5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№483
[населено място],23.06. 2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3560 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение от 08.05.2014г. по гр.д. №4997/2013г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Д състав, с което е потвърдено решение от 24.01.2013г. по гр.д. №29618/2012г. на Софийски районен съд, 31 състав. С решението на първоинстанционния съд е признато за установено по исковете на [фирма], [населено място], срещу [фирма], [населено място], че [фирма], [населено място], дължи сумата от 19 372,91 лева възнаграждение по договор за изработка, за което е издадена фактура №5007685/26.03.2012г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 02.04.2012г. до окончателното плащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и всички направени от ответника възражения и оспорвания, в резултат на което е направил неправилни изводи относно наличието на облигационно правоотношение и предпоставки за заплащане на неизвършена реално услуга.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са обусловили правните му изводи: 1.Следва ли да бъде уважен иск за заплащане на цена на услуга само въз основа на представено копие на фактура, която не е осчетоводена при ответника, не е получена от него и не е подписана от лице с представителна власт? 2. Едностранно подписан документ /фактура/ може ли да служи като доказателство за трайни търговски отношения и договор между страните? 3. Приложима ли е презумпцията на чл.301 от ТЗ при липса на двустранно подписани фактури и неосчетоводяването им при ищеца и ответника? Поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 247 от 06.04.2006г. по т.д. №742/2005г. на ВКС, ТК, І т.о. и определение №432 от 15.05.2013г. по т.д.№650/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., в които е прието, че едностранно оформените данъчни фактури не съставляват доказателство за наличието на договор между страните по делото. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл и по следния материалноправен въпрос, който е от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона „Материализира ли валидно правоотношение фактура, за която дружеството – получател не е било уведомено и не е осчетоводена при дружеството и задължението по нея е оспорено с отговора на исковата молба в заведеното съдебно производство по иск срещу получателя на услугата?”
Ответникът [фирма], [населено място], поддържа, че в касационната жалба не е налице точно и ясно излагане на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Моли да не бъде допускано касационно обжалване на решението на СГС. Поддържа,че същото е валидно, допустимо и правилно. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил решението на Софийски районен съд, въззивният съд е приел, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за изработка на опаковки. Приел е, че ищецът е изпълнил задължението си, като е изработил и складирал поръчаните видове и количества опаковки, а ответникът не е изпълнил задълженията си по чл.264 ал.1 от ЗЗД и чл.266 ал.1 изр.1 от ЗЗД да приеме изработените стоки и да плати възнаграждение на изпълнителя.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Поставените от касатора правни въпроси относно доказателствената стойност на едностранно подписаната данъчна фактура са относими към предмета на спора, но не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 от ГПК. Изводът на въззивния съд за наличие на задължение на касатора, като възложител по договор за изработка, за заплащане на цената на изработени опаковки по издадена от изпълнителя данъчна фактура, е основан изцяло на анализа на представените по делото доказателства. Съдът не е изразил принципно становище, произтичащо от тълкуване и прилагане на закона, че фактура, подписана само от издателя, винаги съставлява доказателство за наличието на облигационно правоотношение по договор за изработка, както и за изпълнението на задължението на издателя да извърши възложената работа. Тези изводи в случая се базират на преценка на останалите установени по делото обстоятелства – заявки от ответното дружество за изработка на определени количества опаковки, заключение на съдебно – счетоводната експертиза, от което се установява, че заявените количества са зачислени при ищеца като материален запас със складови разписки, а впоследствие част от тях са предадени на ответника и заплатени от него. Поради това съдът е приел за доказано съществуването на правоотношение по договор за изработка на опаковки, както и изпълнението на същия от страна на ищеца по делото. Даденото разрешение от въззивния съд е на база на интерпретация на събраните по делото доказателства, която не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи за доказателствената сила на фактурата, биха довели до необоснованост на въззивния акт, но те подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК едва след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос.
По отношение на материалноправния въпрос досежно приложението на чл.301 от ТЗ, също не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Съобразяването на предпоставките за приложението на презумпцията по чл.301 от ТЗ е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Във всеки отделен случай решаващият съд преценява фактите в тяхната съвкупност и последователност на осъществяване, за да направи своя извод дали определено действие на лицето, представляващо търговеца, съставлява противопоставяне на действия, извършени от негово име без представителна власт. Поради това и не може да се даде общ отговор на въпроса дали презумпцията на чл.301 от ТЗ е приложима при липса на двустранно подписани фактури и при липса на осчетоводяване на фактурите при страните по делото.
По отношение на формулираните в изложението въпроси не е налице и селективното основание по т.1 на чл. 280 ал.1 от ГПК. Представените от касатора определение на ВКС, постановено по реда на чл.288 от ГПК и решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК, не формират задължителна по смисъла на т.1 на чл. 280 ал.1 от ГПК съдебна практика, съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК по т. д. №1/2009г.
Относно последния поставен от касатора въпрос, не е налице и посочената допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд.
При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 628 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 08.05.2014г. по гр.д. №4997/2013г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Д състав.
ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], Индустриална зона О., ул.”3020” №34, ет.6, да заплати на [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], разноски за касационното производство в размер на 628 лева /шестстотин двадесет и осем лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.