О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 483
гр. София 27.04.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 6 март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
т. дело № 60358 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца [фирма], чрез адв. Ж. К. против решение № 1036/19.05.2016 г. по т.дело № 4505/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 11.05.2015 г. по т.дело № 4900/2013 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените искове от [фирма] срещу [фирма] [населено място] както следва: за присъждане на сумата 30 000 лв., представляваща сума, дадена на отпаднало основание – прекратен договор за доставка и услуги от 27.04.2012 г., като неоснователен, за присъждане на сумата 2 599.80 лв., представляващи пропуснати ползи от обстоятелството, че сумата от 255 000 лв. е била задържана от [фирма] за период от време от 02.05.2012 г. до 05.03.2013 г., като неоснователен, за присъждане на сумата 3500 лв., представляващи пропуснати ползи от обстоятелството, че е лишен от ползване на кегове по вина на [фирма] за периода 27.04.2012 г. до 22.08.2013 г., като неоснователен и в частта на присъдените разноски.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. може ли в противоречие с волята на страните съдът да определи договореното с анекс за изменение на договора като различен договор, който подлежи на самостоятелно разваляне, 2. може ли неизпълнението на задължения по анекс към основния договор да обоснове разваляне на договорното правоотношение като цяло, 3. следва ли по тълкувателен път, въпреки обективираната воля на страните, неизправна страна по сключен анекс да се счете за изправна по основния договор, без при извършеното от съда тълкуване на договора да се отчетат обкръжаващите сключването на договора факти и отношенията между страните и правоизменящият ефект на анекса спрямо съдържанието на правоотношението, 4. допустимо ли е тълкуване на договора при ясно съдържание на тълкуваната клауза, 5. как следва да се тълкуват отделните уговорки и по-конкретно допустимо ли е при тълкуването съдът да прилага само някои от критериите на чл.20 ЗЗД, а не всеки един от тях и всички тях, решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решение № 81/07.07.2009 г. по т.дело № 761/2008 г. на ВКС, I т.о., решение № 167/26.01.2012 г. по т.дело № 666/2010 г. на ВКС, решение № 10/07.09.2010 г. по т.дело № 241/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 137/25.06.2010 г. по т.дело № 888/2009 г. на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 6. неизпълнението на договорни задължения, поети с последващо споразумение между страните, което споразумение е сключено в тясна връзка с основното съглашение и без което няма как да се реализира целта на основното съглашение поражда ли възможност за изправната страна по договора да упражни потестативното си право, предвидено в чл.87,ал.1 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 137/25.06.2010 г. по т.дело № 888/2009 г. на ВКС, 7.за да е налице новация по смисъла на чл.107 ЗЗД и създаване на ново облигационно правоотношение следва ли волята на страните да е изрично обективирана или може да се предполага и тълкува, 8. допустимо ли е да се приеме наличието на нов договор въз основа на анекс, в който е поето задължение само от едната страна, без насрещна престация. Седми и осми въпрос според жалбоподателя са решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 110/17.07.2015 г. по т.дело № 1568/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 136/06.11.2015 г. по т.дело № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о., постановени по чл.290 ГПК, 9. длъжен ли е въззивния съд в своята решаваща функция по същество на спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно изискванията на чл.236,ал.2 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/04.01.2000 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че на 27.04.2012 г. между страните е сключен договор за доставка и услуги, според който [фирма] продава на [фирма] пивоварна инсталация за ресторант B. 500 , доставена и напълно готова, функционираща на адрес в [населено място], [улица], както и четири рецепти за бира, при обем на доставката, подробно описан в Приложение № 1, неразделна част от договора. Посочил е, че е договорена цена на доставката в размер на сумата от общо 300 000 лева, вкл.ДДС, от които 10 % при подписване на договора , а останалата част в седмодневен срок от подписването му. Приел е, че е договорено, че с допълнително споразумение страните ще определят времето и начина за промяна на лиценза за управление на данъчния склад и удостоверението за независима малка пивоварна, като до извършването на тази промяна, данъчният склад ще продължи да действа на името на [фирма]. Прието е също за безспорни и установено от приетото заключение на назначената в хода на първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, че трето лице, от името на купувача [фирма] на 02.05.2012 г. е превело по сметка на продавача сумата от 30 000 лева и с преводно нареждане от 01.06.2012 г. е преведена сумата от 225 000 лева.
Въззивният съд е обсъдил приет като доказателство, подписан на 19.05.2012 г. анекс към договора за доставка и услуги от 27.04.2012 г., в който е отразено, че във връзка с нововъзникнали обстоятелства и необходимостта от преместване на пивоварната инсталация B. 500 на друг адрес в [населено място] в периода от 15.09.2012 г. до 15.10.2012 г., [фирма] поема задължението да премести, монтира и осъществи пуск на инсталацията във вида, в който тя функционира, за своя сметка, като за целта ще предостави необходимата техническа и технологична информация за подготовка на площадката от страна на купувача, като последният си запазва правото да задържи 15 % от договорената цена в размер на 45 000 лева, до извършване на посочените дейности и подписване на протокола за пуск на инсталацията.
Прието е за безспорно по делото, че пивоварната инсталация е доставена на купувача и функционира на посочения в договора от 27.04.2012 г. обект, както и че по сметка на продавача е получена общо сумата от 255 000 лева, представляваща част от договорената продажна цена.
Прието е също за установено от разменената между страните кореспонденция, че след доставянето на пивоварната, с оглед възникнала необходимост от преместването й на друг терен, са осъществявани нееднократни срещи между представители на двете дружество, при които не е постигнато съгласие за вида на площадката и начина на преустройството му, съответстващ на изискуемите критерии за функционирането на процесната инсталация, поради което и същата не е преместена. Посочил е, че според ищеца това обстоятелство е последица от проявено от ответника бездействие относно поетите с анекса към договора задължения да осигури необходимата техническа документация за преместването и изграждането на площадката, поради което с уведомително писмо от 4.03.2013 г. го е поканил да ги изпълни.
Съдът е посочил също, че с въззивната жалба е обоснован довод, че с посоченото писмо, договорът е развален, като при условията на евентуалност се поддържа,че изявлението за разваляне е направено с исковата молба, с която се претендира връщане на даденото по процесния договор на отпаднало основание.
Приел е за установено въз основа на приетото в хода на първоинстанционното производство заключение на назначената съдебно-техническа експертиза, че предоставените от доставчика на купувача документи отговарят на капацитета, марката и вида на пивоварна инсталация, марка F., модел B. 500, предназначена за ресторант, като съдържащите се в тях технически параметри и технически показатели на съоръженията не са достатъчни за извършване на проучвателни работи и на проектиране на строителство на място, на което следва да се монтира една такава инсталация.
От правна страна е прието, че правната квалификация на предявения иск е по чл.55,ал.1, пр.3 ЗЗД за присъждане на сумата 30 000 лв., получена от ответника на отпаднало основание, поради разваляне на сключения между страните договор за доставка и услуги от 27.04.2012 г., с който ответното дружество е продало на ищцовото пивоварна инсталация B. 500. Правната квалификация съдът е извел, като е съобразил обстоятелствената част на исковата молба и заявеното искане.
Прието е, че основателността на претенцията е обусловена от установяването от страна на ищеца на елементите на фактическия състав чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД: наличието на валидно сключен между страните договор за покупко-продажба, престиране от страна ищеца на договорената цена, наличие на виновно неизпълнение от страна на ответника на поетите с договора задължения за престиране на стоката, което да е довело до съществено неудовтлетворяване на кредитора, осъществена от изправната страна процедура по реда на чл.87 ал.1 от ЗЗД за едностранното му разваляне, чиято правна последица е връщане на даденото по него. Прието е също, че в случая от събраните по делото доказателства не са установени елементите на посочения фактически състав, които да обосноват основателността на предявената искова претенция, тъй като от ищеца не е доказано допуснато от ответника неизпълнение на поетите с процесния договор задължения. Съдът е посочил, че според ищеца основанието за разваляне на договора от 27.04.2012 г. е допуснато от ответника неизпълнение на задължение да премести, монтира и осъществи пуск на процесната пивоварна инсталация, като предостави необходимата техническа и технологична информация за подготовката на площадката. Приел е, че от съдържанието на договора за доставка е видно, че доставчикът „Т. с.” е поел задължението да достави напълно готова, функционираща на посочения адрес в [населено място] пивоварна инсталация B. 500, като не е поемал ангажимент за преместването и монтирането й на друго място. Такова задължение според съда е поето от ответното дружество с подписването на 19.05.2012 г. между същите страни съглашение, наименувано от тях „Анекс към договора за доставка и услуги от 27.04.2012 г.”, в което е отразено, че сключването му е свързано с нововъзникнали обстоятелства и необходимост от преместване на пивоварната инсталация, преместването и монтирането й на друго място.
Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че ответникът е изпълнил задължението си по договора от 27.04.2012 г., като е предоставил на купувача пивоварната инсталация , която е функционирала на посочения адрес в [населено място]. Прието е също, че независимо от наименованието на подписаното на 19.05.2012 г. съглашение като анекс към основния договор за доставка, същото по своя характер представляваща отделен договор, имащ характеристиката на договор за изработка. Според въззивния съд с това съглашение, което е сключено след изпълнение на основния договор, ответникът е поел задължението да извърши възложени му от ищеца дейности, свързани с преместването и пускането в експлоатация на нова площадка на вече доставената му пивоварна инсталация, във връзка с нововъзникнали обстоятелства. Формиран е извод, че с подписването на анекса от 19.05.2012 г. между страните е възникнала нова облигационна връзка, различна от сключения между страните договор за доставка и наличието на допуснато от страна на ответника неизпълнение на задължения по него е неотносимо към преценката за изправността му по договора за доставка от 27.04.2012 г. Приел е, че след като по делото е безспорно установено, че от страна на ответника е осъществено пълно изпълнение на поетите с договора за доставка задължения същият е изправна страна по него и отправените от страна на ищеца изявления за развалянето му не могат да породят предвидените в закона последици за връщане на получената от него цена за доставената стока, на отпаднало основание. С оглед на това е изведен извод, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Прието е, че поради неоснователност на главния иск неоснователна е и претенцията, която е акцесорна за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи в размер на сумата от 2 599.80 лева, вследствие задържането на сумата от 225 000 лева, представляваща част от цената на доставената стока, тъй като същата е получена от доставчика на правно основание и не подлежи на връщане.
Съдът е преценил за правилен извода на първоинстанционния съд за неоснователност и на претенцията за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи в размер на сумата 3 500 лева, поради лишаването на ищцовото дружество от кегове „изидрафт”, тъй като по делото не е установено, че твърдяната от ищеца липса се дължи на виновно поведение на ответника. Приета е за неоснователна с оглед извода за недължимост на посоченото обезщетение и претенцията за присъждане на сумата от 387.30 лева, като обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху сумата от 3 500 лева, за исковия период.
При тези съображения въззивния съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] искове.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по п.п.1,2,3,4,5,6 и 8 от изложението, тъй като са формулирани хипотетично – т.е. изведени са от факти, различни от приетите за установени от въззивния съд. Освен това тези въпроси не касаят решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Тъй като цитираните въпроси по-горе са поставени хипотетично и не са обусловили решаващите правни изводи на съда по настоящото дело същите не са правни въпроси. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по седмия въпрос от изложението: за да е налице новация по смисъла на чл.107 ЗЗД и създаване на ново облигационно правоотношение следва ли волята на страните да е изрично обективирана или може да се предполага и тълкува. Така формулиран въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд с обжалваното въззивно решение и не е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по деветия въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, което тълкуване не е изгубило сила и при приложението на настоящия ГПК е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща.
С решение № 157/08.11.2011 г. по т.дело № 823/2010 г. на ВКС, II т.о. е изразено становището, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл.236, ал.2 ГПК, аналогичен на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. Посочено е, че с приетите при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ постановления на Пленума на ВС – ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени и с приетото по-късно Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, с което е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си.
Съдебният състав е приел, че задължителните разяснения и указания, дадени от Пленума на ВС и от ОСГК на ВКС, не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Приел е, че предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство /чл.269 ГПК/. Аргумент за това са нормите на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Формиран е извод, че и при действието на ГПК от 2007 г. наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираните от жалбоподателя решения: решение № 10/04.07.2011 г. по гр.дело № 533/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 114/15.05.2010 г. по гр.дело № 4232/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 154/31.08.2012 г. по гр.дело № 746/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр.дело № 1413/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 643/12.10.2010 г. по гр.дело № 1246/2009 г. на ВКС, IV г.о., всички постановени по чл.290 ГПК. Въззивният съд е разрешил правният въпрос в съответствие с посочената практика на ВКС. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото, включително и пред първата инстанция доказателства, доводите на страните и е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Съдът не обсъжда цитираните от жалбоподателя решения № 147/11.01.2013 г. по т.дело № 46/2012 г. на ВКС, II т.о. и решение № 221/18.01.2013 г. по т.дело № 1270/2011 г. на ВКС, II т.о., постановени по чл.290 ГПК, тъй като със същите не е разрешен посочения по-горе правен въпрос.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1036/19.05.2016 г., постановено по т.дело № 4505/2015 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 10001/07.07.2016 г., подадена от ищеца [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление, [населено място], к-к”К.”, [община], чрез адв. Ж. К..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: