О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 484
София, 27.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №12/2017 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№6966/03.11.2016 г., подадена от С. А. – прокурор в Апелативна прокуратура – В., представляваща ответника по исковата молба Прокуратура на Република България против въззивно решение №165/27.10.2016 г. по гр.д.№407/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд, г.о., с което е потвърдено решение №21/26.5.2016 г. по гр.д.№30/2016 г. по описа на Разградския окръжен съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б. Р. С. от [населено място], област Р., сумата 20000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, и сумата 500 лева – обезщетение за имуществени вреди, на същото основание, следствие на повдигане на обвинение в извършване на престъпление от общ характер по чл.214, ал.4, във връзка с ал.3 и ал.2, и във връзка с чл.-26, ал.1 НК, а впоследствие по чл.219, ал.3, във връзка с ал.1 и чл.26, ал.1 НК, по което ищецът е бил оправдан и признат за невиновен, заедно със законната лихва върху присъдената сума на обезщетението, считано от 29.3.2016 г. до окончателното изплащане.
Въззивната инстанция е приела, че при изяснена фактическа обстановка предявеният иск е установен по основание и е налице хипотезата на чл. 2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ. В резултат от повдигнатото и поддържано обвинение ищецът е бил осъден за инкриминираните деяния, за които впоследствие бил оправдан с присъда, влязла в сила на 29.03.2016 год., като по време на воденото срещу него наказателно производство той е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на доброто име в обществото, както и здравословни проблеми, които обаче са отзвучали. Апелативният съд е приел, че недоказано е останало твърдението на ищеца, че поради повдигнатото срещу него неоснователно обвинение е останал без работа. Напротив, съдът е установил, че през 2012 год е бил назначен на отговорна длъжност в банкова институция, а към настоящия момент работи като експерт в служба по трудова заетост.
Въззивната инстанция е стигнала до извод, че всички релевантни факти и обстоятелства са били обстойно анализирани в тяхната съвкупност от първоинстанционния съд, който е достигнал до правилния извод, основан върху критериите за справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Прието е също така, че този размер е справедлив и адекватен на действително претърпяните вреди, както и че върху тази сума се дължи законна лихва от датата на увреждането, като за такава се счита датата на влизане в сила на оправдателната присъда, а това е станало не в момента на оттегляне на протеста на Апелативна прокуратура – В. срещу оправдателната присъда, а в деня на постановяване на съдебния акт на ВКС на РБ, с който същата е потвърдена и производството по делото – прекратено.
В изложението на касационния жалбоподател – Прокуратура на Република България, се сочи, че в конкретния случай е налице основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спора при определяне предпоставките и основанието за носене на отговорност при вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Позовава се на т.19 от ТР №1 по гр.д.№1/2000 г. ВКС ОСГК. Твърди се, че въззивния съд има изложени собствени мотиви, но по своята същност не в по-голямата си част възпроизвеждат мотивите от решението на първоинстанционния съд, взетото решение е в противоречие и с т.111 от ППВС №4/23.12.1968 г., тъй като определения размер на обезщетението за неимуществени вреди е при липса на конкретни обстоятелства, които обуславят тези вреди и значението им за възприетия паричен еквивалент на настъпилите последици, което сочи на нарушение на чл.52 ЗЗД.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация Б. Р. С. не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението към нея намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Освен това соченото от касационния жалбоподател нарушение от страна на въззивния съд относно задължението му да изложи собствени мотиви по спора, при определяне на предпоставките и основанията на носене на отговорност при вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано, във връзка с излагането на собствени мотиви, не кореспондира с мотивите на въззивния съдебен акт. Обстоятелството, че апелативният съд, в по-голямата си част, е възпроизвел мотивите на първата инстанция не сочи на липса на мотиви. Това би било налице в случай, че е налице бланкетно препращане към изводите на първата инстанция по смисъла на чл.272 ГПК.
Останалата част от изложението представлява навеждане на касационни оплаквания, които обаче следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване.
Предвид изложеното не е спазено изискването заложено в разясненията на т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №165/27.10.2016 г. по гр.д.№407/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд, г.о.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: