О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
гр. София, 16.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на деветнадесети декември двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. д. № 7166/2013 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на А. Л. Г. и Д. Т. Д. срещу определение № 1954 от 15.08.2013 г. по ч. гр. дело № 3139/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма], [населено място] е на становище, че не са налице основания по чл. 280, ал.1 ГПК и обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С определението, предмет на обжалване състав на Софийски апелативен съд е отменил постановеното на 29.07.2013 г. от Софийски градски съд определение, с което е оставена без уважение подадената от [фирма], [населено място] молба по чл. 390 ГПК за обезпечаване на негови бъдещи искове срещу настоящите жалбоподатели и по същество тази молба е била уважена. За да постанови този резултат въззивният съд е разгледал подробно предпоставките по чл. 390 ГПК, като е приел, че молителят е установил своята правосубектност, след като е посочил ЕИК, конкретизирал е ясно своите искове по обстоятелствена част и петитум. Освен това е приел, че са налице достатъчно доказателства с оглед приложените документи, установяващи валидно сключена между страните неустоечна клауза, както и е мотивирал наличие на обезпечителна нужда. Съдът е намерил също така, че въпреки наличието на предпоставките по чл. 390 ГПК следва да защити интересите на бъдещите ответници, поради което на основание чл. 391 ГПК е определил и гаранция в размер на 10 000 лв.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са посочили на първо място доводи за недопустимост на бъдещия иск, чието обезпечение се иска и от там и недопустимост на произнасянето на съдилищата. В тази насока са и поставените от страната правни въпроси, свързани с твърдението й, че между същите страни е налице висящо гражданско дело пред Софийски градски съд / за което не са поддържани твърдения, нито са сочени доказателства, че е приключило с решение /, при разглеждането на което молителят по чл. 390 ГПК е направил възражение за прихващане, за сумата 100 000 лв. – неустойка, произтичаща от процесния договор между страните. С оглед тези установени от касаторите обстоятелства в частното производство са поставени и въпросите относно допустимостта на бъдещия иск поради наличие на така описаното възражение за прихващане, правният интерес на молителя от предявяването му и за това „намира ли приложение чл. 390 ГПК, ако е допуснато за разглеждане по реда на чл. 307 ГПК възражение за прихващане по висящ исков процес между същите страни, на същото основание и предмет, произтичащи от едно и също правоотношение между страните”. Всичките така поставени въпроси, както и доводите, развити към тях са относими към допустимостта на определението, произтичаща от допустимостта на бъдещия иск,чието обезпечаване се е искало, поради което съдът ги разглежда с оглед разясненията в т.1 на ТР на ОСГКТК № 1/2009 г. за служебна проверка на вероятната допустимост на съдебния акт. Касаторите не заявяват обоснован довод за вероятната недопустимост на определението с оглед доводите, обвързвайки този порок с недопустимост на бъдещия иск. Допустимостта на бъдещия иск е относима към предпоставките за допускане на обезпечението и не рефлектира върху допустимостта на производството по чл. 390 ГПК. Липсата на тези предпоставки има за правна последица оставяне без уважение искането за обезпечение, а законосъобразността на изводите на съда в тази насока е свързана с правилността на неговия съдебен акт, а не с неговата допустимост. В тази връзка развитите от страната доводи са ирелевантни за допускане на касационното обжалване. Без правно значение за тези изводи е и твърдението за липса на правен интерес у молителя, тъй като то е обвързано от същите доводи, с които страната е обосновала недопустимостта на бъдещия иск. Следва да се отбележи, че не е налице и задължителна съдебна практика, която да обуславя невъзможност да бъде заведен иск при направено възражение за прихващане в друг съдебен процес. Цитираните от страната решения по чл. 290 ГПК не третират хипотеза, аналогична на настоящата, тъй като решение № 707/2011 по гр. д. № 1787/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. третира въпроса, свързан с постановено решение, включващо и произнасяне по възражението за прихващане и разглежда формирането на сила на пресъдено нещо по отношение на тези суми, а решение № 225/2011 г. по т.д. № 631/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС формира задължителна практика по предпоставките за допускане на съдебна компенсация. С оглед изложеното следва да се приеме, че не е налице вероятна недопустимост на обжалваното определение.
По основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК страната е поставила материалноправен въпрос, формулиран от нея както следва: „за съдържанието на понятието „вероятната основателност на бъдещия иск” при искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск за неустойка”. Жалбоподателите накратко, след като са заявили че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 391 ГПК са направили оплакване, че предвид данните по делото липсвали доказателства за невъзможност или затруднение при осъществяване правата на молителя по решението. Позовали са се на определение по № 1810-2008 г. на ІІІ г.о. на ВКС. С това определение, постановено по реда на чл. 274, ал.3 ГПК съставът на ВКС е разгледал предпоставките за допускане обезпечение на бъдещ иск съгласно чл. 391 ГПК. Същите предпоставки са разгледани и с обжалваното определение, като въззивният съд не е приел нищо по- различно от състава на ВКС., т.е. не е налице противоречие, а съвпадане на изводите на съдилищата. Следователно касаторите не установяват предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като липсват съображения обосноваващи наличието на визираните в нормата хипотези /арг. т.4 от ТР на ОСГКТК № 1/2009 г./
Необосноваването на основания по чл.280, ал.1 ГПК има за последица недопускане касационно обжалване на определението.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1954 от 15.08.2013 г. по ч. гр. дело № 3139/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: