О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 486
С. 01.04.2014г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 724 по описа за 2014г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Ю. О. П. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат В. против въззивно решение от 5.11.2013г. по в.гр.д. № 7337 по описа за 2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № ІІ-119-76 от 1.04.2013г. по гр.д. № 57857/2012г.на районен съд С. като е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.344 ал.1 т.2 от КТ за възстановяването й на заеманата длъжност „рецепционист” и са присъдени следващите се разниски.
Като основание за допустимост на подадената касационна жалба се сочи нормата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по поставен въпрос, касаещ приложимостта на нормата на чл.50 ал.2 от ГПК /че всички съобщения се прилагат по делото и се смятат за редовно връчени/ в хипотеза, когато дружеството е напуснало адреса си и в търговския регистър не е вписан новия му адрес, но на връчителя последният е станал известен въз основа на други данни /от намерено там лице/, той е уведомил съда и на юридическото лице редовно са били връчени съдебните книжа на така узнатия адрес, който не е адрес на фирмената му регистрация. Позовава се на постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС с № 100 от 8.05.13г.по гр.д.№ 2030/13г.на ІІІг.о., № 163 от 1.07.13г.по гр.д.№ 1082/13г.на ІV г.о., № 134 от 17.05.13г. по гр.д.№ 2498/13г.на Іг.о., № 155 по т.д.№ 577/12г.на І т.о.,в които е прието, че когато лицето не е намерено на адреса, който е вписан в търговския регистър, напуснал го и е не е изпълнил задължението си за вписване на новия си адрес, последицата е предвидената в чл.50 ал.2 от ГПК фикция за призоваване – всички съобщения се прилагат по делото и се считат за редовно връчени.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. От своя страна се позовава на две решения на ВКС, които обаче, тъй като са постановени в извънинстанционното производство по отмяна, нямат задължителен характер.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.При преценката за допусти-мостта й до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
В. състав е постановил отхвърлителното си решение след като е съобразил направеното от противната страна възражение за подаване на исковата молба след изтичане на двумесечния давностен срок за предявяване на иска по чл.358 ал.1 т.2 от КТ, който тече от деня на прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът не е възприел възражението на ищцата, че ответникът е бил редовно уведомен при условията на чл.50 ал.2 от ГПК още на 28.12.12г., поради което подадения от него отговор на исковата молба на 25.02.13г. със съдържащо се в него възражение за изтекла давност били преклудирани. Приел е, че нормата на чл.50 ал.1 от ГПК, съгласно която юридическото лице се призовава на адреса на управление, посочен в търговския регистър – не съдържа забрана за призоваване на друг адрес, станал известен по делото. Посочил е, че чл.50 ал.2 от ГПК е приложима само в хипотеза, когато лицето не е намерено на адреса на регистрация, в търговския регистър не е вписан новия му адрес и не съществува възможност той да бъде установен.
При тези факти, настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касатора въпрос, касаещ приложението на чл.50 ал.2 от ГПК не е от значение за изхода по конкретното дело и по него не следва да се допуска касационно обжалване. Той не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, които касаят основателността на направеното възражение за изтекла давност.
Следва да се посочи и че цитираната от касатора практика на ВКС /постановена по реда на чл.290 от ГПК/ не установява наличие на посоченото от касатора специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Това е така, защото цитираните решения са постановени в хипотеза, при която юридическото лице е напуснало адреса на регистрация, в регистъра не е вписан новия му адрес и за съда не съществува възможност да открие адресата. Настоящата хипотеза е различна, защото на мястото на връчване на юридическото лице /адреса, който е вписан в регистъра/ е намерено лице, което е посочило точния адрес, на който след като съдът е разпоредил да се връчат книжата, юридическото лице- адресат е намерено. Съдът не е имал процесуална възможност да не разпореди да се извърши уведомяването на посочения адрес, защото съгласно чл.49 от ГПК място на връчване освен седалището на юридическото лице, още е и „мястото за осъществяване на стопанска дейност”, „мястото, което се обитава от адресата” или „всяко друго място, на което адресата може да бъде намерен”. След като е знаел мястото, на което адресата може да бъде намерен, съдът е бил длъжен да го уведоми, защото целта на уведомяването е съобщението да достигне до лицето, за което е предназначено и на последното да му бъде предоставена възможност да защити правата си.
Мотивиран от гореизложеното,Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 5.11.2013г. по в.гр.д. № 7337 по описа за 2013г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.