О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 484
гр. София 25.05.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 16 май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 239 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата Д. Г. А., чрез адв. Д. Й. срещу решение № 339/28.09.2015 г. по в.гр.дело № 619/2015 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е отменено решение № 706/19.06.2015 г. по гр.дело № 1830/2015 г. на Пернишкия районен съд в частта, с която са уважени предявените искове от жалбоподателката срещу [община] с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и по т.3 КТ за сумата 2 389.79 лв. и вместо отменената част предявените искове са отхвърлени.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. имал ли е въззивният съд задължението по чл.7 и чл.10 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото и за установяване на фактите, които са от значение за решаването му, след като приема, че доказателствената тежест се разпределя по различен начин от този, приет от първоинстанционния съд с доклада по чл.146 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.2 от т.решение № 1/09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, 2. какви са критериите за разграничение на основанията за уволнение по чл.328,ал.1,т.6 и чл.328,ал.1,т.11 КТ, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 295/09.12.2014 г. по гр.дело № 979/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, 3. задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, направените от страните възражения и изложените доводи, включително изрично посочените в исковата молба такива, решен в противоречие с практиката на ВКС – цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 4. представлява ли основание за незаконност на заповедта за уволнение несъответствието между посочената в заповедта длъжност и тази, която работникът или служителят реално заемат, съгласно трудовия договор и има ли право съдът да променя изрично отразеното в уволнителната заповед съдържание по отношение на длъжността на служителя, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Община [населено място], чрез юрисконсулт К. Л. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК по поставените правни въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ за признаване за незаконно уволнението на ищцата Д. Г. А. със заповед № 11/28.01.2015 г. на Кмета на [община], издадена на основание чл.328, ал.1,т.6 КТ, за възстановяване на ищцата на длъжността, заемана преди уволнението и за присъждане на обезщетение по чл.344,ал.1,т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ за времето, през което е останала без работа, поради незаконното уволнение от 28.01.2015 г. до 10.06.2015 г. за сумата 2389.79 лв., заедно със законната лихва от 26.03.2015 г. до окончателното изплащане.
От фактическа страна е прието, че ищцата Д. Г. А. е работила при ответника – [община] – сега жалбоподател по трудов договор на длъжност „Управител” на ОП „Общинска собственост, спортни и туристически обекти”. Със заповед № 11/28.01.2015 г., връчена на ищцата на същата дата трудовото й правоотношение е прекратено от длъжността „Директор” на ОП”Общинска собственост, спортни и туристически обекти” при [община]. В заповедта е посочено, че е уволнена „поради липса на необходимото образование, съгласно изискванията на утвърдената длъжностна характеристика за длъжността „Директор” в ОП „Общинска собственост, спортни и туристически обекти” – висше строително образование, специалност „П.” или висше – юридическо,” „лицето да познава финансово–строителната част от дейността на предприятието във връзка с предстоящите строително–ремонтни дейности на съществуващите и новостроящи се туристически и спортни обекти на ОП „Общинска собственост, спортни и туристически обекти”.
Въз основа на приложените по делото ксерокопие на трудова книжка и трудов договор № 415/30.06.2014 г. е прието, че към момента на уволнението ищцата е заемала длъжността „Управител” на ОП „Общинска собственост, спортни и туристически обекти” при [община]. С Протоколно решение № 9/17.06.2014 г. год. Общински съвет – П. приел структурата, числения състав и Правилник за устройство и дейността на ОП „Общинска собственост, спортни и туристически обекти”, административното ръководство на което се осъществява от „Управител”. Към момента на назначаване на ищцата на длъжността „Управител” – 30.06.2014 г. за заемане на същата длъжност се е изисквало висше образование и образователна степен магистър – установено от приложената по делото длъжностна характеристика. С нова длъжностна характеристика в сила от 28.01.2015 г. е променено изискването за заемане на длъжността „Управител”, като е предвидено висше образование – Строителен инженер /П./ или висше юридическо образование и образователна степен – Магистър. Въз основа на приложеното по делото ксерокопие на диплом за висше образование е прието, че ищцата-жалбоподател притежава висше образование по специалността „стопанско управление” и образователна степен – магистър – т.е. не притежава необходимото съгласно новата длъжностна характеристика образование.
Приет е за безспорен по делото факта, че ищцата е изпълнявала длъжност „Управител” на ОП „Общинска собственост, спортни и туристически обекти” при [община], че с атакуваната в заповед е посочено, че се прекратява трудовото й правоотношение от длъжността „директор” на същото общинско предприятие. Съдът е посочил, че има разлика и в шифрите за длъжността, посочени съответно в длъжностните характеристики и заповедта за уволнение. Прието е също, че това несъответствие не обосновава извод, че ищцата е уволнена от различна на заеманата от нея длъжност. Според съда изводът, че ищцата е уволнена от длъжност, различна от заеманата би бил правилен и законосъобразен само в хипотеза, в която това несъответствие е попречило на работника или служителя да защити правата си при оспорване на уволнението, че настоящият случай не е такъв. Приел е, че ищцата е заемала длъжността „Управител” на ОП „Общинска собственост, спортни и туристически обекти” при [община] с определен предмет на дейност и структура от Общински съвет – П. на проведено на 17.06.2014 г. заседание, на което е приет и Правилник за устройството и дейността на общинското предприятие. Като е взел предвид приложената по делото структура на общинското предприятие съдът е приел, че същото се ръководи от „Управител”, а останалите длъжности не са управленски, а изпълнителни. С оглед на това е извел извода, че волята на работодателя е била да прекрати трудовото правоотношение с ищцата от управленската длъжност, която тя е заемала, независимо дали тя е наименована „Управител” или „Директор”. Според въззивния съд след като по структурата на общинското предприятие няма друга управленска длъжност, освен заеманата от ищцата или няколко такива, дори и на отдели посочената в заповедта длъжност, не води до съмнение относно намерението на работодателя да уволни ищцата от единствената управленска длъжност и то тази, която е заемала. Посочил е, че по този начин е възприела нещата и самата ищца, че по делото липсват доказателства за наличие на съмнение у ищцата за волята на работодателя да я уволни от заеманата от нея управленска длъжност. Прието е, че на основание заповедта за уволнение и оформената трудова книжка, в която е отбелязано, че трудовото правоотношение е прекратено от длъжността „Управител” ищцата се е регистрирала като безработна и й е отпуснато обезщетение за безработица, че това не е попречило да защити правата си обжалвайки заповедта за уволнение, с оглед на което е образувано и производството по делото.
При тези съображения въззивният съд е извел извода, че ищцата е уволнена от длъжността, която е заемала – „Управител” на ОП „Общинска собственост, спортни и туристически обекти” при [община], че уволнението е извършено от компетентния за това орган – Кмета на Община – П.. Посочил е, че на последния, чрез приемането на правилник за устройството и дейността на ОП „Общинска собственост, спортни и туристически обекти” Общинският съвет е предоставил правото да назначава и освобождава Управителя на ОП – чл.12 от Правилника. За неоснователно е прието твърдението, че работодателят не е спазил процедурата за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата.
Въззивният съд е приел, че от атакуваната заповед е установено, че трудовото правоотношение с ищцата е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.6 от КТ. Преценено е за неоснователно оплакването, че не е налице посоченото в заповедта основание за уволнение, че има несъответствие между посоченото в заповедта основание и основанието, което реално отговаря на фактическата ситуация – чл.328, ал.1 ,т.11 от КТ, и че към момента на уволнението не е налице промяна в изискванията за заемане на длъжността. Прието е за установено, че с връчената на ищцата на 28.01.2015 г. длъжностна характеристика са променени изискванията за длъжността, заемана от нея до този момент. Според въззивния съд касае се за промяна в изискването за образование и това за професионална квалификация, че на тези изисквания ищцата не отговаря – същата има висше икономическо образование при изискуемото такова висше – строителен инженер /П./ или висше юридическо. С оглед на това е формиран извода, че ищцата Д. А. не отговаря новите изисквания за заемане на длъжността, че е налице посоченото в заповедта основание за уволнение. Съдът е приел, че тази промяна в изискванията е извършена от компетентния за това орган, че мотивите му за това не подлежат на съдебен контрол. Прието е също, че преценката на работодателя за въвеждане на определени изисквания за заемане на длъжността е въпрос на целесъобразност, поради което съдът няма правомощия да изследва обективната необходимост от тяхното въвеждане, че същото се отнася и за времевия момент за въвеждане на тези нови изисквания, стига това да е станало преди уволнението, какъвто е и настоящия случай. Посочил е, че към 28.01.2015 г. новите изисквания са били в сила и ищцата не е отговаряла на тях.
Въззивният съд е приел, че не е налице несъответствие между посоченото в заповедта правно основание и изложените в нея мотиви, че работодателят е посочил, че прекратява трудовото правоотношение с ищцата „поради липса на необходимото образование – висше, специалност „П.” или висше юридическо”. Прието е също, че отразеното в заповедта -„изискването лицето да познава финансово–строителната част от дейността……, дописано като мотив за прекратяване на трудовото правоотношение не представлява самостоятелно основание за уволнение, в частност такова по чл.328, ал.1, т.11 от КТ, а аргументация относно необходимостта от въвеждане на новите изисквания за заемане на длъжността, което не подлежи на съдебен контрол.
С обжалваното решение е преценен за неправилен извода на първоинстанционния съд за незаконност на уволнението, поради недобросъвестно упражняване от работодателя на субективните права по чл.328, ал.1 ,т.6 от КТ. Прието е, че въвеждането на нови изисквания за заемане на една длъжност е въпрос на целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, че изключение от този принцип е хипотезата на въведен довод за злоупотреба с право, какъвто е и настоящия случай. Въззивният съд е приел, че в тази хипотеза тежестта на доказване на недобросъвестно упражняване на права от работодателя тежи върху работника или служителя. Прието е също, че в случая ищцата не е доказала, че работодателят е променил изискванията за заемане на длъжността „Управител” единствено и само с цел да се прекрати сключения с нея трудов договор. Посочил е, че съпоставката на функциите и задълженията по двете длъжности характеристики – стара и нова водят до извод за частична идентичност, но са разписани и нови такива, изискващи познания и компетентности в областта на строителството. Според съда само на основание формалната съпоставка на функциите и задълженията по двете длъжностни характеристики и без други доказателства в тази насока, ангажирани от ищцата, не може да се направи обоснован и законосъобразен извод за наличие на злоупотреба с права от страна на работодателя, водещо до незаконосъобразност на уволнението.
При тези съображения съдът е формирал решаващ извод за законосъобразност на атакуваното уволнение, съответно за неоснователност на предявеният иск по чл.344, ал.1 ,т.1 от КТ. Поради обусловеността на исковете по чл.344, ал.1 ,т.2 и т.3 от КТ от изхода по иска по чл.344, ал.1 ,т.1 от КТ съдът е посочил, че следва да се отхвърлят и исковете за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 от ГПК. С оглед на тези изводи първоинстанционното решение, с което предявените искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ са уважени е отменено и вместо това тези искове са отхвърлени.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Така формулиран въпросът не е правен, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. Съгласно т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Тъй като поставеният въпрос не е правен само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, визирана в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Само за яснота съдът отбелязва следното:
Според цитираната от жалбоподателя практика на ВКС – т.2 от т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
В настоящият случай въззивният съд не е дал указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради неточност на доклада относно разпределение тежестта на доказване на въведеното твърдение от ищцата за незаконност на извършеното от работодателя уволнение, поради злоупотреба с право да прекрати трудовото й правоотношение на основание чл.328,ал.1,т.6 КТ, тъй като във въззивната жалба и в отговора по нея не се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. А както се посочи съгласно практиката на ВКС в цитираното тълкувателно решение въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. С оглед на това липсата на указания до страните за посочване на относими за делото доказателства, което са пропуснали да сторят в първата инстанция, поради неточност на доклада относно тежестта на доказване на посоченото по-горе твърдение не е в отклонение от цитираната практика на ВКС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Този въпрос също не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. С въззивното решение съдът не е формирал изводи за критериите за разграничение на хипотезите за прекратяване на трудов договор по чл.328,ал.1,т.6 КТ и по чл.328,ал.1,т.11 КТ. Изложени са подробни мотиви относно наличие само на основанието за прекратяване на трудов договор по чл.328,ал.1,т.6 КТ. Поради това съдът преценява, че въпросът не е правен и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С решение № 37/29.03.2012 г. по гр.дело № 241/2011 г. на ВКС, I г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че въззивният съд, като съд по съществото на правния спор е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираното решение № 42/09.06.2014 г. по т.дело № 799/2011 г. на ВКС, II т.о. и решение № 548/06.12.2010 г. по гр.дело № 1119/2009 г. на ВКС, III г.о., постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С въззивното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, съответно на доводите и възраженията на страните, и е изложил свои правни изводи по съществото на спора. С оглед на това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Същият е поставен общо и хипотетично и поради това не е правен въпрос по смисъла на тълкуването в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Според цитираното тълкувателно решение въпросът от значение за изхода на делото следва да е формулиран ясно и точно, да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил конкретните решаващи правни изводи по предмета на спора. В настоящият случай липсват решаващи правни изводи на въззивния съд по поставения въпрос, тъй като същият е изведен от хипотеза, каквато не е приета за установена от по делото. Следователно както се отбеляза въпросът не е правен. На това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението от жалбоподателката Д. А., чрез адв.Д. Й..
С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата 200 лв. лв. разноски по делото за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 339/28.09.2015 г. по в.гр.дело № 619/2015 г. на Пернишкия окръжен съд по касационна жалба вх. № 5885/27.10.2015 г., подадена от ищцата Д. Г. А., [населено място], [улица], чрез адв.Д. Й., съдебен адрес [населено място], [улица], офис 4.
Осъжда Д. Г. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на Община [населено място], пл.”Ив.Р.” № 1А сумата 200 лв. разноски по делото за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: