О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 483
гр. София 03.04.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 02 декември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 5829 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Г. Ц. И., чрез адв.К. Н. против решение от 25.03.2013 г. по гр.дело № 9878/2012 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № II-70-86/09.09.2011 г. по гр.дело № 32385/2010 г. на Софийски районен съд в отхвърлената част на предявения иск от Г. Ц. И. за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди над сумата 14 314.87 лв. до 50 000 лв., последица от трудова злополука, настъпила на 15.12.2009 г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 15.12.2009 г. до окончателното изплащане.
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението, което е част от съдържанието на касационната жалба са поставени въпросите, които съдът уточни и конкретизира както следва – 1. относно прилагане на критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и неправилно приложение на чл.201,ал.2 КТ, решен в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4/1968 г. В изложението жалбоподателят-ищец поддържа, че следва да се уеднакви съдебната практика при присъждане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди, за да няма решения, които да са противоречиви едно на друго, което ще доведе до точното прилагане на принципа на справедливостта и от там чл.52 ЗЗД, което ще доведе до развитие на правото. Жалбоподателят счита, че най-противоречива е съдебната практика на съдилищата в страната и на ВКС по отношение на прилагането на чл.52 ЗЗД и чл.201,ал.2 КТ, че обезщетенията които се присъждат, по-точно техния размер са в пъти различни въпреки, че търпените неимуществени вреди са еднакви. Поддържа, че ВКС изостава с практиката си относно прилагане на чл.52 ЗЗД, че ако има практика, тя се базира на стари решения, че през периода от приемане на новия ГПК до настоящият момент не се допускат обжалвания на решения, свързани с чл.52 ЗЗД и чл.201,ал.2 КТ, 2. Поставя се и въпроса по приложението на чл.52 ЗЗД и чл.201,ал.2 КТ, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
От ответника [фирма] [населено място] е подадена касационна жалба срещу постановеното решение на Софийски градски съд, в частта, с която е отменено решение от 09.09.2011 г. по гр.дело № 32385/2010 г. на Софийски районен съд в отхвърлената част на иска с пр.осн.чл.200, ал.1 КТ за сумата над 11 250 лв. до 14314.87 лв. и вместо това е присъдено в полза на ищеца Г. Ц. И. обезщетение за претърпени неимуществени вреди още 3064.87 лв., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 15.12.2009 г. до окончателното изплащане и в частта, с която е потвърдено същото решение на Софийски районен съд в уважената част на предявения иск с пр.осн.чл.200 КТ над сумата 4000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон.
В изложението към касационната жалба са поставени въпросите: 1. определяне на степента на приноса на ищеца към настъпване на вредоносния резултат при положение, че по делото е безспорно установено, че ищецът е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, който е разрешаван противоречиво от съдилищата и е в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, както и решение № 79/27.02.2012 г. по гр.дело № 673/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, 2. критериите за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, че справедливият размер на обезщетението може да бъде определен единствено като се вземат предвид всички обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, продължителност, степен и интензитет на страданията, възраст на увредения, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Всеки от жалбоподателите не е изразил становище по касационната жалба на другата страна.
Третото лице помагач на ответника ЗД [фирма] не е изразил становище по касационните жалби.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от жалбите е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и са процесуално допустими.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.200 КТ и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Пред въззивната инстанция първоинстанционното решение не е обжалвано в уважената част на предявените искове с пр.осн.чл.200, ал.1 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 15.12.2009 г. над сумата 3 314.87 лв., ведно със законната лихва от 15.12.2009 г. до окончателното изплащане. В тази част решението на Софийски районен съд е влязло в сила.
Като е взел предвид подадените въззивни жалби въззивният съд е приел, че следва да се произнесе само по отношение на спора между страните относно справедливия размер на отговорността на работодателя и относно обстоятелството за намаляване на обезщетението за претърпени неимуществени вреди поради съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца Г. И., действащ при груба небрежност и поради заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 685,13 лв.
Съдът е взел предвид разпоредбите на чл.52 ЗЗД и е приел, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи по справедливост към момента на възникване на правото на обезщетение, като при определяне на размера следва да се вземат предвид естеството и интензивността на отрицателните изживявания на пострадалия, възрастта лицето.
Относно характера и естеството на увреждането съдът е възприел заключение на СМЕ и е приел за установено, че като последица от трудовата злополука ищецът Г. И. е получил раздробено счупване на лявата бедрена кост в горния й край, че лечението е проведено в травматологичната клиника на ВМА – извършена е кръвна репозиция и е поставена вътрекостна синтеза тип Фи-нейл и един телесен серклаж. Прието е, че поради раздробеността на фрактурата поставената синтеза не е била много стабилна и възможността за известни микродвижения между фрагментите е довело до доста продължителна реконвалесценция. Прието е, че в случая възстановителния период – поне година и половина за полученото увреждане е два пъти повече от стандартния възстановителен период за такъв вид увреждания. Съдът е приел, че към момента на изготвяне на СМЕ липсва пълно запълване на наличната фрактурна линия от външната страна на костта и че удължаването на реконвалесцентния период се дължи само на силно раздробената фрактура, че периода на изпитваните болки и страдания е продължил почти година и половина – от момента на счупването до изслушване на СМЕ, като неприятни усещания до явна болка в мястото на счупването при рязка промяна на времето и висока влажност ищецът ще изпитва още 2-3 години. Прието е, че поради липса на пълно заливане на фрактурните цепки с новообразуваната кост, възстановяването на опорната и двигателна функции на увредения долен крайник все още не е пълноценно.
Съдът е приел възоснова на ЕР № 2033/21.09.2010 г., издадено от ТЕЛК при ІІ МБАЛ-С. с водеща диагноза „счупване на бедрена кост”, че ищецът е временно неработоспособен и за периода от 15.12.2009 г., до 11.08.2010 г. и му е определена 68% намалена работоспособност. Със същото ЕР е прието, че здравословното състояние на ищеца не е стабилизирано, поради което са дадени указания на ЛКК да признае временната неработоспособност на ищеца до 21.09.2010 г. и да я продължи.
Относно размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е преценил всички събрани по делото доказателства и е взел предвид продължителността, интензивността на болките и страданията, изпитвани от ищеца, съответно обстоятелството, че ищецът е загубил за продължителен период – около 1 година и половина работоспособността си, че търпи затруднения и лишения при социалното общуване. При тези съображения съдът е направил извода, че на ищеца следва да се определи обезщетение в размер на 20000 лв.
Съдът е приел, че определеният размер на обезщетението следва да се намали, тъй като ищецът Г. И. е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат със своето противоправно поведение. Прието е, че е действал при груба небрежност. Според съда груба небрежност е налице, когато работникът или служителят е съзнавал, че може да настъпят вредоносните последици, предвиждал е възможността да бъде причинено увреждането, но е смятал, че е способен да ги предотврати. Приел е, че в случая пострадалият работник е подценил реалната опасност от травматично увреждане и е надценил възможностите си да се справи с непосредствения риск.
Прието е, че ищецът е знаел за забраната на работодателя да не ползва процесното стълбище на строителния обект, което поради неосветеност представлява източник на повишена опасност за настъпване на трудови злополуки, надценил е своите лични и професионални възможности, като е подценил риска от настъпване на злополука, и е предприел действия, за които не е било дадено разрешение от работодателя. Прието е, че ищецът макар и да е имал абстрактната представа, че може да настъпят противоправните последици, субективно се е надявал да ги предотврати, че в това се изразява неговата груба небрежност по смисъла на чл.201,ал.2 КТ. Съдът е приел, че приносът на ищеца е в размер на ?, тъй като работодателят, макар и да е дал съответни инструкции на работниците и на ищеца, да не използват процесното стълбище, не е осигурил друг удобен и безопасен за изпълняваните трудови задължения изход – вместо по това стълбище работниците е следвало да преминават през фасаден прозорец, който е отстоял на височина 1 м./1,5 м. от пода. Прието е, че този начин за излизане не отговаря и на обичайните алтернативни начини за излизане от помещения и сгради. Прието е, че приносът е в посочения размер и поради това, че работодателят не е предприел съответни предохранителни мерки, а е разпоредил да се излиза през фасаден прозорец. Като е отчел размера на приноса съдът е определил размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди 15000 лв.
Прието е за основателно възражението на работодателя за извършване на прихващане от дължимото обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ на заплатеното на ищеца застрахователно обезщетение по сключен от работодателя договор за застраховка „Трудова злополука” по реда на чл. 200, ал. 4 КТ – в размер на сумата от 685,13 лв. Съдът е приел с оглед дадени в съдебно заседание пред СРС обяснения от ищеца, че последният е получил от третото лице-помагач на ответника – ЗД [фирма], застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Трудова злополука” в размер на 685,13 лв.
Приел е, че между работодателя и ЗД [фирма] е сключен договор за задължителна застраховка „Трудова злополука” по реда на Наредба за задължителното застраховане на работниците и служителите за риска „Трудова злополука”, със срок на действие на застрахователното покритие от 12.06.2009 г. до 11.06.2010 г. – застрахователна полица № [ЕГН]/11.06.2009 г. Прието е, че съобразно чл.200,ал.4 КТ дължимото обезщетение по ал.3 от работодателя при настъпили неимуществени и имуществени вреди следва да се намали с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите, че работодателят дължи само разликата между действителния размер на обезщетението при трудова злополука и уговорената застрахователна сума по договора за застраховка „Трудова злополука”, че тази застраховка не е само лична, но има обезпечителна и обезщетителна функция.
При тези съображения съдът е направил решаващия извод, че предявеният иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ е основателен и следва да се уважи за сумата от 14314,87 лв. / 15000 лв. – 685,13 лв./, съответно да се отхвърли за разликата до пълния предявен размер от 50000 лв.
По правните въпроси на ищеца Г. И.:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ищец за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението. С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания са характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване на здравето, морални страдания, осакатявания и др. Въззивният съд е разрешил правният въпрос в съответствие с тази практика на ВС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът е обсъдил всички обективни обстоятелства, които са установени по делото и са от значение за определяне на размера обезщетението за неимуществени вреди при спазване принципа за справедливост, предвиден в чл.52 ЗЗД. Съдът е взел предвид характера на увреждането, проведената оперативна намеса, продължителния период на възстановяване, възрастта на пострадалия ищец и е направил извода, че сумата 20 000 лв. справедливо ще обезщети претърпените болки и страдания. Както се посочи сумата съдът е намалил с ? в какъвто размер е преценил, че се изразява приноса на ищеца за увреждането, като е проявил груба небрежност. От определения размер обезщетение за претърпени вреди съдът е приспаднал и сумата 685.13 лв. изплатено застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Трудова злополука”.
Доводите на жалбоподателя, че следва да се уеднакви съдебната практика при присъждане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди, за да няма решения, които да са противоречиви едно на друго, което ще доведе до точното прилагане на принципа на справедливостта и от там чл.52 ЗЗД не сочат за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Както се посочи трайно установената съдебна практика е, че при приложение разпоредбите на чл.52 ЗЗД съдът преценява конкретно във всеки отделен случай установените обстоятелства, които са релевантни за определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Разликата в присъдените обезщетения в различните случаи е последица от установените различни факти по всяко дело и не налага извода за противоречиво разрешаване на правния въпрос.
Всички останали доводи по пункт първи от изложението представляват такива по правилността на обжалваното решение, поради което същите са касационни основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Тези доводи съдът ще обсъжда при разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. С оглед на това съдът преценява, че тези доводи не са правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на останалите предпоставки, визирани в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставения правен въпрос в п.2-ри от изложението. Въпросът касае приложението на чл.52 ЗЗД и чл.201,ал.2 КТ. Всеки от посочените текстове е ясен и пълен и не се нуждае от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, тъй като не са налице промени в законодателството и обществените условия.
По правните въпроси, формулирани от ответника [фирма] [населено място].
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, поставен от жалбоподателя-ответник.
С решение № 79/27.02.2012 г. по гр.дело № 673/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е застъпено становището, че грубата небрежност е тежко нарушаване на дължимата грижа при положение, че пострадалият е могъл да я съблюдава в конкретната обстановка, какъвто един обикновен човек, поставен в същата обстановка не би могъл да допусне. Прието е, че такова поведение е правно укоримо, тъй като пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката ако беше положил дължимата грижа, че именно поради факта, че пострадалият участва в увреждането това му поведение следва да бъде отчетено при определяне на дължимото се обезщетение, тъй като колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо следва да е неговото участие в нейното обезщетяване. Правният въпрос относно приложението на чл.201,ал.2 КТ съдът е разрешил по същият начин. Приел е, че в случая ищецът Г. И. е действал при груба небрежност по смисъла на чл.201,ал.2 КТ. Според въззивния съд установено е знание от страна на ищеца за разпореждане от работодателя за забрана да се ползва процесното стълбище, което не е било осветено и поради това е представлявало източник на повишена опасност за настъпване на злополуки. Приета е за неправилна представата на ищеца за своите качества и физически способности при наличие на знанието за установената забрана, като съответно е предприел действия по преминаване през процесното неосветено стълбище, надявайки се да предотврати настъпването на евентуални противоправни последици В това според съда се изразява противоправното поведение на ищеца, съответно проявената груба небрежност.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ответник за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по поставения правен въпрос. В подкрепа на становището си жалбоподателят е цитирал решения, постановени по реда на ГПК/отм./ – решение № 252/04.06.2009 г. по гр.дело № 447/2008 г. на ВКС, II г.о., решение № 266/13.03.2006 г. на ВКС, III г.о. и решение № 377/07.03.2005 г. по гр.дело № 3667/2002 г. на ВКС III г.о. В тези решения правният въпрос не е разрешен в противоречие с разрешението в решение № 79/27.02.2012 г. по гр.дело № 673/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК. Следователно по прилагането на нормата на чл.201,ал.2 КТ не съществува противоречива съдебна практика. Освен това по прилагането на чл.201,ал.2 КТ е постановено решение по чл.290 ГПК и обжалваното въззивно решение е съобразено с посочената практика на ВКС. Поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като не са налице влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на правния въпрос.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос, формулиран в изложението.
С решение № 67/16.03.2012 г. по гр.дело № 1101/2011 г. на ВКС III г.о., постановено по чл.290 ГПК по предявен иск с пр. осн.чл.200 КТ е застъпено становището, че понятието”справедливост” не е абстрактно понятие, което налага съдът да извърши преценка на всички обективно съществуващи в конкретния случай обстоятелства, които са от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението. С решение № 3/13.02.2012 г. по гр.дело № 637/2011 г. на ВКС, III г.о. по прдявен иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 от ЗОДОВ е прието, че размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 149/02.05.2011 г. по гр.дело № 547/2010 г. на ВКС III г.о. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. Както се посочи по-горе в случая съдът е извършил преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и е приел, че сумата 20000 лв. справедливо ще обезщети тези вреди, като след това е съобразен приноса на пострадалия и изплатеното застрахователно обезщетение по застраховка „Трудова злополука”. Следователно не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд на основанията, сочени в изложенията на жалбоподателите.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение от 25.03.2013 г. по гр.дело № 9878/2012 г. на Софийски градски съд по касационни жалби вх. № 49115/24.04.2013 г., подадена от ищеца Г. Ц. И., чрез адв.К. Н., [населено място], [улица], ет.3 и по касационна жалба вх. № 52692/07.05.2013 г., подадена от ответника [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], [жилищен адрес] чрез адв. А. П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: