 211/26.10.2012 год. постановено от Видински окръжен съд по гр.д.№ 207/2012 год. ,с което е отхвърлен предявения от И. Ц. Т. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ над 1 000 лв.до пълния предявен размер от 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение за извършени престъпления,за които е оправдан с присъда по внохд № 385/2011 год.на В., ведно със законната лихва ,считано от 19.03.2012 г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи. Иска се отмяна на атакуваното решение в обжалваната му част.Претендира разноски.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправните въпроси – при определяне на обезщетението за неимуществени вреди,претърпени от пострадалото лице,кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл.2 ЗОДОВ по смисъла на чл.52 ЗЗД,към която разпоредба препраща чл.4 ЗОДОВ;съдебното минало на пострадалия,част от критериите за определяне на справедливия размер на обезщетението по чл.2 ЗОДОВ по смисъла на чл.52 ЗЗД ли е и наличието на предходни осъждания презюмира ли по-нисък размер на вредите и съответно по-нисък размер на обезщетението.Счита,че поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г.,решение № 832/10.12.2010 год. на ВКС,ІV г.о. и решение № 513/13.03.2013 год. на ВКС, ІІІ г.о.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 ГПК.
За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата от постановената оправдателна присъда по повдигнатите обвинения за извършено престъпление по чл.195,ал.2 вр.ал.1,т.2 и т.5 вр.чл.194,ал.1 НК и по чл.216,ал.3 вр.ал.1,вр.чл.20 НК.За настъпилите неимуществени вреди за ищеца изразяващи се в негативни душевни преживявания в емоционално и психическо отношение, притеснения от повдигнатите и поддържани обвинения за престъпления във връзка с кражба и унищожаване на паметник,свързани с многократни повдигания на обвинения, разпити и предявявания на разследването,връщане на делото за доразследване,съответно от постановената невлязла в сила осъдителна присъда,в резултат на които отслабнал и „рухнал” съдът е присъдил обезщетение в размер на 1 000 лв. При определяне размера на обезщетението съдът е отчел,че са недоказани твърдяните неимуществени вреди,изразяващи се в пропуснатата възможност да се реабилитира,ограничаване на правото да напусне страната , липсата на причинна връзка между заболяването му „захарен диабет” и воденото срещу него наказателно преследване и пенсионирането му по болест.Отчел е и действията на ищеца по укриване от разследващите органи и по неявяването му в съдебна фаза на процеса,като съпричиняващи увреждания отразили се на продължителността на периода на поддържане на незаконно обвинение,съответно на неимуществените вреди.Взел е предвид и обстоятелството,че ищецът е бил неколкратно обект на наказателни преследвания и са му налагани различни наказания,включително и „лишаване от свобода”,поради което съдът е направил извод,че ищецът посреща негативните последици от повдигнатите му обвинения по различен начин в сравнение с лицата,които са неосъждани и не са били обект на наказателно преследване.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице,макар и посочената съдебна практика да е задължителна.Касаторът е следвало да конкретизира в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика ,според която обезщетенията по чл.2,ал.2 ЗОДОВ за неимуществени вреди от неоснователно поддържани обвинения се определят по справедливост, като във всеки конкретен случай те се преценяват с оглед установените по делото обстоятелства относно тежестта на повдигнатите и поддържани срещу ищеца обвинения, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, отражението на наказателното преследване върху физическото и психическо здраве на обвиняемия, върху доброто име в обществото и върху взаимоотношенията му със семейството, близките и приятелите му, наличието на съпричиняване на вредите от страна на обвиняемия. Въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, което в случая е завършило с оправдателна присъда е въпрос на конкретна фактическа обстановка за всеки отделен случай. В. с разпоредбата на чл.52 ЗЗД критерий за справедливост означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалите лица, по всеки конкретен случай. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Различията в размера на присъдените обезщетения по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение,а определените размери на обезщетенията по представените съдебни решения не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
При този изход на спора разноски не се дължат.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1284/20.06.2013 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 161/2013 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: