О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 485
Гр. София, 16.07. 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 16.05.2018 год. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Изслуша докладваното от съдия ПЕТЯ ХОРОЗОВА
т. д. № 339/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. М. М. от [населено място], чрез процесуалния й пълномощник, против решение № 5513 от 25.07.2017 г. по в. гр. д. № 3268/2017 г. по описа на Софийския градски съд, II-А въззивен състав, с което е потвърдено решението от 02.02.2017 г. по гр. д. № 12485/2015 г. по описа на СРС, ГО, 118 състав в обжалваната му част за отхвърляне на предявения от касатора против У. Б. АД иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за заплащане на разликата над 327.07 евро до 10 646.88 евро – платена без основание сума за възнаградителна лихва по Договор за банков кредит № Т. от 16.06.2007 г. за периода от 16.03.2010 г. до 11.03.2015 г.
В жалбата се правят оплаквания, че решението е неправилно на всички основания, посочени в чл.281 т.3 ГПК, съответно обосновани, поради което се моли за отмяната му.
В отделно изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване се формулират следните въпроси, като разрешени от въззивния съд при условията на чл.280 ал.1 т.т.1, 2 и 3 ГПК – в редакция на правната норма преди изменението й от 2017 г.: 1/ Следва ли съдът, при тълкуването на договора, да издири действителната обща воля, като тълкува отделните уговорки с оглед всички релевантни обстоятелства, включително поведението на страните по повод изпълнението на договора; 2/ Как следва да постъпи съдът, когато конкретни правни последици не са изрично уговорени между страните и не произтичат от императивна правна норма: дали следва да бъде признато настъпването им, по аргумент на по-силното основание – липсата на забрана не е пречка за тях, или следва да бъдат отречени по аргумент на противното – ако не е уговорено изрично, не съществува; 3/ Законосъобразно и допустимо ли е да се защити интересът на банковата институция, чрез приемане на фиксирано минимално лихвено възнаграждение по договор за банков кредит, когато няма изрична такава уговорка, но няма и изрична забрана; 4/ Приемане за доказано твърдението на ответната страна, въпреки липсата на пълно доказване в тази насока, когато същото е било в нейна тежест. По първия въпрос се поддържа наличие на хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие с практика на ВКС по гр. д. № 856/2009 г. на IV ГО и по гр. д. № 777/2010 г. на I ГО, по втория въпрос се твърди, че се разрешава противоречиво от съдилищата по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 ГПК /с приложени влезли в сила съдебни актове/, по третия въпрос се сочи основанието за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК с доводи, че правната уредба е неясна, а по четвъртия – основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на решението с решения на ВКС по чл.290 ГПК по гр. д. № 6043/2014 г. на IV ГО и по гр. д. № 5341/2014 г. на IV ГО.
Ответникът по касационната жалба, чрез процесуалните си пълномощници, с писмен отговор в срока по чл.287 ал.1 ГПК заявява становище, че жалбата е просрочена и съответно недопустима, евентуално – че липсват поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна по същество.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните, относими към производството по чл.288 ГПК, както и материалите по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в преклузивния срок за обжалване, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол, поради което е допустима. Неоснователно е възражението на ответника, че касационната жалба е просрочена – това, че е допусната очевидна фактическа грешка в номера на делото, по което същата е била подадена в срока по чл.283 ГПК /на 05.09.2017 г./, а впоследствие е била надлежно приложена по настоящото дело, не се променя момента на депозирането й.
Въззивният съд от фактическа страна е приел, че сключеният между страните договор е за предоставяне на ипотечен кредит, погасяван чрез анюитетни вноски, при който размерът на възнаградителната лихва се формира от БЛП в размер на 4.007 % при сключване на договора и фиксирана надбавка от 2.603 % /общо 6.61 %/. Единственият ред за изменение на така установената лихва е в клаузата на т.11.1.3 от договора, съгласно която годишният лихвен процент се фиксира в размера, посочен в договора, и не се променя, освен ако пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 пункт, като тази клауза е счетена за неравноправна по смисъла на чл.143 З. и съответно нищожна по аргументи на първата инстанция, към които въззивната е препратила, на основание чл.272 ГПК. Съдът е посочил, че в този случай договорът действа без нищожната клауза, но тя не може да бъде заместена от съда, съобразно икономическия интерес на потребителя с уговорка, предвиждаща автоматично намаляване на лихвения процент, съобразно изменението в стойностите на едномесечния E.. Такава уговорка не е постигана от страните и не се извежда от нито една от релевираните с въззивната жалба договорни клаузи. За неоснователно е счетено в тази връзка позоваването на т.10.5 от ОУ, приложими към договора. Посочено е, че клаузата не е неясна и не се нуждае от тълкуване, т.к. предвижда фиксиране на договорната лихва до нарастване на лихвения индекс /с +/-1 %/, а не е възможно нарастването да става с отрицателна величина. На следващо място, включително при приложението на чл.147 ал.2 З., клаузата не може да бъде тълкувана в смисъл, че договорът предвижда автоматично намаляване на уговорената лихва при изменение на лихвения индекс, т.к подобна интерпретация противоречи на изразената в договора воля, като дори клаузата на т.10.5 да предвижда съответно намаляване на лихвата, както счита ищецът, това не става автоматично. Клаузата не следва да се тълкува изолирано от останалото съдържание на договора, а във връзка с всички текстове от него, включително с клаузата на т.10.3, предвиждаща начина на определяне на новия приложим лихвен процент. От това е изведен недвусмисления извод, че изменението на лихвения индекс не се прилага директно, а е нужно решение на съответния орган на банката. Дори и този ред да се счете за увреждащ потребителя като неравноправен /поставен в зависимост от волята на търговеца/, то това би довело до липса изобщо на уговорен ред за изменение на лихвата, т.е. тя остава в рамките на първоначално установената между страните, а не до извод за автоматичното й намаляване. С оглед изложеното съдът е счел, че в договора не е предвиден автоматизъм за изменение на годишния лихвен процент и е потвърдил решението на първата инстанция, съобразено с установената при сключването на договора лихва в размер на 6.61 %.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касация, поради следното:
По първия въпрос в изложението на касатора относно тълкуване на договорни клаузи не се установява съдът да е допуснал отклонение от задължителната съдебна практика, касаеща приложението на чл.20 ЗЗД. В цитираните решения на ВКС, ГК по реда на чл.290 ГПК е посочено, че при изясняване на действителната воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата по сключването и изпълнението на договора. В случая въпросът се обосновава с поведение на банката в хода на изпълнение на договора, от което обаче не следва извод, че е прилаган намален спрямо уговорения лихвен процент. Поради това и въззивният съд не е имал основание допълнително да обсъжда нейното поведение във връзка с клауза, приета за нищожна по смисъла на чл.146 З.. Вторият въпрос е хипотетично и неясно формулиран, но по него може да се отбележи, че в изпълнението на договорите не може да се прилага липсваща клауза на никакво правно основание – нито по аргумент на по-силното основание, нито по аргумент от обратното. Изключенията от горното правило са изрично посочени в закона /напр. нормата на чл.326 ал.2 ТЗ/. Освен това, при обосноваване на допълнително поддържаните предпоставки за достъп до касация е видно, че отново се касае за тълкуване на договора, което, както вече се посочи, е надлежно извършено от съда. Третият въпрос е вариант на втория, поради което за него са относими същите съображения. Четвъртият въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, а твърдение на страната, съобразно защитната й теза в процеса. Изобщо последните три въпроса са израз на оплакванията на касатора по чл.281 т.3 ГПК и не покриват критериите на закона като основания за достъп до касация, разликата между които е ясно очертана с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1. С оглед горното, предвид недоказване на общите и допълнителни селективни предпоставки на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на исканото касационно обжалване, такова следва да бъде отказано.
Ответникът по жалбата е направил искане за присъждане на разноски, доказано в размер на 866 лв. /надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение/, което, предвид изхода от спора, следва да бъде уважено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 5513 от 25.07.2017 г. по в. гр. д. № 3268/2017 г. по описа на Софийския градски съд, II-А въззивен състав.
ОСЪЖДА З. М. М. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] да заплати на У. [улица] лв. /осемстотин шестдесет и шест лева/ – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: